Войната срещу
Европа

Това е повече от престъпление, това е грешка!

Три седмици след началото на американската война срещу Югославия НАТО призна, че в резултат на нейни атаки от въздуха срещу колона завръщащи се по родните си места косовски албанци е причинила жертви в размер "от няколко десетки души". Това бе четвъртото признание за погрешно атакувани граждански цели. Сега обаче жертвите бяха предимно албанци. Картината, отново внимателно неясна, неохотно разкриваше три различни нападения, силно отстоящи във времето и пространството. Пет дни по-късно сръбската телевизия излъчи запис на разговора между атакувалия самолет и насочващия го АУАКС. Според него пилотът получил заповед да стреля независимо от настояванията си, че това, което вижда, са цивилни цели.
Софийската редакция на Радио "Свободна Европа" в сутрешната си кратка емисия, шест часа след признанието на НАТО, продължаваше да настоява, че жертвите в колоната са причинени или от придружаващите конвоя сърби, или от сръбска авиация. Трудно е да се допусне, че радиото все още не е било наясно за разкритията. То обаче предпочете да отложи с още малко онова, което самият субект на престъплението вече беше заявил и което самото радио щеше да оповести четири часа по-късно. Радиото се прояви по начина, по който то се държи от самото начало на войната: като задължен професионален адвокат на НАТО, все едно дали охотен, или не.
Радио "Свободна Европа" винаги ми е било важно с усилията си да бъде експертна коментарна политическа медиа, поради което съм му прощавал пренебрежението към по-сложни интерпретативни подходи и все по-избистрения му анти-интелектуализъм. Може би не съм внимавал, но за първи път след 89-та чувам въпросното радио като гузна пропагандна машина, работеща в полза на непопулярна сред българите (и призната като такава от стопанина на държавата) теза: тази за справедливата неизбежност на войната на НАТО срещу суверенна Сърбия. За първи път ме връхлита съмнението, че цялата опозиционна аналитичност на това радио винаги е била платен Атлантически агит-продукт; че прословутата му неказионност и независимост спрямо политическата конюнктура е просто ефект на друга конюнктура; че "Свободна Европа" се оказа на щат към Щатите.
В случая нямам пред вид само радиото. Радио "Свободна Европа" по-скоро направи виден начина, по който самата Свободна Европа се държи към една война, наложена и от Америка: на радиото и континента беше предоставена свободата да одобряват и пропагандират принудата на Америка и Гласа й. Не е трудно да се предвиди какви ще бъдат последствията от тази принуда и от все по-липсващата непринуденост в нейна подкрепа.
Военновременното поведение на радио "Свободна Европа" е показателно за новото статукво, новата диспозиция на властта в страната и в света. Всъщност войната онагледи по неопровержим начин отмирането на ролята на държавата в съвременната гео-политическа реалност. Институцията на държавата не е повече от маркиращ и често манкиращ посредник между народите с техните анахронични претенции за етническо и културно различие и новия глобален икономически ред. НАТО реагира нетърпеливо и раздразнено на претенциите на страна като България да получи някакви гаранции за националната си сигурност, очевидно окачествявайки ги като дребнави и неадекватни. В този смисъл посредническата роля на държавата като да се свежда до контрол и вразумяване на подопечното и народонаселение с оглед на новия универсален глобализъм на икономически базирания световен порядък.
Множество държави от и извън НАТО като да имат съмнения по отношение на войната, но това няма значение нито за НАТО, нито за тях. Ала НАТО изисква не само физическа и материална подкрепа; то настоява и за интелектуално и морално одобрение за своите действия. По този начин войната поставя под въпрос понятия като вътрешна политика, след като проблеми от сферата на вътрешните работи на една суверенна страна се превърнаха в повод за външнополитически конфликт с големи размери. Национални традиционни ценности се самоотменят в полза на върховенството на универсален квази-моралистичен възглед. Опитите за балканска мирна конференция, настояванията върху наличието на славянска, православна или Източноевропейска кауза, всички европейски мирни планове (като този на германския и италианския външен министър или на гръцкия премиер) биват отхвърляни от НАТО с припрян автоматизъм. Иронията е, че Америка в ролята на наследница на един просвещенски универсализъм сега го налага на неговия автор Европа в ущърб на гео-политическата маргиналналия на Балканите.
След като САЩ наложи официална подкрепа на действията си върху практически всички европейски страни, за действителната национална позиция към войната вече следваше да се съди по косвени признаци, каквито бяха отношението към бежанския проблем, финансовите загуби на страните от конфликта и степента на обществена подкрепа или по-точно степента на оповестеност и анализираност на такава подкрепа или липсата й.
Сега, когато България беше принудена да предостави неограничен достъп до въздушното си пространство и когато стана ясно, че 67% от гражданите на страната не подкрепят подобни действия, но 59% подкрепят "досегашната политика на правителството по войната", експерти като Иван Кръстев и журналисти като Георги Коритаров тръгнаха да настояват върху страха за собствената черга и объркаността на населението в резултат на липсата на отговорно проведен обществен дебат по кризата в Косово и войната срещу Югославия. Съпротивата беше обяснена със слабата осведоменост на българина. Всъщност, ставаше въпрос за осведоменост без интерпретация, върху което се крепеше и официалната политика на правителство и медии в първите три седмици и половина.
Първоначалното усещане беше за пореден ефект "Пиер Менар": като че ли и "Свободна Европа", и официалните медии заставаха зад един и същ текст на подкрепа за НАТО и неговата война, но внушенията му бяха различни. За момент радио "Свободна Европа" изглеждаше ангажирано с фалцетен вариант на роля, в която се опитваха да се вместят официалните медии, къде недодялано като националната телевизия, къде изящно като програма "Хоризонт". На тях беше отредена ролята да информират с про-натовска непоколебимост и по този начин да замазват политиката на глуха защита срещу всякакво въвличане на страната.1 В тази ситуация Свободна Европа запази традиционната си опозиционност чрез критика спрямо недостатъчната ни обвързаност с инициативите на НАТО.
Официозните медии провеждаха с успех правителствената политика, която беше преобърната версия на очакваната от НАТО. Докато НАТО изискваше физическа и материална подкрепа, без да се интересува особено от моралното и политическото ни одобрение, правителството предложи ценностно присъединяване към НАТО, но задълго успешно осуетяваше конкретната си въвлеченост във войната. В тази светлина поведението на "Свободна Европа" все повече избистряше своята кисела и току гузна добросъвестност при носене на службата в ситуация на война.
Но ако говоря толкова за "Свободна Европа", то е защото поведението на тази институция можеше да се види като антиципация за постепенната промяна в поведението на всички останали медийни и държавни институции, включително президент, правителство, парламент и най-вече премиер. Когато на България беше поискан неограничен достъп до въздушното й пространство, тази хипотеза се потвърди. Единствено на "Свободна Европа" не се наложи да сменя тона и ключовия аргумент, тъй като радиото отдавна се беше поставило в ситуацията на всеотдайна подкрепа за разярения Запад. В този смисъл единствено "Свободна Европа" се държа като голямата Свободна Европа, пред която сякаш нямаше алтернатива, а безизходицата на една безусловна подкрепа и одобрение за войната. Това радио поначало направи видна реалната несамостоятелност и зависимост на българската страна спрямо Запада.2 Оказа се, че глухата защита на Костов и правителството е била само илюзия за висок гард. Правителството и премиерът клекнаха твърде скоро.
В този смисъл политици и експерти няма защо да се сърдят на общественото мнение. Това мнение беше провокирано да вярва, че България ще успее да остане отвън, а медиите сколасаха да създадат впечатлението за двойно счетоводства чрез подкрепа за НАТО на думи и неподкрепа на дело. Шизоидната монологичност на българската интерпретативна среда доведе до тази куриозна ситуация, при която монотонното публично утвърджаване на доказано непопулярната подкрепа за НАТО и неговата война накара всекидневния човек да тълкува въпросната подкрепа като поредното изгодно нему политическо шикалкавене. Всъщност липсата на сериозен, артикулиран и озвучен обществен дебат по въпроса за войната постави правителството в неудобното положение да разполага с явно негативни обществени настроения, но да не може да ги използва като аргумент да изисква гаранции при предоставянето на въздушното пространство. То знаеше за съществуването им, но пропусна шанса да ги озвучи. А едно истински дръзко и гъвкаво правителство би изиграло своите карти най-добре, ако при все своята официална задълженост към световните сили би организирало, канализирало и озвучило достатъчно мощно общественото мнение, което е категорично контранатовско.
Вместо това политическата класа се разположи между отвратителната квазиубедена монологичност на "Свободна Европа" и противоречивата информативност под лицемерно пронатовско исо на програма "Хоризонт". "Свободна Европа" и "Хоризонт" представиха двете страни от медала на интерпретативното квазиединомислие. От едната страна е имплицитно сложната картина без коментар на една фино про-правителствена медиа; от другата са петлаещите се пируети при съхнещо гърло на една откровяваща натовската си принадлежност пропагандно-интерпретативна машина.
Сега притиснатият от НАТО премиер и политико-експертна класа обясняват липсата на обществена подкрепа за въвличането на България в нея по два различни, но допълващи се начина: според премиер и по-меки експерти българинът не одобрявал тази военна операция, защото се страхувал за себе си непосредствено и в косвената неизбежност на едно влошено икономическо състояние на страната. Според по-суровите критици на националния манталитет от "Свободна Европа" българинът не одобрявал войната, защото още не се е приобщил в достатъчна степен към либерално-демократичните ценности на западния свят. Всъщност страхът за себе си и за малкото свое възлиза точно на въпросната липса на такива осъзнати ценности. Но докато премиерът влезе за малко в ролята на последния ни монарх, като с престорена горчивина превениращо констатира страха на българина за чергата му, "Свободна Европа" известно време се виждаше като самотен Патмос на светла европейска вяра сред бушуващите вълни от диви туземни неверници.
Всъщност единствените несоциалистически мнения, изразяващи несъгласие с войната, огласят с обратен знак същата тази позиция на страх, примерно по отношение на претенции спрямо триъгълника Преслав-Мадара-Плиска на едно многочислено етническо и религиозно малцинство, общата дестабилизация на Балканите в резултат на големите миграции, етническият дисбаланс в съседни нам страни, който може да стартира верижна реакция на преразглеждане на статуквото и въобще актуализиращото се чрез войната изпаряване на аргументи срещу грандиозни промени в регионален план.
Казвам това, което искам да кажа, тъй като антинатовската позиция, която застъпвам, е мотивирана не от обичайния страх: не защото се страхувам, че войната ще прелее отвъд границите на Югославия, нито защото се опасявам, че малцинствените групи в България сега се оказват снабдени с неопровержим аргумент за собствените си отцепнически инициативи аз намирам тази война за гадна. Не се чувствам нито объркан, нито недостатъчно информиран за смисъла, ползите и оправдаността на войната. Всъщност не се и притеснявам толкова много от предоставянето на въздушното ни пространство. По мое скромно мнение мисленето за тази война от позиция само на националния интерес и сигурност в момента е щраусовски анахронизъм. Не защото се страхувам за кожата и страната си аз съм против войната. Именно защото съм против войната, аз имам съмнения за присъединяването и настоявам за неодобрение към НАТО.
Защото тази война поставя на карта не просто интересите на България, на Балканите, на Източна Европа и Русия. Тази война поставя на карта бъдещето на Европа. Това е преди всичко антиевропейска война.
НАТО не само подхвана една незаконна, несправедлива, безсмислена и безполезна война срещу суверенна Югославия. НАТО започна война срещу европейските интелектуални ценности на модерната епоха, срещу сложното и диференцирано мислене на Европа. Америка направи лесен морален избор и го наложи на Европа, като по този начин й забрани да постъпи разумно и в съгласие със своя по-нюансиран и сложен морал. Този морал проповядва, че не можеш да поправиш насилие с насилие; че ако се намесиш в спор между две страни с многократно по-голяма сила, ти ставаш престъпник по отношение и на двете страни. Универсалната морална позиция на САЩ е наивна и примитивна позиция, която изхожда от банални предпоставки. В плана на бъдещето става дума за фантастична слепота, недалновидност и нахално разбъркване на колодата с карти на Балканите и Европа. България, както и всички страни, които виждат по-добре в момента, трябва да намерят мъжество да заявят на тази самозабравила се квазиморалистка сила, че е време да се опомни. Че това, което върши, е грешка на едно самоуверено, суетно себезаслепление. Изглежда малко страшно влизането в съюз, в който на никого от съюзниците не му стиска да заяви на силния глупак, на голия цар, че е гол и глупав. Каква е ползата от един съюз, който превръща целия свят и най-вече Европа в заложник на своята самомнителна глупост, на патетичния си сантимент, който го тласка към наказателно, раздаващо справедливост насилие.
Казва се, че за първи път НАТО има нужда от нас. То има нужда от въздуха и земята ни, но може да се окаже, че НАТО е имало нужда от глас - от колкото се може повече гласове - които да му посочат, че греши. Сега е моментът да се държим като европейци, които имат право на мнение, и да изправим самото НАТО пред цивилизационен избор: дали то ще почива на европейска или американска система от ценности, дали ще е базирано на една сложно реагираща рационалност, или на един елементарно-универсалистки практически разум. И интерес.
Все по-видно става, че НАТО се впусна в едно начасничаво действие, че не си е давало сметка какво ще последва нито за косовските албанци, нито за останалите страни в региона, никоя от които не е еднонационална. Предполагам, че съм сред малкото мои съграждани, които биха били готови да отпуснат без бой територия на онези граждани на родината ми, които заявят различно от българско етническо самосъзнание. За мен е от по-голямо значение това, че става дума за антиевропейска война в името на европейски ценности, разбрани и проведени по американски: активистки, тук-и-сега политически, примитивно и прибързано, преди да са изчерпали шансовете за компромис. Тук "европейски" и "американски" са символически величини. Става дума за война, в която европейските правителства предпочетоха да се държат по американски, с американска суета, гневливост и окъсняла прибързаност. Те забравиха, че знаят за относителността на силата, за двустранността на правото, на вината и греха. Приемайки да влязат във войната като силен в защита на слабия, те се оказаха в ролята на силния лош, а досегашният силен си присвои прерогативите на жертвата. Само в една американска спортно-каубойска представа за отношенията между съперници силата и слабостта са лишени от морален аспект. Глупостта, която самонадеяността на силата излъчва, при все или може би тъкмо поради моралния ангажимент, който тя си приписва, е против цялата традиция на модерна либерална рефлексия върху различието. Да бомбардираш от морални позиции е акт, който само сила, оставена на себе си, оставена без балансиращо съответствие, без другост и различие, може да си позволи. Простата очевидност на една морална позиция мотивира действия, чието съдържание и последствия не биват поставяни под въпрос поради вездесъщостта на тяхната мотивация. Това е решително и суетно действие. В него личи виновна припряност, присвояване на индулгенции спрямо предишни и настоящи действия, несъобразени с въпросния морален критерий. Моралната позиция без рационална обосновка, доброто без разум от страната на силата, се оказва зло, при това глупаво. НАТО се държи дебилно само защото е достатъчно силно. В резултат доброто става глупаво зло като всяко добро, понесено на крилете на глупостта, в случая на крилете на натовските самолети, особено откакто те съсипаха Сръбската национална телевизия.
________
И така, важното от случая с поразения албански конвой е, че НАТО може да греши. При това не е сигурно, че редниците грешат повече от генералите.
Според откъслечните сведения, които пробиват през завесата на възцарилото се трогателно единомислие на западните демокрации, висшите военни и в Англия, и в САЩ са изразявали определени опасения срещу разумността и ползата от тази война, но в края на краищата са се подчинили на политическото решение. В този смисъл може да се окаже, че с тази война политиците грешат повече от генералите.
Обсъждането на войната в българското, а комай и в световното публично пространство страда от настойчиво, ако и обяснимо темпорално изместване. Тя или бива мислена в плана на една следвоенна ситуация на възстановяване на очистения от Милошевич регион на Балканите, или бива разглеждана в светлината на изчерпаното осемгодишно търпение на Запада по отношение на Югославския режим. Войната бива коментирана като наложителна и оправдана, ако и незаконна реакция на Запада срещу едно анахронично политическо поведение на потъпкване на човешките права на етническа и верска основа. Както обобщи френският министър-председател, това е война на демокрацията срещу варварството. Като се изтъква етническото прочистване на Косово и превръщането в бежанци на стотици хиляди косовски албанци, се оправдават ответните действия на Запада, които предвидимо губят търпение и на свой ред се превръщат във варварски.
В резултат на поставянето на страната пред свършения факт на войната изборът на позиция за присъединяване към действията на алианса изглежда наложителен от гледна точка на националната сигурност, която може да получи някакви гаранции единствено от Запада. Премиерът изглежда убедително, като твърди, че и той, заедно със 67% от българите, се страхува за настоящето и бъдещето на съсипаната ни държава, но че България не може да си позволи да не се присъедини към по-силните в този конфликт.
Най-вероятно е наистина така. В този смисъл предоставянето на въздушното, а и на всякакво друго пространство изглежда оправдано, доколкото е предрешено от ситуацията на страната във вътрешен и външен план.
Като част от аргументацията за въвличането на страната във войната беше обаче изтъкван и цивилизационният избор, който сме направили: защото искаме да бъдем част от Европа, следва да подкрепим и одобрим действията й, каквито и да са те. И щом Европа се държи като част от НАТО и не намира за необходимо или възможно да се оразличи от действията на една организация под диктовката на САЩ, то България трябва да се съобрази с тази нова диспозиция на авторитетите, силите и приоритетите, която предполага изглаждането или изличаването на различията с оглед на актуалните геополитически интереси.
Но дали липсата на такъв избор пред България изключва и възможността за различно отношение и оценка на войната на НАТО. НАТО едва ли се интересува от мнението ни за войната и изисква само подкрепа. Въпросът е дали подкрепата ни изисква и нашето одобрение. И дали изразът на такова неодобрение не би се оказал по-адекватен израз на европейския цивилизационен избор. Дали Европа не се нуждаеше от повече гласове като този на Гърция и Италия, за да може и тя да си позволи по-нюансирана и в края на краищата контравоенна позиция. Дали не беше възможно дълго преглъщаното негативно отношение на българския премиер към войната да бъде изразено, вместо езикът на неодобрението да бъде окончателно глътнат.
Ясно е, че НАТО не ни пита. Че не пита не само нас, но и страните от региона. НАТО не се вълнува и от мнението на бившите страни от Източна Европа. В някакъв смисъл то постави при свършен факт и цяла Европа, и света, като предприе военната си операция през главата на ООН и ОССЕ. Съединените щати водят тази война, все едно че става дума за виртуална война извън времето и пространството. Само че балканските, източно-европейските, а и останалите европейски страни са съвсем наясно за мястото на тази война, за връщането на часовника, което тя ще предизвика.
Сега често се повтаря, че НАТО за първи път има нужда от нас, което не включва акъл. Моята позиция е точно обратната. При наличието на ясно изразено обществено мнение в страната и във всички християнски страни в региона, правителството на България можеше и според мен трябваше да изгради официална позиция на физическа и материална подкрепа за съюза, която да е придружена от ясно изразено неодобрение на войната. И най-вече срещу начина, по който беше започната, мотивирана, провеждана и разгръщана тази вайна. НАТО може би се интересува само от земята и въздуха ни. Но ние бяхме длъжни да дадем мнение си. А то можеше впоследствие и да потрябва, и то най-вече на Европа, на Европейските партии, парламенти и в края на краищата правителства, които да ревизират и преоценят непоколебимата си решимост в подкрепа на една, както я определи Лех Валенса, незаконна, несправедлива и безполезна война.
Защото не се знае как ще се развие тя, не се знае как ще се променя и общественото мнение в Европа, нито накъде ще се развият вижданията на партиите, парламентите и правителствата в ляво-центристка Европа. Времето едва ли ще работи в полза на една явно затягаща се война. Европа веднъж вече пропусна шанса си да се оразличи спрямо Америка, като заеме по-гъвкава и сложна позиция. Източна Европа и Балканите също засега пропускат този шанс да бъдат полезни чрез снабдената си с по-адекватен и конкретен опит преценка на положението. Бъдещето ще покаже дали тази свитост на Балканите пред Европа и на Европа пред Америка е била оправдана. Сега, чрез войната на НАТО срещу една суверенна страна заради предполагаемо престъпния режим в нея, възниква прецедент, който може да предизвика верижна реакция във всички страни на Балканите. Рецептата на косовските албанци чрез сформиране на армия за освобождение и предизвикване на вътрешен конфликт вече ще има всички основания да очаква международна подкрепа. Това, което става в момента на Балканите, предоставя стратегическата рецепта за трайна и разрушителна дестабилизация на региона, и то именно на същата тази основа за етническо или религиозно различие.
В този смисъл чрез тази война Америка се разправи със собствения си пост-модернизъм. По този начин тя, така да се каже, разчисти десетилетните наноси европейска хуманитарна мисъл, която предизвика голямата вълна на политиките на различие през 70-те и 80-те години. Чрез налагането на едрата схема на един универсален морализъм като глобален критерий за политическо действие Америка чрез своите медии и отговорни институции се разправи с авторитета на интелектуалните и академични елити от двете страни на Океана. Би могло да се предположи, че преди 89-та привлекателността на западните ценности се изразяваше не само в благоденствието на обществото и в благосъстоянието на отделния човек, а и в интелектуалната свобода и сложното отговорно реагиране в резултат на нея. Наличието на другостта на Изтока правеше Запада гъвкав, сложен, фин и така привлекателен. С рухването на алтернативата Европа се оказа онази вътрешна другост в глобалния световен ред и неговата медиакултура, с която въдворителят му, САЩ, се почувства длъжен да се справи. Тази война може да се види като окончателното справяне на Америка със своя европейски комплекс, както и като ясен симптом за твърде напредналия и едва ли непринуден процес, при който Европа все повече губи европейската си идентичност и по-финото си разбиране за бъдещето на света. В момента Европа пропуска големия си шанс да се държи по европейски точно когато проектът за Обединена Европа като да обещаваше възникването на нов и толкова необходим геополитически балансьор на САЩ. Вместо това Европа се присъедини към един не-европейски стил на глобална геополитическа ефективност. Европа прие политическо поведение, което набързо се отърси от цялото интелектуално и ценностно наследство на модерната епоха и по-специално на пост-модерната критика на просвещенския универсализъм. Цялото усилие на пост-модерността да създаде конкретен критически механизъм за анализ, оценка и решение, предполагащ оглеждането на колкото се може повече гледни точки и перспективи към всеки случай, сега намери своето силово отрицание. Европа за първи път толкова категорично се провали пред самата себе си, правейки в края на краищата един неевропейски цивилизационен избор.
Сега, по повод 50-годишнината на НАТО, много се говори, че Югославската война представлява превантивен перформанс на онова, което ще залегне в основата на новата му стратегическа доктрина: НАТО престава да бъде отбранителен съюз (щото няма и от кого) и се превръща в самопровъзгласил се световен полицай, който ще разрешава регионални конфликти, свързани с нарушаване на човешките права. Като предприе военни действия срещу Югославия, НАТО проведе силов активистки жест, който няма как да не продължи във фактическо узаконяване. Ала тази приложена като война концепция като да утвърждава новата геополитическа конфигурация. Военновремената дисциплина оголи реалното разположение на силите, при което се оказахме на път към пригласящата на Щатите и по този твърде ироничен начин обединена Европа.
Войната ни накара да се запитаме дали наистина Европейската общност е достатъчно самостоятелна в рамките на Евроатлантическото семейство и дали обединителните процеси в Европа имат автономизиращ мотив и ефект. Тази война прави ироничен въпроса за избора: Европа в някаква степен винаги е била ценностен и виртуален конструкт. Но като че ли никога по-рано тя не е била дотолкова податлива на натиска на само един от възможните си ефекти: този, който с висока степен на обобщителност, но все по-оправдано зовем американски. Защото това е война, която не е просто срещу Югославия. Това не е само война, която провъзгласява геополитическото унижение на Русия. Тя не е също само срещу размирните Балкани и изостаналата Източна Европа. Това е една антиевропейска война, на която Европа съдейства. Това е война, чиято екстремност позволява да се разчисти време-пространството за един Нов световен ред, чийто контролен пакет бива повече от всякога присвоен от САЩ. Тази война представлява окончателна разправа на глобализацията с пост-модернизма. Политиката избра гео-ефективността на черно-бялото вменяване на роли пред близкия, диференциран, внимателен към правото на всяка от страните подход. Информацията надви над интерпретацията. Наративът взех връх над фигуратива. Медиите пречупиха академията. Морализмът надви над разсъдъка. Действието прокуди рефлексията. Шейсетте години са окончателно мъртви, а иронията е, че техните идеали и ценности цинично се превръщат в карикатурен мотив за същите стари и гадни войни на силните.
Всъщност абсурдът на тази война е, че тя е въплъщение на заблудата на единосъщостта: именно защото Америка и значителна част от Европа не е можела да си представи, че някой, какво остава за цял европейски народ, може с целия си акъл да пренебрегне здравия разум и да не капитулира начаса пред нейната "решителна сила", НАТО се впусна в тази авантюра. Точно защото Западът, подучен от Щатите, демонстрира бедно въображение по отношение на възможността за съществуване на другояче функционираща рационалност, на различен ценностен свод, който би поставил някаква общностна идея над личното добруване и живот, тази война беше подхваната с такава лекомислена самомнителност. Америка, която традиционно се свърза с права на различия от всякакъв тип, в своите върхове всъщност продължава да не може да си представи реагиране, различно от универсално-разумната грижа за личното и общностното оцеляване. Недоверието на просветления разум, че другостта може да бъде дотам радикална, най-вероятно ще превърне тази война в голямото набутване на силния по силата на собствената му сила.
През цялото време българската политическа класа поставя въпросът за българското участие във войната неправилно, доколкото не допуска реакция или оценка. Не е ясно защо желанието за присъединяване към НАТО да прави позицията на атлантическата организация некритикуема. Може би присъединяването ни към действията на Алианса е неизбежно, но това не изключва възможността за неприемане, за критика и осъждане на войната на НАТО. България, правителството, президентът, премиерът и парламентът можеха и трябваше да изразят неодобрение към войната и в този смисъл към НАТО в момента, в който организацията извършва нещо повече от престъпление: тя извършва грешка.


Димитър Камбуров
1 Така че докато официалните медии сведоха поведението си до новини без коментар, дисциплината в "Свободна Европа" бе затегната дотам, че шансът за озвучаването на особено мнение изискваше гост в студиото. Макар и мачкан от своя домакин и от необичайно идиотската селекция на слушатели на телефона, на госта беше единствено позволено да не оглася пронатовска аргументация в ефира на едно коментарно радио.

2 Нямам желание да се хабя за бездарник като Иво Инджев със запазената му марка куфеещо ехидство насред историческа ретроспекция. Но няма съмнение, че е дошло време разделно и че сега лъсва кой журналист, кой платен служител. За хора като Коритаров, които не познавам, ми е криво; за хора като Румяна Червенкова, които мислех, че познавам, ме боли. Още по-досадно ми е, че техните колеги от българската редакция в Прага все пак се оказаха далеч по-справящи се за момента професионалисти в трудната работа по това хем вълкът да е сит, хем агнето на журналистическата им съвест да е цяло.