Опасни връзки
като компютърна игра


Какво би станало, ако "Опасни връзки" от Лакло се превърне в компютърна игра, в която отделните изказвания в писмата задвижват изображенията на фигурите върху екрана? Въпросът едва ли се нуждае от отговор. Вероятно играта би била твърде интересна за онзи, който натиска клавишите, освен че би имала и познавателен характер: тъкмо ще му спести необходимостта от това да чете романа на Лакло. Ако обаче това е принципът, по който се строи спектакъл, има голяма вероятност представлението да доскучае на гледащия просто защото не той натиска клавишите, а режисьорът.
По подобен принцип би могло да се каже, че е направен от Десислава Шпатова спектакълът "Опасни връзки" - в съвместната им сценична версия със Снежина Петрова. Играта е организирана от Мертьой (Снежина Петрова), за да поразсее скуката, в която живее. Всички останали, включително и Валмон (Деян Донков) се задвижват от репликите, подадени от Мертьой, в стереотипните действия на ухажването и прелъстяването. Накрая (както е и в романа) Воланж (Мариана Крумова) обявява, че след шарката, която е преболедувала, Мертьой "е ужасно обезобразена и ослепяла с едното око". Клавишът сякаш е натиснат и основната фигура се смачква и излиза от играта. Противникът е уцелен и победен. Така че, от една страна, играта се играе от Мертьой, а от друга, тя се движи в пластично-изобразителна механика на действие, програмирана от режисьорката. С други думи, компютърната игра "опасни връзки" се играе от самата режисьорка и тя очевидно се е забавлявала.
Изображението обаче съвсем не е така богато или наситено с изобретателни пластично-танцови хорео-графики, за да компенсира съзерцателната позиция на седящия в залата. Така че доколкото това е театър, вероятно би било добре съчинителят на играта да се погрижи и за пасивния наблюдател. Ако той например приеме да играе ролята на фотограф и "стопира" отделни кадри от движението на сценичните фигури, възможно е да "направи" добри снимки. В тази въображаема игра на фотография най-привлекателният "обект" е Снежина Петрова. Защото в нейната сценична игра отделните "кадри" са най-чисто и ясно структурирани. Така че, когато бързо му доскучае да следи играта на "опасни връзки", която друг играе пред погледа му, зрителят се налага да си изобрети своя.
В механичността на това представление естествено е "опасността" да изпадне и да останат само "връзките". При тяхното завързване и преплитане в протичането на действието приматът съвсем не е на думите, а на хореографиката и на музикалността на интонацията. И, доколкото това е избраната стилистика на спектакъла, върху тях би трябвало да бъде съсредоточено вниманието - върху начина, по който те са изградени и композирани. А и подобна изобретателност и умелост вероятно не само би задържала гледащия пред "екрана" на сцената, където фигурите движи друг, а не той. Би го направила съучастник в играта.
Виолета Дечева
















Реплика
от ложата