Краят. Миналото
на една (отминала) илюзия

Няма нещо по-очаквано, нито по-безспорно; твърдението, че живеем преди края, е непоклатимо до профанация. Азбучна истина, вяра без колебание, откровение свише: който поставя под съмнение края, поставя под съмнение очевидното.
Но дали не чакаме всуе, дали краят неусетно не е станал наше минало, дали не живеем след, а не, както се заблуждаваме, преди неговото състояване. Убеден съм, че е така: ние сме не свидетели, а потомци на вече осъществилия се край, на отдавна разигралия се Армагедон, на отколе реализиралия се световен свършек и днес просто събираме руините от случилия се безвъзвратно и окончателно сгромолясал се финал на времето. Това, което днес ни гори главата, е не преди, а след края; ние живеем в сбърканата епоха, когато той е действителност на миналото, не събитие от бъдещето. Попаднали сме в промеждутък на tempus-a, в историческа цезура, която е толкова неразбираема, че дори не можем да я изкажем, а ако все пак донякъде успеем, то го вършим погрешно.
Но стига толкова! Стига толкова сме го чакали края! - на века, на хилядолетието, на света; най-сетне трябва, три пъти трябва да разберем, че живеем след всички тия краища и съответно на това прозрение да конструираме постармагедонското си битие. Няма, няма пред нас никакъв край, той отдавна ни се е случил.

Живот след края

Кога? 1938 или 1939, Чехословакия или Полша, предателството или нападението? Какъвто и да бъде нашият избор, едно е неоспоримо: Средно-Източна Европа е началото на края, а Втората световна война е онази знаменита библейска битка, в която злото и доброто преплитат сили, за да определят съдбата на човечеството. Но битка не само за 6 години; Армагедон не е бойно поле с точен ден и час, а продължителна (от гледна точка на нашата смъртност) схватка, траеща месеци, години, десетилетия. Преди Божието царство Антихристът е, който господства над света.
Прочее, периодът между двете световни войни е усещал своето съществуване непосредствено преди края. Експресионизмът, сецесионът, дада, сюрреализмът, декадентството - всички тия художествени практики са израз тъкмо на чувството, че са последни, че светът свършва, че пред него се е възправило радикалното "оттатък" на всяка екзистенция - смъртта. Една отчаяна образност, една битийна агония, една онтологическа обреченост бележат тази епоха, която в своята лудитска екстремалност всъщност е преживявала последните дни преди свършека ("След нас и потоп!"), преди окончателното потъване в нищото на края. Цялата нейна джазово-фокстротна веселост е транс и изстъпленост, е белег и знак на предопределено за гибел и разруха съществуване; Хемингуей, Фицджералд, Хесе, Орсън Уелс, Фриц Ланг са неговите откровяващи глашатаи и тръбящи ангели. (О)писатели на Апокалипсиса: "Фиеста" и "Краят на нощта" са писма от Патмос, не от Аркадия.
Триумфиращата впоследствие предаденост на потреблението и политиката - предаденост на Мефистофел. 1945 бележи живота в края и след края; всичко вече се е случило, всичко вече е написано, всичко вече е казано, нищо няма за правене, нито за изказване. Умората кристализира в множество провъзгласявания: край на романа, край на книгата, край на киното, край на картината, край на автора, край на идеологията, край на философията, край на хуманизма и на човека - не ни остава друго, освен да рециклираме отпадъците на времето, както злорадства Бодрияр. Езикът, писмото, духът са уморени, изтощени, изхабени; нито имат перспектива, нито търсят такава. Летаргия и сънища, повърхностност и вулгарност, свят в розово и жълто. Епохална нощ на духа, по израза на Хайдегер. "За което не може да се говори, за него трябва да се мълчи"; едно тягостно, но договорено мълчание, скрито зад многоучени или информационно претрупани брътвежи, захлупва света, който в медиите и папараците открива своето бягство от смущаващото го (не)разбиране на ужасяващата случка. Заравяне на главата в златния пясък, в модата, в шоуто, в спорта, та бляскавостта да прикрие нищожността на битието, неговата непоносима лекота. Зад лицата на Синатра и Азнавур, на Мерилин Монро и Лив Улман наднича паническата бездна на нищото. "Битие и нищо"; "Голямото село" е топос не на събитията, а на "15-те минутки слава".
Конвергенция, post-industrial society, деидеологизация - теории не на противопоставянето, а на сближаването. Студената война беше не акт на воюване, а на прикоткване към морала, на самоидентифициране със силите на доброто. Пропаганда и агитация, не действителност, нито истина; манифести за приобщаване, интерпретации за припознаване. Неяснотата рефлектира в главите на интелектуалците - на Запад Сартр е потресен чак през 1956, на Изток Сахаров се отказва от червеноармейската термоядреност. Едни и същи претенции, едни и същи отричания: политическото провижда собственото си битие за Христофор, чуждото като Луцифер; обратно, неговото интелектуално го изобличава в състояването му на Луцифер, приветствайки чуждото като Христофор.
Водоразделът - 1968. Париж и Чехословакия, май и август. Годината на окончателното, победоносното присвояване: пазарът и демокрацията си пришиват безапелационно Кръста, докато планът и комунизмът изпадат в геената на отречението и дискредитацията. Само въпрос на време е поредният етап от Армагедон да приключи с виктория на "доброто" и "праведността". Обществото на консумацията породи завист и копнеж; "Кока-кола"-та взриви системата, съвсем не многопартийността. Стоката се превърна в символ на райско блаженство, възможността да я притежаваш - в допускане в светая светих на небесните селения. 1989: случването на непоправимото - всички се прехвърлихме на страната на Господа: застреляхме дявола Николае, за да "хванем за шлифера" ангела Бил. Няма вече различни армии, а една-едничка, но с две твърде инакви, направо антиномични части - авангард и ариегард. На ариегарда обаче много му се ще да се прилепи към авангарда и го гони и проси в неистовство; авангардът от своя страна бяга презглава, уплашен от окъсаността и оскотялостта на своя беден и груб побратим. Краят тук извика надежда за начало, краят там създаде блян за статукво.

Разбягване на краищата

Беше обявен краят на историята, ала тя хич не си направи труда да свърши, особено на Изток, най-вече на Изток. Всъщност отвъд Виена тя едва сега започваше: нови държави, нови национализми, нови съюзници, нови перспективи. Именно перспективи: демокрацията и пазарът лъщяха с примамливостта на магистрала, по която хвърчиш с шеметна скорост, а вятърът игриво ти вее в косите. Историята обаче така се стовари върху разбрицаните ритли на ориенталската магарешка каручка, че тя се разхвърча на парчета и те със страшна сила се посипаха по оптимистично настроените ни глави. Магистралните бариери се спуснаха категорично, оказа се, че нямаме пари да си платим правото да се движим по тях. Останаха ни само черните коловози, по които се носи нашата тъжна и окаяна "песен на колелетата" - надгробен напев, не празничен концерт.
Така краят не се превърна в ново начало, а в продължителна агония. В опита си да започнем наново, на чисто, на печалба ударихме на (шенгенски) камък. Историческото наистина ни подхвана с шеметна скорост, но не за да ни запрати по правата на широкия проспериращ друм, а за да ни завърти в порочен кръг, от който измъкване без чужда помощ няма и не може да има. Нашият край затъна в блатото на историята и неговата истерия е, че не може да се измъкне оттам. Ето защо, ако някъде по света все пак са останали парцали история, то нейното най-интензивно, най-радикално, най-същностно развяване е тук, именно тук, в неразборията и олелията на Изтока. Но случване, което, казахме, е не векторно, а циклично, организирано в необозрима и непреодолима поредица: трагедия-фарс-трагедия до безкрай. Нашият онтос се гърчи в лапите на историческото, нашият край е не Божие, а сатанинско царство. Адът - това е историята, това е интересното време, както казват китайците.
В самозадоволената си преситеност Западът изживява края иначе. Ако тук историята е в излишък, там е в недостиг. Състояние на "нищослучване": нито еврото, нито Моника, още по-малко референдум или избори могат да нарушат равната повърхност на охолния бит. Скуката избива в периодична лудост, която обаче минава и заминава, удовлетворена от постигането на своята 15-минутна вестникарска "летучка". Губи се смисълът, битието се изплъзва, съществуването се елементаризира; няма хоризонти, няма перспективи, няма алтернативи. "Разширените вени"(Бодрияр) се пукат под натиска на преяждането; липсата на история е липса на битийност. Адът - това е изобилието.
Глад за историческо, глад за случване, глад за състояване. Западният проблем е не в беднотията, а в празното време, в живота без дати, в антиутопията на "прекрасния нов свят". Армагедонът тук е в пълните магазини, не в празните джобове. Тялото е обгрижено отвсякъде, духът е оставен на произвола - сам, нещастен, неориентиран, лутащ се между желанието за предприятие и леността след богатия обяд. В крайна сметка надделява първото, но не в собствените, а в чуждите паралели и меридиани: Ирак, Босна и Херцеговина, Косово са имената на отчаяните западни експерименти за вписване, вмъкване, влизане в историята.
Особено Косово. Балканите винаги са били претъпкано с история място, тук тя определя цялото функциониране, цялото туптене на настоящето. Миналото е притиснало Югоизтока, задушава го в своята мъртва прегръдка, но той не иска, а изглежда и не може да се освободи от него. Тук край няма или, ако има, той е в рециклирането, във възвръщането, в непрекъснатото възраждане на митовете, перченията, героизмите, които са не просто повод за гордост, но и оправдание на съществуванието. Балканската екзистенция е историческа есенция, е екстрат от преминали победи и поражения, възходи и падения, разпнатост между "див, чутовен връх" и "следи от теглото". Епопея на (не)забравените; Лазар, Баязид, Печ са днешните призраци на етническото прочистване и разрушените мостове. Сръбската война се случва не като настояще, а като повторение - Втората световна, Хитлер, бомбите над Белград са от арсенала на тамошните неманичи, обиличи, караджорджевичи и милошевичи. Хоругви срещу ракети, памет срещу самолети.
Тъкмо в това плесенясало и патинясало от история място Западът откри своята възможност да се пребори и надмогне обхващащата разума му до пълно изкрейзване скука. Тук той намери своя шанс да нахлуе в историческото, да влезе в учебниците, да остойности охолството. Човешки права, демократични свободи, ярост срещу диктатурата - нищо повече, освен витиевати адвокатски реторики за утоляването на неистовия, ужасяващия, подлудяващия глад за история. Вече нещо се случва, вече нещо става, вече дишаме и живеем - кой в съгласието, кой в протеста спрямо "въздушно-ударния" проект; важното е обаче, че статичността отлетя, че равнинността се нагъна, че празнотата се напълни. Краищата се сблъскаха в името на възобновеното случване на историята, в чест на обратния ход на нейната западно-атлантическа "шагренова кожа"; след последната битка иде вторият Маршал. Морков за бедния, хероика за богатия; първият е изкушен от битието си на бъдещ Гаргантюа, вторият е удовлетворен от битието си на настоящ Абрахам Линкълн.

Краят преди началото, началото след края

Краят преди началото, началото след края Искри, пожари, дим и пепел - ударът на разбягалите се краища не може да мине мирно и тихо. Анихилиращи заряди, неразгадаеми срещи - сякаш са от трети вид, а не между себеподобни. Къщата на света пламна от неразбирането, от непознаването, от измислянето на Другия; ирационалността, не прагматиката и практичността надделяха при взаимното усилие за интерпретация: възприемаме и тълкуваме поведенията си като на чужденци, на песоглавци и циклопи, не като на свои близки и родни. Дехуманизиран бестиарий, антиподен физиолог, Колумб в Индия, не в Америка: дали и днешното объркване няма да се превъплъти в предишното унищожение? Във всеки случай това е последният край преди началото, въпросът е какво ще бъде точно то. На "изпепелени от слънцето" (ядреното), или на спасени от фериботната катастрофа - зъзнещи и мокри, но все пак живи.
Оцеляването сиреч - в зависимост от края. Той е преди началото, той е определящият началото. Но не бива да забравяме, в никакъв случай не бива да забравяме: краят е минало, той се е състоял, светът е свършил и ние екзистираме след този ограничаващ ни свършек. Множеството изредени "събития", "случки", "факти" са не предизвестие за края, а следствие от него. Преживяваме всъщност неговата ферментация, неговото утаяване. Няма "Посрещаме ХХI век" - векът свърши, хилядолетието свърши, времето свърши и като чеда на свършека, ние сме запъхтеният, едва поемащият си въздух след-финал на историята. Няма действителност, няма реалност, няма истина, нито свят - в своя сън за нещата сме в пещерата на Платон или в нагледа на Кант, не в есенцията на Абсолютния дух или в макрокосмоса на Интуицията. Сетивата ни - пипала, насочени към нищото.
Средно-Източна Европа - началото на края, Юго-Източна Европа - краят на края. Откъдето започнало, там и свършило: ех Oriente lux заместваме с ex Oriente finis. Балканските баталии впримчиха съзнанието, обсебиха го и го превърнаха в свое производно: "европейският погреб" си отмъщава за безбройните Берлински конгреси, Ньойски договори, Ялти и Малти, Дейтъни и Рамбуйета, натрапвани му постоянно от Големите братя. Краят разби века и света на чирепчета, на разпилени миниатюрни парченца, всяко от които се затвори в себе си, за да се запази от другите. Изолационизъм и аутизъм: началото е приз(о)вано да разкрие, да разтвори, да разбие колонията от интровертни и имплозивни миди, която е планетата. Но не в посока на унификация и без-личие, а като "стромата" и раз-личие.
Многополюсност и комшулук - оптимистичната визия; еднополюсност и бабаитлък - песимистичната визия. Стратегия на инвестициите и стратегия на ракетите: краят тлее и изтлява с втората, инсталирайки една огромна, твърде огромна въпросителна върху евентуалното фениксово начало под знака на първата. Хънтингтън, Солженицин, Бжежински, Кисинджър, Джонсън, Бърлин, Айзакс, Бодрияр са само малка част от скептиците и неверниците: краят ще се повтаря до безкрай, ще се рециклира до въз Бог в circulus vitiosus и "вечно завръщане" на тази гадост и неприятност - историята; ние, малките, които понасяме върху гърбовете си нейния безжалостно плющящ бич, искаме, копнеем, бленуваме за повече вяра, надежда и любов, измисляйки собствен мъдър, светъл и лъчист финал, следван от още по-мъдър, светъл и лъчист старт. "Илюзията за края" поражда илюзията за ново начало - надеждата, както знаем, умира последна. Въпреки че отдавна вече агонизира.

Митко Новков




Край, край, край.
Може би
най-популярното
понятие на ХХ век
или, ако не,
със сигурност
най-разпространеният
негов проект