Против двойното
изнудване
Баш победител в надпреварата за най-страхотна издънка на 1998-ма се оказа патриотичен терорист-латиноамериканец, който пратил писмо-бомба до консула на САЩ, за да протестира срещу американската намеса в регионалната политика. Като съвестен гражданин той изписал адреса си върху плика. Тъй като не бил залепил достатъчно марки, пощите му върнали писмото. Забравил какво е поставил в него, той го отворил, самовзривил се и загинал - перфектен пример за това как в последна сметка писмото винаги стига до местоназначението си. Дали нещо твърде подобно не се случва на режима на Слободан Милошевич с последните бомбардировки на НАТО? Тези дни е интересно да се гледа сръбската сателитна държавна телевизия, ориентирана към чуждия зрител: нито вест за изстъпленията в Косово, бежанците се визират само като люде, бягащи от бомбардировките на НАТО, така че общата идея е, че Сърбия, последното местенце от бивша Югославия, недокоснато от войната, сега е обект на ирационални атаки от откачени натовци, рушащи мостове и болници... От години Милошевич изпращаше писма-бомби до съседите си, от албанците до Хърватска и Босна, оставайки незасегнат от конфликта - накрая последното му писмо се върна при него. Остава да се надяваме, че резултатът от натовската интервенция ще бъде обявяването на Милошевич за политическия гафаджия на годината.
Има някаква поетическа справедливост във факта, че накрая Западът се намеси именно по повод на Косово - нека не забравяме, че всичко започна точно там с възкачването във властта на Милошевич: това възкачване беше легитимирано с обещанието за подобряване на неблагоприятното положение на Сърбия в Югославската федерация, най-вече с оглед на албанския "сепаратизъм". Албанците се превърнаха в първата цел на Милошевич; впоследствие той обърна своя гняв срещу другите югославски републики (Словения, Хърватска, Босна), докато накрая фокусът на конфликта се върна пак върху Косово. Ключовият момент, който следва да се помни, е, че Югославия започна да се разпада не заради "отделянето" на Словения, която предизвикала домино-ефект (първо Хърватска, после Босна, Македония); още с конституционните реформи на Милошевич от 1987 г., лишаващи Косово и Воеводина от тяхната ограничена автономия, крехкият баланс, върху който се крепеше Югославия, беше непоправимо нарушен. От този момент насетне Югославия продължи да съществува само защото не беше забелязала, че вече е умряла - подобно на пословичната котка от анимацията, която продължава да си ходи над бездната, ала пропада в нея, щом осъзнава, че няма почва под краката си. Откакто Милошевич взе властта в Сърбия, единственият действителен шанс за оцеляването на Югославия беше преоткриването на формулата за нея: или една Югославия, доминирана от Сърбия, или някаква форма на радикална децентрализация, от хлабава конфедерация до пълен суверенитет на съставките й.
В тази перспектива е лесно да се одобряват бомбардировките на НАТО над Югославия. Не е ли успокоително да видиш силите на НАТО да се намесват не поради определени икономико-стратегически интереси, а просто защото една страна грубо нарушава елементарните човешки права на една етническа група? Не е ли това последната надежда в глобалната ни ера - да видиш някаква международно призната сила като гарант, че всички страни ще уважават известен минимум от етнически (а също, да се надяваме, и здравни, социални, екологични) стандарти?
Ала ситуацията е по-сложна и тази сложност се проявява още в начина, по който НАТО оправдава своята интервенция: нарушаването на човешките права винаги е съпътствано от смътното, но знаменателно позоваване на "стратегическите интереси". Историята на НАТО като въдворяваща респект към човешките права е при това положение само едната от двете самодостатъчни истории, които могат да се разкажат във връзка с бомбардировките над Югославия. Проблемът е, че всяка от тях си има своите основания. Втората история се отнася до обратната страна на широко прокламираната нова глобална етническа политика, която позволява нарушаване на държавния суверенитет въз основа на нарушаването на човешките права. Първото надникване от тази обратна страна се предлага от начина, по който големите западни медии избирателно току превръщат някой "милитарист" или диктатор във въплъщение на Злото: Саддам Хюсеин, Милошевич, та до нещастния (и днес забравен) Айдид в Сомалия - във всеки от случаите това е или беше "общността на цивилизованите народи срещу...". И върху какви критерии почива този подбор? Защо албанците в Сърбия, но не и палестинците в Израел, кюрдите в Турция и пр., и пр.? Тук, разбира се, навлизаме в сенчестия свят на международния капитал и неговите стратегически интереси.
Според "Секретния проект" пределно укритата история на 1998 г. е бил полу-тайният международен договор, наречен МДИ (Международен договор за инвестициите). Основополагащата цел на МДИ ще бъде да защитава чуждите интереси в многонационалните компании. Съглашението ще подкопае принципно суверенитета на нациите, като даде на корпорациите власт почти равна на тази на страните, в които са разположени тези корпорации. Правителството вече няма да е способно да третира местните фирми по-благоприятно от чуждите. Нататък, страни, които не съобразяват стандартите си за околна среда, почва, здраве и труд с изискванията на чуждите фирми, рискуват обвинения в незаконни действия. Корпорациите ще са в правото си да съдят суверенни държави, ако последните налагат твърде сурови екологични или други стандарти - под егидата на NAFTA ( в която се съдържа базовият модел за МДИ корпорацията) "Етил" вече съди Канада, забраняваща използването на нейни газови добавки към бензина. Най-голямата заплаха висне над развиващите се страни, които ще бъдат принудени да предоставят природните си ресурси за търговска експлоатация. Ренато Руджерио, директор на Световната търговска организация, спонсорът на МДИ, вече похвали проекта, разработван и обсъждан на закрито, при почти пълна липса на публична дискусия и внимание от страна на медиите, обявявайки го за "конституцията на една нова глобална икономика". И както (по Маркс) пазарните отношения са реалните основи за индивидуалните свободи и права, те са и гарант за условията на широко прокламирания нов глобален морал, превъзнасян дори от някои неолиберални философи, като бележещ началото на новата ера, в която международната общност ще установи някакъв минимален кодекс, непозволяващ на суверенни страни престъпления срещу човечеството дори на собствената им територия.
Тази друга история разполага със своята зловеща военна страна. Пределният урок от последните американски военни интервенции, от операция "Пустинна лисица" срещу Ирак в края на 1998 г. до настоящото бомбардиране на Югославия, е, че те възвестяват нова ера във военната история - битки, при които атакуващата сила действа при ограничението за недопустимост на всякакви жертви. Когато първият изтребител Стелт падна над Сърбия, акцентът за американските медии беше, че няма жертви - пилотът беше спасен! (Това схващане за "война без жертви" беше разработено от генерал Колин Пауъл.) И не беше ли контрапункт на това почти сюрреалистичният начин, по който CNN осведомяваше за войната: тя не само беше представяна като телевизионно събитие, но самите иракчани като да я разглеждаха по този начин - през деня Багдад беше "нормален" град със суетящи се наоколо люде, движещи делата си, сякаш войната и бомбардировките бяха иреален кошмарен призрак, който се появява само през нощта и не застрашава актуалната реалност.
Нека си припомним какво произтече от финалната американска офанзива срещу иракските линии по време на войната в Залива: никакви фотографии, никакви репортажи, само слухове, че танкове с гребла като щитове пред тях са прегазили иракските окопи просто погребвайки хиляди войници в земята и пясъците. Предполага се, че случилото се е било преценено като прекалено жестоко в чистата му механична ефективност, твърде различна от стандартната представа за героична битка лице в лице, така че тези образи твърде силно биха разстроили общественото мнение, в резултат на което стриктно е било наложено тотално информационно затъмнение. Тук разполагаме с двата аспекта, свързани в едно: новата представа за войната като чисто технологично събитие, осъществяващо се зад радара и компютърния екран, без всякакви жертви. И крайната физическа жестокост, прекалено непоносима за окото на медиите - не осакатените деца и изнасилени жени, жертви на окарикатурени локални етнически "фундаменталистки милитаристи", а хиляди безименни войници, жертви на безименна ефикасна технологична военна операция. Когато Жан Бодриар произведе твърдението, че войната в Залива не се е състояла, това твърдение може да се прочете и в смисъла, че такива травматични картини, заместващи Реалното на тази война, бяха тотално цензурирани...
Как тогава следва да мислим тези две истории заедно, без да жертваме истината на всяка от тях? Изправени сме пред политически вариант на известните рисунки, при които разпознаваме контурите ту на заешка, ту на гъша глава в зависимост от мисловния ни фокус. Ако погледнем на ситуацията от определен ъгъл, виждаме международната общност да налага минимални стандарти за човешки права върху националистически неокомунистически лидер, отдал се на етническо прочистване, готов да разруши собствената си страна само и само да съхрани властта си. Ако променим фокуса, ние виждаме НАТО, въоръжената ръка на новия капиталистически глобален ред, да брани стратегическите интереси на капитала под прикритието на отвратителна преструвка, представяща го за незаинтересован проводник на човешките права, като атакува суверенна страна, която въпреки проблематичната същност на режима си, все пак действа като препятствие пред необузданите претенции за Нов Световен Ред.
Какво би станало обаче, ако човек отхвърли това двойно изнудване (ако си срещу натовските удари, значи си за прото-фашисткия режим на Милошевич, за етническо прочистване, а ако си срещу Милошевич, значи подкрепяш глобалния капиталистически Нов Световен Ред)? Какво, ако се окаже, че самата тази опозиция между просветена международна интервенция срещу етническите фундаменталисти и героичните последни кътчета на съпротива срещу Новия Световен Ред, е фалшива опозиция? Какво, ако феномени като режима на Милошевич не противоречат на Новия Световен Ред, а са по-скоро симптом, мястото, от което проглежда скритата истина за Новия Световен Ред. Наскоро един от американските посредници каза, че Милошевич е не само част от проблема, а е самият проблем. Обаче не беше ли това ясно от самото начало? Откъде идва тогава безкрайното протакане на западните сили, с които Милошевич от години си играеше, докато те го признаваха за ключов фактор за стабилността в региона, разчитайки погрешно ясните знаци на сръбска агресия като граждански или дори племенни сблъсъци, стоварвайки отначало вината върху онези, които веднага бяха видели какво представлява Милошевич и които поради това отчаяно искаха да се измъкнат от неговата прегръдка (вж. публичното одобрение на Джеймс Бейкър за "ограничена военна интервенция" срещу отделянето на Словения), подкрепяйки последния югославски министър-председател Анте Маркович, чиято програма беше сериозно разглеждана в един невероятен случай на политическа слепота като последния шанс за една демократична, пазарно-ориентирана единна Югославия и пр., и пр.? Когато Западът воюва с Милошевич, той не воюва със свой враг, с един от последните бункери на съпротива срещу либерално-демократичния Нов Световен Ред; той воюва със собственото си творение, изчадие, възникнало в резултат на компромисите и непоследователността на самата западна политика. (И не случайно същото беше и с Ирак: неговата силна позиция също бе резултат от американската стратегия за контрол върху Иран.)
Така че в типичен ляв стил моят отговор на дилемата "Бомби или не?" е: бомбите вече не стигат, а и те са вече твърде закъснели. В последното десетилетие спрямо Балканите Западът следваше малко нещо Хамлетовото протакане. Сегашните бомбардировки носят определено значението на Хамлетовия финален убийствен изблик, при който много хора умират ненужно (не само Кралят, но също майка му, Лаерт, самият Хамлет...), защото Хамлет пристъпва към действие твърде късно, когато верният момент е вече пропуснат. Така че Западът при настоящата си интервенция, която показва всички знаци на насилствен изблик на импотентна агресивност без ясна политическа цел, сега плаща цената за годините забавяне с илюзията, че може да се преговаря с Милошевич: при сегашните колебания по въпроса за сухопътна интервенция в Косово сръбският режим предприе финален пристъп към Косово и го прочисти от повечето от албанците там, цинично приемайки бомбардировките като цената, която следва да се плати.
Когато западните сили повтарят през цялото време, че те не воюват със сръбския народ, а само с корумпирания му режим, те разчитат на типичната погрешна либерална предпоставка, че сръбският народ е просто жертва на своето злосторно ръководство, персонифицирано от Милошевич, който го манипулира. Болезненият факт е, че сръбският агресивен национализъм се радва на подкрепа от огромното мнозинство от населението - не, сърбите не са пасивни жертви на националистическите манипулации, те не са предрешени американци, които само чакат да бъде вдигнат от тях черният чар на национализма.
Още по-точно, погрешното разбиране на Запада е двойно: представата за лошия лидер, манипулиращ народа си, се съпътства от явно противоречащата му представа, съгласно която народите на Балканите живеят в миналото, водят отново старите битки, схващат настоящата ситуация през призмата на старите митове... Човек се изкушава да твърди, че и двете представи следва да се преобърнат: не само народите не са "добри", след като се оставят да бъдат манипулирани с низменно доволство; няма и "стари митове", дето следва да се проучат, за да се разбере ситуацията, а само актуалните изблици на расистки национализъм, който в съгласие с нуждите си опортюнистки реанимира стари митове...
Така, от една страна, имаме долницата на сръбската държавна пропаганда: тя регулярно визира Клинтън не като "американски президент", а като "американския фюрер", два от транспарантите на техните държавно организирани антинатовски демонстрации гласяха: "Клинтън, ела тук и бъди нашата Моника!" (т. е. ела да ни духнеш...), или "Моника, да не си му изсмукала и мозъка?" Атмосферата в Белград поне засега е карнавална по подправен начин - когато не са в скривалищата, хората танцуват на рок или фолкмузика по улиците под мотото "С поезия и музика срещу бомбите!", като се вживяват в ролята на предизвикателни герои (тъй като знаят, че НАТО не бомбардира цивилни цели и те са защитени!). В това отношение планиралите операцията на НАТО са схванали нещата погрешно; обзети от схемите си за стратегическа разумност, те се оказаха неспособни да предвидят, че сръбската реакция на бомбардировките ще бъде възвръщане към колективната Бахтинова карнавализация на социалния живот... Този псевдо-автентичен спектакъл, при все че може да възторгне някои объркани леви, е в действителност другото, публичното лице на етническите чистки: в Белград хората предизвикателно танцуват по улиците, докато триста километра по на юг се провежда геноцид в африкански мащаби... И западният отговор на това издевателство е все по-открито расисткият тон в репортажите: когато тримата американски войници бяха заловени, CNN посвети първите 10 минути от новините си на тяхното положение (макар че се знаеше, че на тях нищо няма да им се случи!) и едва тогава съобщи за десетките хиляди бежанци, изгорени села и превърнатия в град на призраците Прищина.
При последното надигане на т. нар. демократична опозиция в Сърбия срещу режима на Милошевич истински деликатният момент беше позицията спрямо Косово: огромното мнозинство от демократичната опозиция безусловно поддържаше антиалбанската националистическа програма на Милошевич, като дори го обвиняваше, че извършва компромиси със Запада и така "предава" сръбските национални интереси в Косово. По време на студентските демонстрации срещу фалшифицирането на изборните резултати през зимата на 1996 г. западните медии отблизо следяха събитията и одобряваха съживения демократичен дух в Сърбия, като рядко споменаваха факта, че един от постоянните лозунги на демонстриращите срещу специалните полицейски части беше: "Вместо да ритате нас, марш в Косово да изритате албанците!" В днешна Сърбия абсолютното sine qua non на едно автентично политическо действие би било безусловното отхвърляне на идеологическия проблем около "албанската заплаха за Сърбия".
Едно нещо е сигурно: натовските бомбардировки над Югославия ще изменят глобалните геополитически координати. Неписаният договор за мирно съвместно съществуване (уважението към пълния суверенитет на всяка страна и оттам ненамесата във вътрешните й работи, дори в случаите на грубо нарушаване на човешките права) е мъртъв. Ала самият първи акт на новите глобални полицейски сили, присвоили си правото да наказват суверенни страни заради техните прегрешения, вече бележи своя край, своето самоподкопаване, след като веднага стана ясно, че тази универсалност на човешките права като нейна легитимация е фалшива, т.е. че атаките срещу подбрани цели представляват защита на определени интереси. Бомбардировките на НАТО над Югославия освен това маркират края на каквато и да е сериозна роля на Обединените нации и на Съвета за сигурност: именно НАТО под диктовката на САЩ реално дърпа конците. Оттам насетне негласният договор с Русия, който се спазваше досега, е унищожен: според клаузите на този договор Русия беше публично третирана като суперсила, на която е позволено да се представя за такава при условие, че реално не действа като такава. Сега унижението на Русия е в ход: Русия може само да се противопоставя открито или открито да се съобразява със западния натиск. Последващият логичен резултат от тази нова ситуация ще бъде, разбира се, подновеното надигане на антизападна съпротива, като се почне от Източна Европа и се стигне до Третия свят, с тъжното последствие криминални фигури като Милошевич да бъдат въздигани до образцови борци срещу Новия Световен Ред.
Урокът от всичко това е, че алтернативата между Новия Световен Ред и неорасистките националисти, които му се противопоставят, е фалшива: това са двете страни на един и същ медал - самият Нов Световен Ред въди изчадията, с които се бори. Което обяснява защо протестите срещу бомбите от страна на реформираните комунистически партии в цяла Европа са изцяло погрешно насочени: тези протести срещу натовските бомбардировки над Сърбия са подобни на карикатурната фигура на псевдолевия, който се противопоставя на процес срещу наркодилър с настояването, че престъплението му е резултат от социалната патология на капиталистическата система. Да се воюва срещу капиталистическия Нов Световен Ред не означава да се подкрепят местни прото-фашистки съпротиви срещу него, а да се постави на фокус единственият съществен въпрос днес: как да създадем транснационални политически движения и институции, които да са достатъчно силни, за да ограничат неограниченото господство на капитала, докато в същото време правят виден и политически значим фактът, че местните фундаменталистки съпротиви срещу Новия Световен Ред, от тези на Милошевич до тези на Льо Пен и крайната десница в Европа, са част от него?

Славой Жижек



Славой Жижек