Сбогом
на възрожденското

В паниката, която настъпи през последните седмици, никой не се сеща за една твърде симптоматична липса: царят отказва да говори. Липсата на желание да се вслушаме в този глас е също толкова симптоматична за потребността ни от него; изглежда, че българинът е бил способен да кокетира с царската институция в пространството на социалните си проблеми, но пред лицето на по-голяма опасност се обръща навътре, в крепостта на "домашните" отношения. И все пак мълчанието на Симеон Кобурготски говори красноречиво: то представлява отказ да се заеме политическа позиция в този момент и потвърждава, че неговата досегашна стратегия на присъствие е разчитала повече върху носталгично-митологичните нагласи на българина, отколкото върху желанието да му бъдат предложени политически прагматични решения.
Поведението на Симеон не е частен случай, то емблематизира "мълчанието" на една цяла епоха от социални нагласи в България и така - краха на тази "епоха" в новото време. Войната в Косово оголи един дълбок зев, едно вече непоправимо разминаване между митологизма на хуманистичните ценности и прагматизма на политическото решение; разминаване, което до този момент (и въпреки всички изпитания през последния век) изглеждаше примиримо за историческата възпитаност на българския интелигент. С войната завинаги си отива възрожденското в духовните нагласи на българската интелигенция. Отива си една дълга поредица от начини да се мисли властта, държавата, обществото, светът в категории на либерално-хуманното отношение. И макар че я свързвам с "възрожденското" преживяване, тази поредица води корените си не толкова от самото време преди Освобождението, колкото от потребността на следосвобожденското време да митологизира Възраждането като висок режим на обществено поведение. Трябва да забележим, че даже тоталитарният режим не успя да изгръгне тези нагласи; той по-скоро ги укрепи, като ги потискаше, от една страна, и като ги доразвиваше в митологични еквиваленти на комунистическата идеология, от друга. И все пак не тогава, а по-скоро сега изглежда трудно, ако не невъзможно да мислим, че политическото решение изисква реален консенсус, че гражданският консенсус изобщо може да произведе политически прагматично решение (сега той е налице единствено в Сърбия, но върху базата на митологичната етно-религиозна идентификация), че интелигентът трабва да бъде "народен" (самото понятие "народ" изглежда по-проблематично отвсякога), че народът може да бъде интелигентен, че интелигентността е способна да вземе "средно" решение в политическа перспектива, а това решение изобщо изисква интелигентност... Либералните ценности на хуманността и прогреса, на личността и нейното свободно решение изглеждат така неприсъстващи върху днешната политическа сцена, че ако случайно се появят някъде, то ще бъде, за да не ги разпознаем или за да изглеждат неадекватни. ХХ век завършва с дълбока криза на либералната ситуация, с пълното разминаване между либерална позиция и политически избор.
Всичко това особено ясно личи в позицията на българския интелигент. Определена в една дума, тази позиция е шизофренична. От едната страна натежават митовете за "народната принадлежност" и "историческата му отговорност" заедно с хуманистичното възпитание и онази все-неувяхваща вяра в идеалите, в силата на морала, която и днес, както преди, го кара да се черви, когато трябва да попита за хонорара си. От другата страна наднича лицето на опита, политическата действителност, историческото познание... В случая с Косово, с участието, наложено на България, всички знаем - и тези, които мълчат, и тези, които крещят по агитките - че изборът е направен, защото друг избор просто няма. Шизофренизмът на ситуацията кулминира в съзнанието, че всеки избор, дори най-моралният и хуманният, ще има остро политически резултати. Моралът в този момент е попаднал в едно омагьосано царство на лошата публичност: той си мисли едно, а когато започне да действа - излиза нещо съвсем друго. Това особено ясно личи в "лявата" интелигентска позиция: там най-често се говори за хуманизъм, братство и независимост, но щом преведем тези думи на езика на политическото решение, чуваме Александър Каракачанов, който казва пред председателя на външнополитическата комисия в югославската Скупщина: "Югославия може да бъде флагман на новата политика на Балканите" ("Труд", 22.04.). "Лявата" интелигентност пълни процепа на шизофреничното разцепление с митологичен баласт: "Пари, които ще дойдат с кръв, не са пари. Толкова ли не сме достойни да ни приемат като народ по достойнство!" - пита Вежди Рашидов. Да си мисли някой, че НАТО приема "по достойнство", като в комсомолска организация, е очевидно наивно. Темата за достойнството обаче фиксира въображението на много хора. На същата пресконференция Валери Петров каза: "Политиката не изключва благородството, достойнството и красотата. Така е било при Термопилите или в обсадата на Ленинград..." Ето че Белград е поставен в една редица от примери, добре позната в българската литература: "...ти с твойта смърт страшна и храбри моми Картаген задмина, Спарта засрами". Вазовската романтична реторика и копнежът по морала на "опълченското време" звучат в лозунгите на червените митинги: "Костов е предател, на НАТО е приятел". Това е вече Митът за българския предател ("Тоз човек безстиден със ниско чело..."). Андрей Пантев, във вече прословутия разговор със Светла Петрова, обяви края на "високия морален престиж", който е имал (вероятно в очите на самия професор) целият Запад. И сега ние, като българи, трябвало да извикаме своето разочарование (очевидно с истеричния глас на инфантилната си незадоволеност): "Вие нямате морал!" Това ми напомня стария виц, в който група виетнамски "студентчета" наобиколили мощен български хулиган и го наказали, като го сочели с пръст и повтаряли: "Ти льош човек". Всъщност има още един човек, който се вживява в остарелия героизъм на този виц - Бил Клинтън, чието поведение много напомня на силния лош хулиган, гротескно опитващ да обясни своята "доброта" на народите-виетнамчета. Разбира се, шизофренизмът на ситуацията не е само българско преживяване. Всеки ден го чуваме в поредния брифинг на Пентагона, в речите на Клинтън и Солана, в позицията на Милошевич - само че там изтеглен до крайността на маниакално-налудна етномитологична идентификация.
За разлика от "лявата" пристрастеност в опита да се надмогне нежеланата действителност с помощта на патетично-митологична реторика, останалата интелигенция започна да овладява мълчанието. Само че това мълчание е натоварено със същото раздвоение. Този интелигент също мисли себе си като "народен", либерален, свободен и вярва в хуманните ценности, но отхвърля (спомена за) комунистическата идентичност, разумът и нагласата му сочат на Запад. Би ли могъл обаче да каже нещо в защита на бомбардировките, на жертвите, на онази агресия, която изравя от паметта му спомена за най-презрените клишета на пропагандата отпреди години? И той мълчи, раздвоен още по-силно, защото по принцип е по-малко способен да рационализира страховете си в партийни решения. Малко са тези като художника Георги Баев, който открито заяви, че подкрепя про-НАТОвското.
Трета разновидност на шизофреничната ситуация откриваме в позицията, че е необходимо да се разделят отговорностите върху принципа на професионалната принадлежност: интелектуалците да пазят морала, да протестират срещу агресията (те и така са бедни, какво друго им остава, освен да пазят морала?), а пък политиците да си вършат работата и да взимат непопулярни решения. В тази позиция не е трудно да доловим едно почти всенародно злорадство пред "сеира" на родния политик. Почти всички вярваме, че да си политик, значи да бъркаш скрито в меда - и хем ги презираме, хем им завиждаме. Сега най-сетне настъпи времето да се почувстваме отмъстени; нека да сърбат попарата, пък дори - подсладена с мед. Това, разбира се, е перманентно-нормалната отмъстителност на всеки беден човек.
Политическата амбивалентност, напрежението, раздухвано от печатните медии и митингите, частното раздвоение, колебанието имат едно съвсем реално последствие - истеризиране на публичното пространство. Само през последната седмица се натрупаха купчина примери. Виктор Пасков, върнал се за малко в България, предупреждава с апокалиптичен патос по всички възможни начина, че ще станем изгнаници от държавата си, като очевидно приписва на колектива страховете на собствения си опит. "От понеделник сме във война" - заяви Сендов пред "Панорама". Академикът изглежда човек, който обича спокойствието и този невротично-пророчески жест може да означава само силно потискане на амбивалентни процеси в съзнанието му. Малко по-късно Сендов дори не усети какво препоръча на мястото на "пагубното" решение: онези конфликти по целия свят, които тлеели с десетилетия. По-склонни сме да приемем, че "тлеещият"-потискан конфликт е модел на неговото собствено преживяване, отколкото разумно решение за старото "буре с барут", където живеем.
Ако пак спомена случая Пантев-Петрова, то ще бъде, за да погледна нещата откъм симптоматиката на типичното журналистическо поведение. За Светла Петрова истерията изби едва във финалните реплики, след като вече бяхме готови да похвалим способността й за сдържаност. Почувствала се сама и с властта да раздава присъди, журналистката изведнъж направи нелепото обобщение за морала и качеството на българския интелигент. В този момент Петрова постъпи като апостол Петър и се отказа от своята принадлежност към "интелигентската" група. Да не говорим за наивизма на опита да се правят обобщение с толкова широка (и невъзможна) валидност.
Но не само журналистките и професорите имат своята нормална истерия. Печатът като цяло помага много тя да се разпростре сред "обикновените" хора, даже на село. В онази област, която скоро ще бъде наречена "коридор", по цял ден търсят парчета от бомби. (Един вестник напразно опита да каже, че било време за пролетна оран. Каква проза!) Рано сутрин тичат репортери от столицата, за да разпитат колко силен е бил гърмът (от прелитащи самолети), зад кой хълм е паднала бомбата и колко кокошки са се изплашили. Естествено, всяка бабичка дава различен отговор. Тя не е виждала парчета от бомба, защото парчетата са били събрани от предприемчиви мъже в селото, занесени в местната кръчма, където са станали достъпни за погледа на любознателния български селянин срещу бутилтка бира (мъжете знаят защо!).
Най-сетне трябва да споменем гротескно-комичните аспекти на шизофреничната ситуация. Като онази стара жена, която излезе на митинг, носеща лозунг с надпис: "Не искам да бъда мобилизиран". Българинът обаче отказва да види комизъм в днешната ситуация. Преди няколко дни един от водещите по Радио 99 предложи за тема на деня вицове от войната в Косово. Освен собствената му шега, която гласеше, че напоследък бебетата в Косово спели като заклани, никой друг не показа, че има усет за черен хумор. "Черният" виц очевидно не съответства на българската нагласа днес, защото той предполага точно онази дистанция между страх и символ, която липсва в шизофреничната ситуация. Да не говорим за пълната липса на "литературни" реакции; липсва ни даже тъповатият политически хумор на стария "Стършел".
Ако сега се върнем отново към изходното твърдение, че случаят Косово оголи невъзможността за либерален избор в условията на политическа криза, можем да кажем, че всички форми на "митологична" реакция, всички опити да се компенсира амбивалентният характер на психичната ситуация, да се регламентира страхът като пророческа призваност запълват процепа на разминаването между "възрожденското" възпитание на българската интелигенция и способността за политически реализъм. "Разцепването" е породено от нежеланието да се приеме действителността в нейните политически измерения, които я правят цинична и грозна. В това отношение българският интелигент прилича на малко дете, което не може да възприеме амбивалентните аспекти в поведението на своята майка и затова разцепва нейната фигура на две автономни прояви: добра и лоша. Така се пишат вълшебни приказки.
А древните гърци навярно са знаели повече за историята, защото на техен език "криза" означава "решение".

Милена Кирова