По-дълго предаване, моля!
Има журналисти, които където и да ги сложиш, все блестят (и с това все пречат). Някои с уменията си, други с неуменията си. Първите издигат престижа на конкретната медиа, вторите срутват представата за журналистите изобщо. Работата в БНР не е гаранция, че даденият радиотруженик ще попадне автоматично в първата група. Колкото и силен да е авторитетът на медиата, винаги отнякъде успяват да се появяват достойни нейни антиподи, които да я орезилят отвътре.
Тъй като често се случва да коментираме "Неделя 150" в женския му вариант с Лили Маринкова, за да има баланс, днес ще се запознаем с някои аспекти от работата на Величко Конакчиев.
Величко Конакчиев беше в Америка. И се върна. Ако не се беше върнал това щеше да бъде новина. С тези две нарочни изречения обаче ние не само информираме незнаещите къде е бил, но и по един небрежен начин илюстрираме целия му кореспондентски заряд, донесъл ни смисъл и натовски вести. Няма да се връщаме към началните журналистически умения по писане на кореспонденция, но все пак ще кажем, че не е лошо да има съответствие между целта, с която са те пратили някъде по света, и съдържанието на материала ти. Когато идеята е да се чуе какво прави президентът, казват, не е най-подходящото време да разправяш за "обикновените хора" по улиците и в баровете, колкото и популистично да ги тачиш. Но такива работи могат да мислят само някои нищо не разбиращи от журналистиката и от мисловните процеси на Конакчиев вредители. В крайна сметка не всекиму е дадено кореспондентското умение да се говори кратко, стегнато и наситено смислово. Има хора, които са по-многословни, за което не са виновни.
Когато Величко Конакчиев води "Неделя 150", нещата изглеждат по-различно. Има достатъчно ефирно време да развие спокойно мисълта си. Вярно е, че има и гости в студиото, които само му се пречкат, но той успява да се справи с тях. Събеседниците трябва да се държат твърдо, да им се вземе страха, защото иначе е изпусната работата. Примерът от последната неделя е показателен - Иван Глушков, човек-депутат, смутено пита водещия "Ще ми дадете ли думата?" след като му е зададен въпрос, на който да отговори. Тука вече проличава великодушието на водещия, който казва "Да, разбира се" и продължава да си говори. Естествено, като професионалист, Величко Конакчиев има специфичен подход към всеки един участник в предаването си. На един ще му каже да говори бързо, на друг ще замълчи, докато оня сам не реши да си затвори устата, на трети ще обобщи мислите с по-верните думи (или както той би казал: "по-правилно е да кажем..."). Всъщност това е нормално, той е домакин на предаването, важното е той как мисли и какво казва. "И аз така мисля", "И аз бях там", "Не съм съгласен", "Разбирам" - това са изрази насочени не толкова към досадните събеседници, колкото към слушателите, които трябва да знаят какво мисли водещият по всеки един въпрос.
Макар и малко, в "Неделя 150" има пространство и време за есеистика. При Величко Конакчиев тя винаги е на висота. Единствено трудно се разбира къде почва и къде свършва посланието и в какво се състои то, но това е бял кахър. Проблемът е, че времето винаги му е малко, затова ако може, дайте му по-дълго предаване.

Вяра Ангелова











От въздуха
подхванато