Спасителство и спасени
Антологията на Михаил Неделчев възкресява една отдавна заглъхнала традиция в българската литература. Като издание на Дружество "Гражданин" тя има за цел да припомни, да просвети, да даде насока и израз на културното преживяване. И в същото време присъствието й крие един много амбициозен аспект на символичния смисъл: дошла с последния Великден на старото хилядолетие, самата книга иска да бъде Вест, знак на вече станалите и духовно послание за идващите промени.
Сборникът не се стреми да бъде изчерпателен, а представителен, което прави задачата на неговия съставител откровено лична (и удоволствена). Истинската традиция на българската религиозна поезия (по-точно поезия с религиозна тематика) изглежда създадена през краткото време от края на XIX в. до 30-те години на нашия век. Възможно е Михаил Неделчев да има съвсем основателно нежелание да попълва зейналата историческа "дупка" с ерзац-творби. В такъв случай трябва да се замислим още по-сериозно върху нежеланието-непотребност на българския творец да мисли гражданското в категории на религиозното преживяване. Струва ми се, че има някаква връзка между почти-липсата на сериозна религиозна традиция и ясното безразличие на българските творци към монархическата идея.
Най-силното впечатление, което оставя прочитът на книгата-антология, е илюстративният традиционализъм в интерпретацията на Божия образ. Тук дори няма разлика между "големи" и "малки" поети: Вазов и Стоян. Михайловски мислят като Иван Симеонов и Янаки Петров. Или по-скоро обратното. Михаил Неделчев очевидно е бягал от текстове на нормативно-институционализираната религиозност. Това навярно го е накарало да остави настрана късния Михайловски например. И все пак няма как да избяга от всеобщата липса на оригинални прозрения, на интелектуални и философски проблясъци в иначе ортодоксалната проблематика на християнския опит. Единствената промяна в умението на българския поет да изрича божественото идва тогава, когато той заговори за себе си в него. Ако има творби, които оправдават естетическото значение на подобна книга, то това са онези "Молитви" и "Въплъщения", в които авторите изплакват своята собствена болка, своето раздвоение, отчуждение, самота чрез тематична идентификация с образите на Божия син; един всъщност доста прагматичен, макар и нерядко добре-поетичен, вид imitatio Christi. И тогава виждаме силата на Стоян Михайловски и Яворов, на Лилиев и Далчев. Успяваме да прочетем доброжелателно иначе неизвестните Димитър Симидов и Петър Кишмеров. Оценяваме предизвикателствата на Ламар и Николай Кънчев. Но все пак не успяваме да разберем какво правят тук Иван Симеонов и Янаки Петров.
Великден отмина. Мисля си за един експеримент. Как ще изглежда възможната антология, посветена на Рождество Христово? Защото тук възможностите за идентификация-в-страданието са вече много ограничени. Освен ако това не е идентификация с мъките на Божията майка. (Впрочем, г-н Неделчев, няма ли нито една българска поетеса, която да бъде автор на сносни религиозни стихове?)

Милена Кирова











Думи
с/у думи








Спасителят.
Антология.
Съставителство,
предговор
и коментар
Михаил Неделчев.
Изд. Дружество Гражданин.
С., 1999.