Рецепцията
на Псевдо-Дионисий
през Средновековието

От 8 до 11 април София бе център на световната философска медиевистика. Учени не само от цяла Европа, но и от Америка пристигнаха тук, за да вземат участие в конференцията "Рецепцията на Псевдо-Дионисий през Средновековието". Тя бе организирана от Катедра "История на философията" към Философския факултет на Софийския университет и Томас институт на университета в Кьолн и се проведе под патронажа на Международното общество за изследване на средновековната философия (SIEPM) с център Лувен.
Форумът бе посветен на един от най-значимите, със сигурност оказващ най-голямо влияние върху общата християнска мисловност на Изтока и Запада богослов и философ, Псевдо-Дионисий Ареопагит. В периода на цялото европейско Средновековие от VI до ХV век схващанията, изразени в неговите съчинения, са били както главни теми на оживени дискусии, така и неминуем авторитет пред гениални философи. Ето защо и днес изследването на текстовете на Дионисий пробужда постоянен интерес у онези мислители, които се вълнуват от корените на европейската култура. И както се получава често при изучаването на феномените на културата, отговорите, чрез които се разрешават проблеми, се явяват не само нееднозначни, но по-скоро поставят все нови и нови задачи пред мисленето. Тъкмо по тази причина вниманието на съвременните медиевисти, както показа тяхната среща в София, освен че се привлича от новите интерпретативни възможности в изследването на наследството, оставено ни от Дионисий, днес се съсредоточава върху някои негови моменти, които позволяват преосмислянето на фундаментални теми на средновековната философия и в този смисъл на цялостната европейска култура.
Така например считаното за безспорно аристотелистко западно Средновековие попада в нова светлина, ако се вземе най-малко предвид влиянието, което Дионисий оказва върху основите на мисленето на Алберт Велики - самият откривател на Аристотеловата философия за латинския запад (д-р Хенрик Анчулевич, Бон). Нещо повече, дори теоретико-научните претенции на ХIII век намират в лицето на Дионисий критерий, според който следва да се съди за тяхната правомерност (д-р Мария Бургер, Бон). Но Дионисий се оказва за нас важен и в един по-общ смисъл. По възприемането на неговото учение за "Имената Божии" от западните философи и тяхното прецизиране на неговите мисли, може до голяма степен да се специфицира отношението между гръко-византийската и западната латинска традиция, както проф. Андреас Шпеер (Кьолн) показа по тематизираното от Дионисий Божие име "Светлина" в сравнение с неговата рецепция от Алберт Велики и Тома от Аквино. От друга страна, с оглед на статута на едно друго от Божиите имена, "Любов", както то се схваща на Изток и на Запад, може да се повдигне отново въпросът за връзката на платонизма и западното християнство (проф. Йан Артсен, Кьолн). И въпреки че възприемането на Дионисий от латинските мислители е несъмнено обусловено от собствените им схващания - както проф. Уилиям Хое (Мюнстер) блестящо демонстрира, позовавайки се на интерпретациите на Бонавентура, Тома от Аквино и Николай от Куза относно върховата цел на познанието у Дионисий, а именно "единението с напълно непознаваемото" - все пак трябва да се признае, че изследването на влиянието на Дионисий върху Запада разкрива едно много дълбоко проникване на платонистки идеи в цялото латинско Средновековие.
Ако на Запад обаче Дионисий е по-скоро един от най-влиятелните мислители, макар и този, който свързва гръцката мисловност с латинската, то във византийското Средновековие той се счита с право за решаващия авторитет. Това, разбира се, не означава още, че рецепцията на неговите схващания просто следва да се приема за еднозначна. Тъкмо обратното, въз основа на най-новите изследвания на съвременните медиевисти се оказва, че именно по-точното анализиране на възприемането на Дионисий предлага един по-нюансиран поглед върху историята на идеите във Византия. По време на Паламитските спорове през XIV век и собствено при намесата на Григорий Акидин в тях се забелязва едно на пръв поглед странно "освобождаване" на Дионисий от платонически рецидиви в името на една чисто християнска апофатика, което, разбира се, се обяснява с неприемливостта на някои основни положения на Платоновата философия за християнството. Ето защо Паламитските спорове не позволяват да бъдат разглеждани някак в дихотомията "платонизъм - аристотелизъм" (проф. Цочо Бояджиев, София). От друга страна обаче, и в самата рецепция на Дионисиевата идея за апофатиката, най-малко според интерпретацията на единия от основните опоненти в спора, Григорий Палама, се открива едно прецизиране, съгласно което апофатиката трябва да се разбира като метод за дискурсивно познаване на Бога и, следователно, тя попада в областта на логичесия дискурс (доц. Георги Каприев, София). Ето защо на школската истина, че източното Средновековие е формирано предимно под влиянието на неоплатонизма, докато западното е последователно аристотелистко, или че богословието във Византия има изцяло апофатичен характер, а това във латинския свят е позитивно спекулативно, се налага да търпи днес радикално преосмисляне.
Разбира се, разказаното от мен е само един от възможните сюжети, които можеха да се проследят в докладите на участниците в конференцията "Рецепцията на Псевдо-Дионисий през Средновековието". Тя доведе в София голяма част от най-високите авторитети на медиевистиката в съвременния свят. Освен вече споменатите участници, доклади изнесоха още президентът на SIEPM проф. Дейвид Ласкъмб (Шефилд), проф. Едуар Жоно (Париж), проф. Едуард Махони (Дърам), проф. Георгиос Макрис (Бохум), проф. Паскуале Поро (Бари), проф. Кент Емери (Нотър Дам), проф. Карлос Стил (Лувен), д-р Лидия Денкова (София) и д-р Петя Янева (София). От друга срана, като опоненти в дискусиите, които следваха всеки доклад, е показателно да се споменат знаменитите медиевисти проф. Тео Кобуш (Бохум), проф. Стен Ебсен (Копенхаген), проф. Жаклин Амес (Лувен), проф. Волфган Гомбоц (Грац), проф. Пол Томбьо (Лувен), проф. Фран О'Рурк (Дъблин) и проф. Клаудио Леонарди (Флоренция).
Форумът ще се запомни с особената интензивност на дискусиите, не чак толкова характерна за срещите на световните медиевисти. По време на конференцията освен представянето на докладите се състояха и две официални заседания на бюрото на SIEPM. Може да се обобщи, че тази конференция надхвърли както по мащабността си, така и по значимостта на постигнатите резултати подобните на нея академични срещи, които изобщо са били провеждани в България през последните десетилетия. Похвално за българските медиевисти е, че се оказаха способни не само да организират международна конференция от този мащаб - което само по себе си говори за голямото доверие, гласувано им от водещите учени в областта на средновековната философия, - но и че се показаха готови да участват в дебата на ниво, което с нищо не отстъпваше на западните им колеги.
Тази международна среща обаче напомни и за нещо друго. То се видя по радикалното отсъствие на българи на нея. Става дума за "затвореността" на българските интелектуалци и на българската философска, а и хуманитарна общност. Очевидно конференцията бе или твърде "специализирана" за тях, или апатията и инертността отново казаха своята дума, или - нещо, което ми се струва доста правдоподобно - фактът, че официалните езици бяха само английски, френски и немски, лиши повечето от тях от възможността да се включат във форума. Разбира се, имаше още една причина, която сигурно е съдействала за последното. За съжаление конференцията съвпадна със Страстната седмица преди Възкресение Христово. Ала тук трябва да се допълни, че това се получи не поради волята на организаторите.
В заключение искам от името на участниците да изкажа благодарността си към хората, положили усилия за организацията на тази среща - и най-вече към Георги Каприев - за това, че въпреки саморазбиращите се трудности, свързани с подготовката на конференция тъкмо в България, съумяха да допринесат за интегрирането на българската философска общност в световната философска култура и в този смисъл да спомогнат за нейното развитие.

Тодор Полименов