Враговете на живописта
Всеки, запознат с актуалните процеси в българското изкуство през последните години, е наясно със заявяваната неведнъж позиция на кръга XXL. Поредната изложба "Нова българска живопис II", с куратор Хубен Черкелов, е априлско продължение на отдавна установени практики. Целта е не просто да се демонстрира незачитане на класическата живописна техника, а тя да бъде използвана за собствената си дискредитация. Концептуалистът, презрял живописта и скъсал с архаичните художествени средства, хваща четката и пародийно интерпретира традиционния портретен жанр. Този път радикалното отричане и бруталната войнственост са отстъпили място на по-умерено поведение. Плакатът за изложбата иронично отпраща към запролетяването от 60-те години и картините на неговите изразители, смятани за смели обновители на нашата живопис. Настоящите твърди радетели за промяна и тотално скъсване с миналото отново ревизират стари ценности и отново проявяват завидна последователност в начините си на действие. Погледнато чисто технически, в изложбата съжителстват неживопис, имитация на живопис и "истинска" живопис. Новото е малко, тъй като част от работите са показвани в предишни изложби или поне имат връзка с нещо правено преди. Избраната тема "Автопортрети и портрети на приятели" е видяна по различен начин от всеки автор. Триптихът на Росен Тошев разголва не само неговото тяло, но и болезненото преживяване, породено от принудата да се продаваш. Автопортретът няма нищо общо с живописта, но като сила на въздействие и откровение е забележителен. Кураторът е сметнал за необходимо да включи и портрета на Сашо Стоицов от Росен Тошев, познат от представянето му в галерия "Ата рай". За разлика от подривното използване на класическия етюд при Тошев, Яранов съвсем сериозно, и в този смисъл традиционно, рисува, за да сподели драматичните си вътрешни състояния. Студът ни обзема не единствено заради изобилието от кобалт и зловещата ръка-протеза, а по-скоро от осезаемата самотност и безнадеждност. В това отношение художникът се родее с експресионистите. Иван Кюранов се впуска в интимния жанр с желание за преодоляване на строго установените канони. Двойният портрет е разделен на две самостоятелни платна, поставени едно върху друго. Към свободната, богата живопис на женския портрет могат да се отнесат всички традиционни одобрителни клишета, докато автопортретът е по-суров и декоративен. Връзка между двамата липсва и всеки гледа в своя посока. Свилен Стефанов е най-ироничен и се представя с три версии на своята твърдо прокарвана стратегия. Ковьорчето, озаглавено "Монархия", по никакъв начин не се обвързва с общата концепция, но заслужава внимание като ярко доказателство, че демагогията не е от вчера. "Живописните" портрети на Свилен Стефанов са получени със сложно смесване на техники (рисуване върху фотографии, снимани впоследствие на ксерокс) и могат да се разглеждат единствено в контекста на отдавна обявената война с "рецидивите на миналото".
Хубен Черкелов и Георги Тушев също продължават налагането на вече установения си имидж и преливането между стари и нови произведения. Самолюбивото автоцитиране при тях е непрекъснат процес. В случая работите им са ехо от изложбата "Формално/неформално" - Хубен рисува с акварел и маслени бои избрани епизоди от собствения си филм, а Тушев продължава "Метаморфозите". Голямото платно с дигитално получения смесен образ между двамата се явява естествена последица от здравата им връзка като приятели и съмишленици.
С изложбата "Нова българска живопис II" кръгът XXL отново се консолидира, за да потвърди нееднократно демонстрираното незачитане на традицията. Независимо обаче от подривните действия на своите врагове, живописта продължава да живее и да се множи, защото на местна почва трудно се къса със старото. Но в крайна сметка истинският конфликт съществува не толкова между различни средства, колкото между идеи.
Христи Стоилчева