Закономерност
или престъпление

Ударите върху сръбската телевизия, както се очакваше, възбудиха нашето обществено мнение. Вероятно въпросът за необходимостта от тази бомбардировка има две основни страни: едната е военна или практическа, другата - морална; т.е. като всеки въпрос, този също е най-малкото двулик. Според първата гледна точка, телевизията се явява неизбежна и съществена част от съвременните комуникации (на противника) и, разбира се, подлежи на унищожение. Телевизията не само моментално уведомява, но умее особено силно да пропагандира и в това си качество тя може да увеличава (или забавя) скоростта не само на комуникациите, но и на стратегията. Журналистите, работещи в нея, в случая не са нищо друго, освен част от другата военна машина и съответно се третират като действащи участници в битката. В този смисъл мнението, че пропагандната война се губи от Запада, се оказва донякъде вярно. Тя се губи - разбира се, не от самия него на Запад, а повече в нашия регион. Или по-скоро, тя се губеше?
Както винаги, моралният казус е далеч по-сложен. Твърде прибързано обаче би било, ако обявим, че тази бомбардировка унищожава свещеното право на информация, на свобода, на предвижване и срещи на мненията. Сръбската телевизия всъщност информира едностранно, невярно и не дава никакъв глас на евентуално съществуващата в страната опозиция срещу Милошевич и неговата война. Но възможно ли е да бъде другояче, след като в страната е въведено военно положение и на практика телевизията, както всички останали медии, е длъжна да бъде мощно пропагандно средство на властта, което да придава ускорение на собствената й стратегия? В този смисъл сръбските медии са нагазили сто процента в пропагандната война, за разлика от съответните западни, или изобщо чуждестранни електронни и печатни средства, включително българските, допускащи всякакви мнения, интерпретации, информации. Сръбските медии открито воюват и тъкмо затова са припознати като военен обект от "умните" ракети. Изобщо тази сръбска телевизия, която е ударена, не е онази, която не трябва да бъде удряна. Същото, за съжаление, се отнася за убитите журналисти и телевизионни работници. Същото можеше да сполети впрочем и сръбските актьори, рецитиращи във военни униформи патриотични стихотворения, или певците, пеещи от екрана песни за боя на Косово поле. Щяха да кажат тогава, че се убива изкуството.
Така с бомбардирането на сръбската телевизия не се нанесе покушение върху свободата на медиите, защото в случая тя отсъства. Ударът всъщност падна върху липсата на свобода. Дали той изрови кратер в нея и по този начин сякаш я разшири и задълбочи? Не направи ли ударът липсата на информация още по-голяма; не се ли отнася същото и за нарасналата дупка в интерпретациите? Може ли обаче една липса да нараства? Или все пак, ако прегърнем диалектиката, например ще кажем, че образувалият се кратер би послужил в едно близко бъдеще като необходимия изкоп, в и от който ще израсне новата и плуралистична сръбска телевизия.



Ромео Попилиев
















Петък,
ранна утрин