Назад към началото
на века
Седнал съм в едно кътче в градината си, обградена от каменен зид. Далеч в предутрината дрезгавина се дочува тътнежът на бомбардировачите. Атакуват целта си и се завръщат, в средата на всяко кръстче блещука огнено езиче. Тук, в градината, имам чувството, че пораснали малки момчета си играят на война. Техен ред е сега, няма кой да им открадне това шоу, ще покажат на света за какво е бил този военен бюджет. Показват безмилостната си мутра, показват разрушените мостове на Нови Сад.
Навсякъде в Европа бомбардировките предизвикват възмущение. Особено в частни разговори; в публичността - по-малко. Неодобряващите като че ли се тревожат да не ги наругаят като предатели на отечеството. Но аз лично не мога да я гледам тази въздушна война на великите сили срещу една малка средноевропейска страна. Не мога да одобря поднасяните ми от медиите въздушни удари, които досега струваха живота на неколкостотин души и за десетилетия напред съсипаха южния ни съсед. Едва от шест седмици съм гражданин на натовска държава, и ето че в това си качество вече бомбардирам Югославия, макар че никак не ми се ще. Не твърдя, че масовото бягство на албанците започна поради бомбите, сигурен съм обаче, че започна след тях.
Досега западните демокрации означаваха нещо добро. Сега обаче те са Големият, който бие Малкия. Малкият бие Мъничкия. Мъничкият вика Големия на помощ. Малкият не може да се оправи с Големия, но си го изкарва на Мъничкия. По този начин Големият много хубаво закриля Мъничкия. При това е факт, че с бомбите си опустоши и Косово, пък уж щеше да му помага. В интерес на албанците започнаха войната, но да ги защитават в открит бой, човек срещу човек - на това не бяха готови. Кой сериозно се е надявал да закриля с въздушни удари албанците от сръбските военни части, разбеснели се от бомбардировките?
Всички обитатели на Балканите са наши съседи. Техните проблеми засягат и нас. Два народа претендират за една и съща територия: злокобна заблуда е да смесваш националистическата реторика и човешките права. Деветнайсет бели шапки налагат една черна - не е ли и това национализъм? Кой им даде на белокапците това право? Щом колективните органи на НАТО са овластени да вземат решения за живот и смърт и щом тези решения след това обикновено получават одобрението на националните парламенти, е оправдан въпросът има ли изобщо демократична легитимност решението за въздушни удари срещу Югославия; и какъв инструмент са тези въздушни удари за защита на човешки права.
Със сигурност можем да изхождаме от обстоятелството, че унгарското правителство и унгарският парламент по своя инициатива никога нямаше да вземат такова решение, нито пък Румъния, България и Македония. Ръководните елити на Албания, Босна, Хърватска и Словения също не биха бомбардирали Белград, Нови Сад, Панчево, Крагуевац, Ниш и други градове. И в най-лошия си кошмар никой унгарец не би бомбардирал в защита на косовските албанци мостовете на Нови Сад. Ние не сме така войнстващи като западноевропейците, не сме достигнали още онази възможност за медийно абстрахиране, типично за западните общества, чиито граждани очевидно са в състояние чрез текст и образ по новините да си изградят бърза и обща представа за една страна, която не познават.
Кой е позволил на НАТО, без да е нападнат, поради някакви, да речем, педагогически съображения да бомбардира градовете на друга страна? За да изясня позицията на средноевропейските страни, нека напомня, че нашите общества и без стрелба си оформиха нормални парламентарни демокрации. Ние отнапред размисляхме за ненасилствени стратегии, за метода на ерозията, на вътрешното размекване до годината на обрата 1989-а. Варшавският договор и партията-държава не бяха нито празни приказки, нито пък книжен тигър. И в този случай поведението на средноевропейците се базираше на онази морална рефлексия, която възприема сериозно библейската повеля "Не убивай!" и която си поставя за цел минимализиране на насилието и политика без трупове. Ние не реагирахме на държавното насилие с насилие, а вместо това внесохме в съзнанието на обществото друг език и друго мислене, които промениха съзнанието и на носителите на властта.
Има една традиционна средноевропейска солидарност, която разполага в една плоскост зверствата на миналото, тъй като никой не ги дели на добри зверства (защото били сторени от съюзниците ни) и на лоши (защото са дело на врага). Дори никога да не са били в Югославия, средноевропейците от личен опит знаят какво им е сега там на хората. Войводина е една пъстра етническа черга, там ще срещнеш сърби, унгарци, хървати, румънци и словаци, хора, преборващи се с усилие с живота, хора, на чийто труд се дължат мостовете, петролните складове, телевизионните предаватели и всичко останало, подложено на разрушения. Защо трябва някой си трети по закона на случайността да убива от въздуха, понеже един югославски гражданин сторил нещо на някой друг? НАТО се сърди на Милошевич и затова убива с бомбите си югославски граждани като случаен страничен продукт. Що за справедливост е това? Каква е нравствената база на този военно-колективистичен морал?
Преобладаващото мнозинство от унгарското население не иска Унгария да става база за сухопътни военни операции срещу Югославия. Министър-председателят също заяви, че би било добре да не се стига дотам, поради което, понеже въздушната война искала по-малко жертви, даде съгласието си 300 самолета да атакуват от унгарски летища южния съсед. Ала все повече във вождовете на пакта нараства желанието да тръгнат срещу Белград от равнините на този пресен член на НАТО и да превърнат във военен терен градовете и селата на Унгария и Войводина. Стигне ли се дотам, това ще е против волята на унгарското население. И въпреки това е възможно. Не се ли задължи Унгария с членството си в НАТО при определени обстоятелства да стане военен терен? Да, разбира се, когато някоя страна от пакта бъде нападната отвън. Но да атакуваш съседа си, който не те е нападал?
С добронамерената си интервенция, целяща да спре убийствата, НАТО доведе до още повече убийства. Когато натовски бомби убиват албански бежанци, тукашните говорители се изпонадпреварват да изразяват съжаленията си. Когато убитите са сръбски граждани, съжаления почти не се произнасят. Кои са добрите и кои лошите жертви? При това отсега е ясно, че натовско разрешение на въпроса няма да има. В мен лично се засилва впечатлението, че западната общност не си е направила добре сметката. Вместо стратегията на разложение и опитомяване, вместо спасяването на хора чрез хуманитарни организации, бе избрана една стратегия, чийто резултат е сплотяването на сърбите, превръщането им в единен враг и засилването на бруталността им. Това е стратегията врагът да бъде наказан и унижен. И тъй като общността на демократичните държави се е захванала с една недемократична стратегия, трябва да се повдигнат и принципни въпроси. Според мен НАТО се нуждае от една интелектуална контролна инстанция, която освен с бистър поглед и с произтичащия от него авторитет, да не разполага с никакъв друг инструмент на властта. Защото е пълна заблуда да бомбардираш човеци в името на човешките права.
А може би вече изобщо не става дума за това, как да се помогне на преследваните; може би става дума за това, че тази война не може да приключи без победа; става дума за това да не се бламира НАТО. Ала как ще изглежда победата? Кой ще й се радва? След тази хуманитарна акция ще останат само омраза, хаос, обезкоренени хора и цинизъм. Реториката на пустите му човешки права се поддава на доста злоупотреби. Но тези въздушни удари не бяха добра идея - дори като блъф за засилване на натиска. И ако нещата стоят така, че бомбардираме, защото сме обещали да бомбардираме, ако сърбите не отстъпят, значи сме тръгнали по съвсем погрешна релса, значи вече не рационални и правозащитни принципи ръководят действията ни, а авторитарното и наказателно мислене. Вождовете на днешните велики сили би трябвало да разполагат с малко повече далновидност и да се вслушват в по-опитните, по-възрастни и мъдри личности, чийто хоризонт не е така ограничен и чийто нюх долавя надигащата се опасност. Политически отговорните лица обаче не се вслушаха в предупрежденията на тези хора.
В тази война политиците на първа линия виждат Милошевич, а не засегнатите от войната цивилни граждани. На Запада май че му трябваше злосторник и Милошевич дойде като извикан. В известен смисъл той отнесе победата, доколкото успя да уподоби Запада на себе си и да го издърпа на своята черга. Оттам той му диктува правилата на играта си, в която убийствата и насилията неизменно присъстват. Защото бомбардирането на мостовете на Нови Сад не е отговор на прокуждането на косовските албанци. Подобни разрушения преживях за последен път през 1944 година, когато германците унищожиха дунавските мостове. Целта бе същата: противникът да не се ползва от тях. По мостовете обаче течеше водата на новосадчани. Упълномощавали ли са гражданите на натовските страни пакта да избива без съд и присъда и стотици югославски граждани? Човек може да се позовава на т. нар. крайна необходимост. Ала случай на крайна необходимост има само когато твърдиш, че е настъпил. Бомбардировките обаче се провеждат хладнокръвно, без бързане и дори без да са в отговор на нападение. Бомбардира се въз основа на решение, взето свободно, не под натиска на принудата.
Затова на всички радетели на справедливото дело бих пожелал в смирение да подложат на преоценка големите си думи, да помислят дали не са вече в плен на една акционистична истерия. Щом правителствата на 19 държави колективно са в заблуда, ще трябва да подложим на ревизия понятията, които направляват поведението ни. Когато един ден на тези господари на небето им омръзнат бомбардировките, те ще загърбят Балканите (както преди това загърбиха Афганистан, етническите войни в Африка и други региони), ала не без преди това мъдро да посъветват да се възстановят опустошенията, нанесени от бомбите им, и народите на Балканите да се опитат да живеят в мир.

Дьорд Конрад
Франкфуртер
алгемайне цайтунг
,
30 април 1999 г.

Със съкращения
от немски
Жерминал Чивиков