Целта и средствата
Каква е политическата цел на това, което се предприема сега в Югославия? Да се осигурят правата на етническите малцинства, за да се постигне повече хармония в съжителството на населения с различни културни, религиозни и езикови традиции. Ако преди началото на военната акция човек можеше да има някакви колебания, днес няма място за съмнение: бомбардирането на едната част от населението в името на правата на другата част не може да допринесе за тяхното бъдещо мирно съжителство. Подобно действие само ще изостри враждуването и ще нанесе рани, които дълго няма да зараснат. С това средство няма да се постигне желаната цел. А съществува ли друго?
Кога една група от населението стига до нетолерантно утвърждаване на своята етническа, религиозна или социална идентичност? Когато се хваща за него като удавник за сламка. За да съществуват, хората се нуждаят от социално признаване; не го ли намират другаде, не виждат ли излаз пред себе си, те прибягват до единственото, което им остава - принадлежността към колективната идентичност. И тогава, без да бъдат лоши сами по себе си, те са готови да послушат някакви фанатични или цинични управници и да превърнат в изкупителна жертва онези, които живеят сред тях, но са различни.
Как да убедиш тези хора да се променят? Да им кажеш, че това е лошо, че трябва да обичат ближния си, т.е. чужденеца, или пък да ги заплашиш с възмездие? Тези лекове са били изпробвани не от вчера и би трябвало да знаем колко малко помагат. Добродетелта се среща рядко, трудно се предава чрез проповядване и по-добре на това да не се разчита. От което не следва, че трябва да скръстим ръце.
Не разчитам на благоволението на месаря си, казва Адам Смит, за да осигуря вечерята си, а на грижата за собствения му интерес. Захарната пръчица може да бъде по-убедителна от тоягата. Нетолерантността секва, когато става ненужна. Ако имам реализация в живота си, аз не се нуждая от слабата утеха да знам, че принадлежа към общността на мюсюлманите, християните, сърбите, албанците.
Балканските страни - Югославия, Македония, Албания, България, Румъния - се намират в окаяно икономическо и социално положение. Те никога не са били богати. А и комунизмът се задържа там по-дълго, отколкото в други части на Европа, което ускори разрухата. Освен това във всички тези страни има ярко изразени етнически малцинства, които превръщат населението в пъстра мозайка. Ако европейците и американците наистина не искат утре да пламне и друга част на Балканите - и с основание не искат, защото последиците от подобен пожар могат да се окажат пагубни, - те би следвало да помогнат на тази част от света да преодолее икономическия и социалния застой. Един нов план "Маршал" би съживил въпросните страни, за да могат техните народи да видят светлина в тунела и да намерят смисъла на живота си. Тогава фанатичните и циничните управници ще се превърнат в абсурдни анахронизми и ще изчезнат от само себе си.
Скъпо ли струва това? Несъмнено, но Европа и Америка вече харчат тези пари, за да произвеждат самолети, ракети и бомби, за да въоръжават бойците и подпомагат бежанците. По-добре е върху тази земя да се изсипят долари, отколкото бомби, които също струват долари. Неудобството на това решение е, че не ще можем занапред да се смятаме за победители на абсолютното зло, на дявола, на чудовищата с човешки лик, че не ще можем гордо да се смятаме за въплъщение на правото и на силата. Но би трябвало да можем да приемем подобно неудобство.

Цветан Тодоров
в. "Льо Монд",
11 април 1999

Превел от френски
Стоян Атанасов