Псевдо-Дионисий Ареопагит

За божествените
имена

Из глава XI: За Мира

1. А сега нека благочестиво възпеем с мирни химни и изначално свързващия божествен Мир. Защото той всичко единява, поражда и изработва съгласието и сродството на всичко. Затова всичко се стреми към Мира, който възвръща частичното множество на нещата към цялостната единност и съединява междуособната вражда на целия свят в едновидно съжителство (на подобни). От причастността си към божествения Мир старшите по достойнство свързващи сили се единяват сами, помежду им и с единствения принцип на мира във всемира; сетне единяват тези след тях в тях самите, помежду им и с единственото всесъвършено начало и причина на всеобщия мир. Тази причина е покрила неразделно всичко вкупом като някакви ограждения, които затварят наедно разпръснатите неща, и всичко установява в неговите граници, определя и укрепва, като не позволява на разделените неща да се разпилеят безредно в неокрайностеното и неопределеното, да загубят устоя си или да бъдат изоставени от Бога, след като, напускайки собствената си единност, са се объркали помежду си във всевъзможно смешение. Що се отнася до това, какво представлява божественият Мир и Спокойствие, свети Юст го нарича неизгласимо и неподвижно по отношение на всеки познавателен процес, доколкото Бог запазва покоя си и докарва тишината, бивайки така по себе си и във себе си, свръхсъединил цялото съществуване спрямо собствената си цялост, но без да излиза от себе си и да изоставя вътрешната си единност, докато се многообразява...

2. Най-напред трябва да се каже, че Бог е основа за съществуването на мира-в-себе си, на мира като цяло и на всеки отделен мир; че уталожва всички неща помежду им в тяхното несмесено свързване, благодарение на което те, макар и неразчленимо единени, въпреки нераздалечеността си (едно от друго) пребивават несмесено всяко според собствения си ейдос, непомътнени от смесването с противоположностите им и без да отслабват с нещо единящата точност и чистота. Затова нека съзерцаем единствената и проста природа на мирното единение, което съединява в себе си всички неща в самите тях и помежду им, като ги запазва и слива в несмесеното и необъркано съдържание. Благодарение на това (единение) божествените умове, единени с техните умосъзерцания, се единяват и с предмета на умосъзерцанието и (сетне) обратно се въздигат към непознаваемото съприкосновение у нещата, пребиваващи свръх ума. Благодарение на него душите единяват разнообразните си разумни основания и се стичат към единствената умосъзерцаема чистота, напредвайки по свойствения за тях път и ред - посредством невеществено и неделимо умосъзерцание - към единението, което е над умосъзерцанието. Благодарение на него единствената и неразкъсваема свързаност на всичко съществува, основана на неговата божествена хармония, и се свързва във всесъвършено съзвучие, съгласие и сродност, несмесено сведена ведно, неразчленимо съдържана. Защото целостта на всесъвършения мир прониква всичко съществуващо чрез съвършено простото и несмесено присъствие на единотворящата сила, която всичко единява, скрепява крайните неща с крайните посредством средните, обвързвайки ги във впряга приятелската обич между същностите с подобна природа. От нейното раздаване вкусват дори последните крайности на всемира и всички неща тази цялост прави еднородни с единността и тъждествеността им, с единенията и свързванията, като явно постоянието на божествения Мир се запазва неразчленимо - макар да показва всичко в едно и през всичко да преминава, той не излиза от свойствената си тъждественост. Отправяйки се към всичко, мирът споделя себе си според свойствата на всяко (да участва в неговите дарове), избликва от преизобилието на мирната плодотворност и поради превъзходната си единеност остава съвършено цялостно свръхединен в себе си като цяло.

3. Но - ще попита някой - как тъй всичко се стреми към мира, след като повечето неща се радват на другостта и различието и не биха искали никога по своя воля да се успокоят? И ако онзи, който говори така, определя другостта и различието като собствената същност на всяко съществуващо, която нито едно нещо не би искало да загуби, доколкото чрез нея съществува като такова, то на това ние нищо не бихме възразили, а само бихме изяснили, че това също е желание за мир. Защото всички неща обичат да са в мир и единение със себе си, да съществуват в себе си и за себе си несмущавани и без да отпадат. А именно всесъвършеният мир запазва несмесена особената същност на всяко нещо, като чрез миродаряващите си промисли съхранява всичко невъзмутимо и необъркано по отношение на себе си и на другите и всички неща поставя в твърдата и неотклонна възможност спрямо собствения им мир и безметежност...


По:
Псевдо-Дионисий
Ареопагит,
За божествените
имена
,

превела
от старогръцки
Лидия Денкова,
второ коригирано
и допълнено издание,
Издателство
Гал-Ико,
София 1999,
с. 125-127.