Героизъм без артистизъм

"И ни дай сенките" се казва пиесата на Ларш Нурен. Тя ни поставя в сянката на изнурения от интерпретации вечен проблем за сложното, драматично отношение между живота и изкуството. А представлението на Красимир Спасов я поставя пред погледа ни на сцената на Театъра на Армията за пръв път у нас. Върху близо сто и шестдесет страници пиесата говори за това колко трудно съжителстват животът на изкуството да се пишат велики пиеси от Юджин О'Нийл и изкуството да се живее с него под един покрив. Това, че пиесите на Юджин О'Нийл живеят, е ясно от простия факт, че продължават да се играят. И у нас наскоро Юлия Огнянова постави "Дългият път на деня към нощта". А това, че живеещите с него са в сянката на този живот за изкуството, ни убеждават и пиесата, и представлението. В текста се говори за това подробно, скрупульозно, следвайки историческите подробности в детайли; повтаря се, потретва вече изговорения конфликт между него и жена му, между него и синовете му, тяхната любов-омраза, говори се дълго, много дълго, обстоятелствено виртуозно. Ако обаче някой изнурен от вечните разисквания проблем отново стане жив в своята почти служебно отредена му вечност, това, както е известно от историята на изкуството, се случва най-често, когато този проблем е изпитан от неочакван, незадаван му до този момент въпрос. Не мисля, че пиесата на Нурен се е появила в резултат на такъв въпрос. А и спектакълът. Или поне от нея не става ясно имало ли е такъв, защото доста словоохотно е изложен проблемът във вечния му статут, концентриран върху последните години от живота на американския драматург. В контекста на шведската драматургия пиесата е вероятно важна, усилвайки канонизирани Стриндбергови мотиви.
Допускам, че тъкмо красиво статуарната вечност на проблема изкуство/живот е изкушила Красимир Спасов пръв да посегне към този текст, да се опита да оживи, да пораздвижи тази статуарност. И той е положил сериозни усилия да го направи, като първо е съкратил пиесата почти наполовина. (Представлението трае около три часа.) Но и в този вариант артистизмът на участващите е смазан от героизма да понесат чудовищното количество текст, с който ги е ощастливил драматургът. Поне режисьорът можеше да ги пощади и да посъкрати още малко. От алтруизъм - към тях, към зрителите, a защо не и към привидяния от него мизантроп в мен. Защото седящият в залата постепенно започва да се вцепенява под нарастващата лавина на това, което слуша, и оскъдицата на това, което вижда. След като за пореден път чуе това, което вече е чул, и поиска да се довери повече на очите си, нежели на ушите си, той вижда същото. Не е ли по-добре тогава този текст да стигне до слушателя си чрез много по-адекватната му медиа - радиото? Тогава той поне ще има възможността да смени радиостанцията или удоволствието да се лиши от сънотворни медикаменти. Защото клетият театрален зрител, вцепенен от безкрайното говорене - основен източник на информация за драматизма на вече посочения вечен проблем, ако все още дава признаци на живот, е възможно да се удържи в залата единствено от респект пред героизма на актьорите. Меглена Караламбова е може би единствената, коята се опитва да превърне текста за четене, наречен Карлота, в драматичен, чувствен образ, в роля. Но това граничи повече със сценичния героизъм, депримиращ познатия неин артистизъм. А и така героично се укрепва нещо (да го наречем за яснота спектакъл), което инак всеки момент би рухнало.
В една от поредните сцени-скандал с Юджин О'Нийл Карлота Монтерей му казва, че монолозите, които пишел, били толкова дълги, че човек можел да иде да вечеря и като се върне, монологът все още няма да е свършил. Ако обаче човек успее да излезе от вцепенението и в антракта иде да вечеря, едва ли ще се сети да се върне. Защото животът е кратък, изкуството на Юджийн О'Нийл може би вечно, но спектакълът съвсем не ги е пресрещнал в живата територия на театралното така, че да накара зрителя да забрави за вечерята.

Виолета Дечева















Реплика
от ложата