Поклон пред Дюк
Имало едно време един човек, който имал красиво цвете. То било толкова красиво, че той изгарял от любопитство да разбере какво го прави така привлекателно. Не издържал и един ден откъснал едно листенце, после още едно, и още едно... Старателно се взирал във всяка багра, във всяка линия, изследвал цялата му структура... Накрая узнал всичко за него.
Но нямал цвете!
Започвам моя дълбок поклон пред големия музикант с тази приказка, която той често е разказвал и която аз много обичам. Колко много красиви цветя е имал Дюк и как се е опазил от изкушението да не откъсне първото листенце? А може би някъде дълбоко в родовата му памет е скътан спомен за царството на могъщ владетел, на когото е чуждо плебейското любопитство. Или живее духът на древен африкански мъдрец, чиито повели са Създавай! Грижи се за Създаденото! Обичай Го! Проста философия, която, изказана със словата на Дюк, гласи: "Обичам всичко, което е свързано с музиката. Да композирам, да свиря, да слушам. Пиша и свиря така, както усещам музиката. Ако публиката я хареса, съм щастлив." Колко ли щастливи мигове е преживял за половин век на сцената? Кой би се наел да ги изброи? И ако започна да отговарям на прииждащите въпроси, няма ли да остана накрая без самия него?
100 години от рождението на един необикновен човек. Изкусителен повод да върнем лентата, да насочим лъча на прожектора към отминало време, за което можем само да мечтаем. Но ако се бе родил преди седмица. Какво бъдеще щеше да има с вродения си аристократизъм и пренебрежение към прагматичните подробности на делника? Представете си дете от расово дискриминирана малцинствена група, което заявява на гостите: "Аз съм благороден принц. Хилядите мои поданици се прекланят пред мен". И след това изисква аплодисменти. Тогава семейството го удостоява с благородническата титла Дюк и той я носи с неподправено съзнание за мисия през целия си живот. Когато на преклонна възраст е представен на английската кралица, същият Едуард Кенеди Елингтън се представя като велик херцог на своя народ и я дарява с уникален запис на сътворената специално за височайшата аудиенция "Queen's Suite". Малкият принц отдавна се е превърнал в духовен идеолог на черната раса.
Стремежът му да докаже пълноценните качества на своята black music започва от момента, в който тръгва по стъпките на славните харлемски пианисти Уили "дъ Лайън" Смит, Джеймс Пи. Джонсън и Фетс Уолър. Продължава в легендарния "Котън клъб", където създава класически пиеси като "Mood Indigo" и "Black and Tan Fantasy" за озвучаване на съмнителни шоу програми, чието действие се развива в някаква екзотична джунгла, изпълнена с диваци, полуголи красавици и техните самопожертвувателни спасители. Сковаващите технологични ограничения на триминутната композиция не могат да бъдат пречка за свободния дух на твореца. През януари 1943 г. в "Карнеги хол" е представена първата мащабна творба в историята на джаза - сюитата "Black, Brown and Beige", посветена на еволюцията на негърския дух - от робството до свободата. Един от най-авторитетните летописци на джаза Ленърд Федър си спомня за тази паметна вечер, изиграла важна роля за утвърждаването му като концертен тип музика: "Не е лесно десетилетия по-късно да опиша точно чувството на задоволство, което изпълваше всички нас тази вечер. Всички почитатели на гения на Дюк Елингтън. Той най-сетне трябваше да бъде признат. Но не само в Харлем, където пишеше песни за кабаретата, не само в театрите на Бродуей, където представяше поп певци, или в танцовите зали, където забавляваше посетителите, а на една от най-известните американски сцени..." Признават го видни музиканти като Леополд Стоковски, Артуро Тосканини, Аарон Копланд, Арнолд Шьонберг, Курт Вайл, Юджин Орманди. Мечтата му да издигне джаза като форма на негърската култура до равнището на съвременно художествено изкуство се превръща в реалност. Всъщност той старателно избягва да нарича своята музика с думичката "Jazz" - "Ако тази дума въобще има някакво значение - нещо, в което се съмнявам" - казва Дюк, - "мисля, че то се проявява във възможността да се създава свободна музикална експресия. Но тази възможност е съществувала винаги!" Неговата голяма цел е е да помогне за издигането на самосъзнанието на своя народ. Музиката му трябва да се превърне в духовна опора на онеправданата черна раса. Ето защо Дюк Елингтън е така почитан от всички. Името му е символ, неговата музика кара братята му да се чувстват горди, внушава им идеите за свобода и достойнство. С това може да се обясни, че Дюк Елингтън е единственият музикант от ранния джаз, който е почитан от революционерите на би бопа, фрий джаза и дори от младото поколение, родено след смъртта му. За ключови фигури в историята на джаза като Чарли Мингъс, Майлс Дейвис, Джон Колтрейн, Арчи Шеп и Уинтън Марсалис той е пример за подражание; класик, чийто път трябва да следват.
И все пак, колко измамна ще е представата за личността на великия музикант, отделена от неговите верноподаници - музикантите от уникалния му оркестър. Образът на вглъбен самотник, който създава своите музикални фантазии върху нотния лист, е невъзможен, когато помислим за Дюк Елингтън. Неговите момчета са негови приятели, за които се грижи всеотдайно. Някои от тях, като Хари Карни го съпровождат през всичките почти 50 години. Други си отиват, за да се завърнат по-убедени от всякога. Много не успяват да надживеят дългия път и той непрежалимо тъгува по техния изгубен дух. Били Стрейхорн - най-верният му съмишленик, Бърни Бигард, Джони Ходжъс, Бен Уебстър Пол Гонсалвес, Рекс Стюарт, Кути Уилямс, Кат Андерсън, Рей Ненс, Кларк Тери, Лорънс Браун, Хуан Тизол, Джими Блантън, Оскар Петифорд, Луи Белсън... Списъкът включва най-именитите, иначе би бил няколко пъти по-дълъг. С всички тях той композира, аранжира, обсъжда идеи. Дюк никога не пише инструментални партии за тромпети или саксофони, а за точно определени музиканти. Затова и звукът на неговия оркестър е неповторим, а аранжиментите, интерпретирани от други оркестри, просто не звучат. Според Йоахим Ернст Берент нещата са изглеждали горе-долу така: "Композира се най-много една тема, понякога не по-дълга от осем такта. Понякога Дюк дори не е неин автор. Той я представя на оркестъра, изсвирвайки мелодията на пианото. Повтаря я няколко пъти, след което настъпва адска бъркотия от звуци - всеки започва да я развива сам за себе си... Дюк Елингтън седи на пианото и внимателно слуша. Чия идея е най-добрата? Чии хармонии са най-сполучливи? Кое е най-вярното темпо? Кой импровизира най-доброто соло? Щом разбере всичко, дава знак и в мигновено възцарилата се тишина скицира трескаво на един лист това, което по-късно ще се превърне в бъдещата партитура." Трудно е да си представим подобен метод в друга област на музикалното изкуство. А сигурно днес този разказ предизвиква снизходителни усмивки у академично подготвените музиканти. Но нима колективната импровизация не е една от същностните черти на джаза и дали има по-верен път за осъществяването й в условията на големия оркестър?
Заслугите на Дюк Елингтън за развитието на оркестровата звучност в джаза имат много измерения. Още през 30-те години, когато се формират неговите ранни модели за оркестриране, познати като "jungle style" и "mood style", името му се нарежда между новаторите. Но ако Дон Редман и Флечър Хендерсън правят технологичните открития, той още тогава полага основите на своите многоцветни темброви съчетания. Освен типичното за суинга противопоставяне на оркестрови групи, Дюк смесва инструментите в различни съчетания, получавайки така характерната за неговия стил мека, приглушена звучност. Любовта му към музиката на Клод Дебюси и Морис Равел дава своите плодове. А и да не забравяме, че е започнал своя път в изкуството като художник - неговото изтънчено усещане за живопис се проектира в цялото му музикално творчество. Творчество, което ще остане ненадминато в джазовата история. Трудно е да се определи кое има по-голяма художествена стойност - песните или оркестровите пиеси, многочастните сюити или синкретичните духовни концерти. Едно е сигурно - "Solitude", "It Don't Mean a Thing (If it Ain't Got That Swimg)", "Caravan", "In a Sentimental Mood", "Sophisticated Lady", "Satin Doll", "Perdido", "Do Nothing Till You Hear from Me", "Don't Get around Much Anymore", "Prelude to a Kiss", "Mood Indigo" и още много други ще останат сред шедьоврите на музиката, създадена през ХХ век. Духовните измерения на неговата личност го превръщат в нещо много повече от значим музикант, композитор, диригент или джазмен. Превръщат го в символ на свободния дух, в един от избраниците на съдбата, призвани да повлияят на еволюцията на джаза в най-плодоносните години от неговата история. Не случайно театралният критик Кенет Дайнън го причислява към великите творци на нашия век, наред с Чарли Чаплин, Пабло Пикасо, Орсън Уелс и Жан Кокто. А само преди месец Дюк Елингтън бе отличен посмъртно и с една от най-престижните награди за изкуство "Пулицър" за "неизличимия" принос към изкуството и културата.
"В един определен ден всички музиканти трябва да се съберем, да коленичим пред теб и ти благодарим." Думите са на Майлс Дейвис и са отправени към Великия Дюк на един от последните му рождени дни. Няма какво повече да се добави. Достатъчно е всички, които мислят така, да го сторят наистина! Поне веднъж, когато чуят звука на неговия уникален оркестър, да сведат поглед и отърсили се от праха на ежедневието, да прегънат коляно и изпратят своята благодарност към Небето!

Йордан Рупчев