От мокета до Венеция

Проектът на Недко Солаков "Съобщение" с куратор Яра Бубнова ще представя Република България на 48-то Венецианско биенале, ако, разбира се, неговите организатори приемат включването му само месец преди самото събитие. Проектът представлява провъзгласяване чрез различни рекламни средства на готовността на България да участва по подобаващ (продължително подготвян, обобщаващ художествената ситуация и финансиран от държавата) начин на следващото издание на биеналето. Идеята разчита на самоиронията, която продължава да помага и на държавата, и на художниците в нея да не се чувстват изолирани от световната общност. Познавайки в детайли конкурсния контекст, можем да видим в нея и отражение на цялата мудност, апатичност и недоброжелателност на лица и институции това национално участие да се случи. Остава да разчитаме, че на биеналето местната ситуация няма да бъде разчетена докрай и проектът на Недко Солаков ще изиграе пълноценно ролята си на рекламна кампания на името "България" и на новия имидж на държавата в края на столетието. А Министерството на културата още от сега да се замисли за 2001г., когато този анонс трябва да бъде оправдан.
Изминалите седмици бяха белязани и от активността на две млади художнички, които (засега) не се вълнуват нито от международни репрезентативни форуми, нито от дори от края на века като повод за закъсняло самочувствие и старомодни тържества. Боряна Драгоева и Даниела Костова успяха да се легализират като странен и предизвикателен творчески тандем, и то без да развяват знамето на някаква алтернативна независимост. Покрай новия им каталог и неговото представяне, Боряна показа свои фотографии "Точно в целта" в К.Е.В.А., а Даниела покани публиката в галерия XXL на прожекцията на филма на Дарън Аронофски "Кодът П. Вярата в хаоса", осигурявайки за всички зрители инвалидни колички. Познатият девиз "Животът е кино" намери нов, много точен визуален образ, адекватен на конкретното време и място. В един свой съвместен проект двете авторки пишат, че искат да направят изложба на хора със съвременно мислене, които не са имали възможност да изградят каквито и да било художествени предразсъдъци. Техните акции подсказват, че може би най-после се е появило това поколение, което ще започне преобразяване на цялата артистична сцена.
От тази гледна точка наивно звучи желанието на Георги Колев да противопоставя "конвенционалното" и "неконвенционалното", заявено от него "като първи публичен и директен, макар и формален сблъсък" на Осмата годишна изложба на "Леседра" в НДК. Днес това звучи анахронично, защото те отдавна съжителстват с абсолютната независимост на две успоредни прави в пространството. Опитът да се осъществява диалог там, където няма никакви допирни точки, пак припомня изкривеното мислене на не едно и две поколения, закърмени с отровната идея за хармоничен художествен живот. Точно като представител на едно от тези поколения ми се иска да се противопоставя на всякакви опити за примиряване на някакви тенденции. Истината е, че те трябва да си живеят непримиримо и независещо едни от други в едновременно общото и частно художествено пространство.
Обратният принцип - не на противопоставянето, а на търсенето на пресечни точки, е залегнал в основата на диалога в изложбата "Живопис. Граници" на "Шипка" 6, която се опитва да обговори подобен проблем през сполучливо намерения зрителен ъгъл на един конкретен жанр. При неговото разискване могат да се открият различни и интересни гледни точки: от исторически обусловените трансформации на живописта през пътищата за възникване на нови видове изкуства до емоционалната драма на загубената чистота на жанра. Професионалният практичен и теоретичен поглед към тях в действителност очертава рамките на съществуващ проблем в близката история на българското изкуство.
"Ата-рай" и АТА предлагат две фотографски изложби. Австрийският художник Волфганг Талер показва снимки на офисни пространства на различни места по света, които в своята унифицираност губят географския си произход. Владо Шишков заснема изобретателни конструкции за предпазване на асансьорната крушка от кражба, които пък имат съвсем конкретен адрес. Съпоставени, двете изложби показват как една сравнително банална идея може да придобие блестящ вид от перфектността на изпълнението (В. Талер) и как чудесното хрумване може да позагуби от разточителността на изразните средства (В. Шишков).
Този проблем се изявява, макар и на друга плоскост, в изложбата на световноизвестния немски минималист Улрих Рюкринт, разположена в овехтялата централна зала на СГХГ. Това, което приемаме като почти нормална даденост, изпъква по зловещ начин в съпоставка с един друг тип визуална култура. На фона на прецизните скулптури и рисунки на Рюкринт мокетът изглежда още по-жалък, стените още по-мръсни, а нашето знание за световните процеси в изкуството - още по-непълно. Тези сравнения са винаги болезнени, но и полезно отрезвяващи. За да може следващия път диалогът между нас самите, между нас и миналото, между нас и Венецианското биенале да е по-нормален и своевременен.

Мария Василева














Изкуство
на борда