Ще отговоря на господин Красимир Врангов по точките на възраженията му:
1.Трудно ми е да се съглася с опонента си, че въпросният "Анекс Б" е безобидна работа, след като отново го препрочитам и след като далеч по-компетентни от мен смятат, че такъв текст се дава на една държава за подпис едва когато й диктуват безусловна капитулация. Сърбите обаче не бяха дошли в Рамбуйе да подписват капитулацията си. След още няколко седмици бомбардировки - може. Това, че не е преговаряно по този анекс, изобщо не ме изненадва. Обстоятелствата около предлагането му за подпис още няма кой да ни разкаже, ала сигурно е едно: искаш ли сърбите да не подпишат, дай им този текст. Може би това обяснява защо обществеността узна за този анекс едва от Интернет, където неизвестно как се е появил, и защо дори германският министър на външните работи Фишер май не знаеше за него до въпросите на депутати в парламента. Последните обяснения гласят, че подобно регулиране на настаняването на умиротворителни сили било привнесено от Дейтънското споразумение за Босна, което Белград бил подписал, та защо сега да не подпише и това. В хода на преговорите все ще може да се отстъпи нещичко. Босна обаче не е Югославия, а дипломация тип "Дай да опитаме, пък ако стане..." не ми се вижда сериозна работа. Албанците подписаха, сърбите - не, а дали всичко това е просто провалена дипломация, или дипломация с по-далечни намерения, не мога да преценя.
2. Всеки убит или прокуден човек естествено ужасно ме смущава, и то откакто се помня. Терорът на сръбските власти и особено на сръбските банди в Косово обаче ескалира с бомбардировките, което отнапред беше ясно. Както на мен, безвластния наблюдател, така и в политическите щабове на НАТО. И понеже не вярвам там да се разпореждат дебили, смятам, че в бомбардирането на Югославия са залегнали интереси от друго естество. Фактът, че НАТО засилено бомбардира цели, нямащи нищо общо с военния апарат на Милошевич, само засилва това ми подозрение. Съвсем несъстоятелно е в мои очи становището на опонента ми (и не само неговото) за вековната омраза между сърби и албанци. Тук и другаде тази "вековна омраза" се произвежда в идеологически централи и централки (училища, медии, организации) в услуга на интересите на определени политически елити - както косовския, така и сръбския.
3. На констатираните от опонента ми в мен "догматично и стереотипно мислене", както и "пропагандно-клиширан светоглед", няма да възразявам, за да не се впускам в обяснения на тема ирония и сарказъм, което не е лесно. Що се отнася до смешния в наши дни държавен суверенитет, за него аз поне най-малко съм се закахърил. Защо обаче, опре ли се до суверенитета на САЩ, въпросът всеки път става сериозен до смърт? Ще напомня само как САЩ провалиха миналата година Римската конференция за учредяването на Международен наказателен съд на ООН - само защото не искаха да допуснат възможността американски военнослужещ, провинил се по време на международна мисия, да бъде изправен пред неамерикански съд.
И в заключение ще си позволя следната констатация, която не се отнася до опонента ми: Едно е да те лъже режимът на Милошевич, от когото друго не очакваш, и нещо съвсем друго е политици и институции, от които по навик очакваш коректност и почтеност, да те лъжат, както комунисти не са те лъгали. Тази злощастна война рикошира върху някои западни министри и държавни глави под формата на една морална деградация, чиито измерения и последици още не може да обозре човек. Ако с политическото си поведение България им беше дала да разберат, че са на крив път с тази война, това щеше да е най-сериозният принос на сегашните български управници за европейската цивилизация. Но не би.

Жерминал Чивиков