Александра Свиридова


Ние сме роби


Статия - не за читателя,
за филм - не за зрителя



Енциклопедична справка:
Алексей Герман. Режисьор. Народен артист на Русия. Два пъти лауреат на Държавна награда. Роден на 20 юли 1938 г. в Русия. През 1960 година завършва ЛГИТМиК в класа на Г. М. Козинцев. От 1964 г. започва да работи в киностудия Ленфилм. Дебютира през 1968 г. с филма "Седмият спътник" (по Б. Лавреньов; съвместно с Г. Аронов). През 1971 г. снима "Проверка по пътищата", чиято премиера е чак през 1985-та. През 1976 г. - "Двадесет дни без война" (по Константин Симонов). Награда на критиката от Кан '77 г.; награда "Жорж Садул" '77. През 1982 г. снима "Моят приятел Иван Лапшин". "Бронзов леопард" от Локарно '86 и наградата на ФИПРЕССИ от фестивала в Ла Рошел '86. В края на 1998 г. е удостоен с най-престижната награда на "нова" Русия - "Триумф".
Син на известния писател Юрий Герман.
Женен. Има син.

През 1998 г. Алексей Герман завърши новия си филм "Хрустальов, колата!", който засне по сценарий, написан съвместно с жена му Светлана Кармалита. Филмът бе показан в конкурса на Кан '98. Видяхме го и на международния кинофестивал в Ню Йорк. Кога филмът ще стигне до широката публика в Русия и по света, е неизвестно. Производството му се проточи цели 7 (седем!) години.

- Защо толкова дълго?
- Когато по време на перестройката за първи път ме пуснаха в чужбина, аз много пътувах и нямах абсолютно никакво желание да снимам. А после французите ме придумаха. Когато киното в Русия започна да се разпада, когато се появиха всякакви мошеници с пари и разрушиха нашето кино, унищожиха уважението и доверието към него, когато свърши филмовата лента и започнаха да спират електрическия ток по време на снимки - точно тогава и започнах да снимам този голям филм. И трябваше да го завърша, за да не фалират французите. Това, че започнах, бе, разбира се, кошмарна грешка: всичко се разпадаше, парите свършваха, нас ни лъжеха. Но като впрегатен кон, който е попаднал в един впряг с други, аз трябваше да довлека до края този товар. Затова всичко се проточи цели седем години. И досега абсолютно не ми е ясно как изобщо се реших да стъпя върху това минирано поле...

Сега проблемът е в следното: Франция е започнала финансирането на филма - Русия го довърши. При неравностойно дялово участие. Копията ще печатат дистрибуторите, когато го закупят. Ситуацията "купувач - продавач" е сложна, тъй като "продавач" се явява Франция, която няма да го продаде евтино, а "купувачите" като такива ги няма въобще. Сега, когато пиша тези редове - февруари 1999 година - Никита Михалков, новият председател на Съюза на кинематографистите в Русия, е отделил пари за изготвянето на едно копие (?).
Този филм е връх в художественото кино като изкуство. Не зная как ще живее кинематографът след като осъзнае дори не величието, а просто наличието на тази творба. Засега той се ръководи от здравия инстинкт за самосъхранение и срещата на филма със зрителя не се осъществява. Няма такава. Киноиндустрията като бизнес отхвърля филма като чуждо тяло, каквото всъщност и се явява изкуството за бизнеса.
В Кан представителите на пресата напуснаха залата двадесет минути след началото на прожекцията. На фестивала в Ню Йорк "професионалните" зрители си тръгнаха след час. (Продължителността на филма е повече от два часа!). Това е естествено за корумпираните "профита" в киното: Алексей Герман, като всеки обикновен гений, "престъпи" твърде много граници на "нормативното" поведение. Неговото кино излезе извън рамките на позволеното от "дебелите портфейли". Но пък и задачата, която той си бе поставил, е такава, че не би могла да се вмести в никакви рамки.

- За какво разказва филмът, Альоша?
- За руснаците, за нас. За това, какво представляваме. Кои сме, какви сме. Загадка! Но... ето такива сме... За петдесет и трета година. Действието на филма се развива, когато умира Сталин, но още никой не знае за това.
- Кой е вашият герой?
- Руски генерал. Огромен, красив. Който мисли, че не го засяга онова, което става в държавата. Всички се занимават с евреите, евреите са взети "на мушка", а той смята, че на него ще му се размине. И ето каква е съдбата му. Достатъчно драматична и любопитна. В тази история има и чужденец, който пристига в Русия, уж за да прави добро на всички, а причинява зло. Има и момче, което като че ли съм самият аз; има и частица от моето семейство. Сталин и Берия също съществуват там, но видени през "призмата" на този генерал. И така се нижат три линии: на генерала, чужденеца и момчето... Момчето е доста калпаво. Аз, например, никога не съм доносничил срещу собствения си баща, а момчето се опитва да го стори. Това е - такава е - картината на нравите във високопоставена Москва...

Аз слушам Алексей и сверявам - сверявам с видяното. Съвпада, но слабо. Но за това той няма вина: чрез словото в този филм можеш да предадеш единствено фабулата. Невероятността на филма е в това как е заснето всичко. Как творецът е реконструирал картината на света в мига на смъртта на Ирода.
Аз не питам: "Какви сме все пак?", защото виждам: ние сме роби. Това е първото, което следва от филма на Алексей Герман. Роби сме не на нещо определено, а на абсолютно всичко: на каквото го има, на когото го има - негови роби и ще бъдем. Защото това е единственото, което ние умеем да правим добре: отдавна сме свикнали.
Ние - това е руският народ. Не етническите руснаци, а гражданите, обитателите на Русия като държава и територия.
"Ето такива сме..." - без патос повтаряше Алексей Герман на сцената на фестивалната зала в центъра "Линкълн" и свиваше рамене. Просто констатираше факт и представяше като доказателство филм, в който героят е наистина генерал, столичният военен лекар-неврохирург Юрий Глински, с не много "руска" външност, тъй като е с "дръпнати" татарско-монголски очи, изживява едно денонощие. Тръгва сутрин на работа - в болницата, сблъсква се там със своя двойник - пациент, успява след работа на вечеринка при колегата си да изрече необмислена фраза за здравето на вожда, да бъде арестуван, садистки изнасилен от пандизчии в милиционерска "катафалка" и да бъде освободен!
Генерала скорострелно го закарват на вилата при Сталин, където той под надзора на Берия безуспешно се опитва да окаже помощ на умиращия вожд и присъства при последното издихание на Бащата на всички народи. Което става съвсем не през носа...
Но най-главното и страшното, което смогва генералът, е: без да си вдигне гащите, разкъсани от пандизчиите, когато са го насилвали във всички отвърстия, - да обсипе раболепно с целувки изстиващите ръце на своя тиранин...
Лаврентий Павлович благодари на генерала на медицинската служба и го пуска да си върви, командвайки: "Хрустальов, колата!"

- Защо тази фраза е изнесена в заглавието на филма?
- Просто защото това е исторически факт: когато Сталин е умрял, Берия извикал: "Хрустальов, колата!" Това всички са го чули. (Не питам кои са тези "всички" - казва: "всички", значи - "всички".) Така че в заглавието няма никакъв таен смисъл. Само една секунда и - цялата история тръгва в друга посока! Защото ако Сталин бе живял още десетина години - ние с вас нямаше да седим тук и да си приказваме: вместо Манхатън тук би могло да има, например, дупка от ядрена бомба или радиото би предавало репортаж за добрата реколта във Вашингтонски окръг... И изобщо ние нямахме за цел да снимаме филм за 53-та година - не чак толкова, - но така се получи. Ние искахме да разберем самите себе си. Например - защо сме толкова добри, че всичко си прощаваме... Анна Ахматова все се вълнуваше, че ще се срещнат двете Русии: тази, която е била лишена от свобода, с онази, която е лишавала от нея. А по-късно хората ги пуснаха от лагерите, освободиха ги и срещата се състоя. Е, какво би станало в някоя друга страна? Вероятно - клане, а при нас всички казаха: "благодаря много" и толкова. Ето такива сме...

Да слушаш думите на Герман е тежко. Тежко е да се съгласяваш. По-тежко е да не се съгласиш. Защото твоят портрет може да не ти харесва, но огледалото не лъже. Герман ти го поднася и тъгува заедно с теб заради видяното отражение.
Да те примири с отражението може тезисът от посмъртната книга на руския философ Мераб Мамардашвили (починал през 1990 година): "Сега в Русия периодът е критически - в този смисъл, че ако руският народ веднага - всеки поотделно и по своя собствена воля - не изтръпне от отвращение към самия себе си, към своя образ, в Русия нищо няма да се промени".
За да изтръпнеш от отвращение към себе си, следва - като минимум - да видиш себе си. Герман помага да се стори именно това.
Филмът - като живописно платно, рисувано чрез "напластяване" - е многопластов. Външният пласт - сюжетният - е най-простият. В дълбочина пластовете стават по-тънки, по-прецизни. Абсолютно нищо незначещата фраза на Берия придобива при Герман космическо звучене, когато виждаш, че за Алексей от нея започва новото историческо летоброене: животът след смъртта на Дявола. Започва Ново време в живота - по Герман - преди всичко за евреите, за депортирането на които от Москва всичко е било до такава степен нагласено и подготвено от Вожда, че да спре неизбежното е могла единствено смъртта. Която и идва. Ръка за ръка с генерал Глински.

- Та Сталин сам си уреди смъртта - казва Алексей. - "Цветът" на медицината, най-големите светила тогава бяха в затвора и той се е занимавал със самолечение: по медицинския справочник. Та той се е почувствал зле и е отишъл на баня! И е получил инсулт. А ако е имало лекари около него - щеше да е жив: те биха разбрали, че той има високо кръвно и биха го понижавали. Така че, както е казала лелята на един мой приятел, когато е започвала историята с лекарите1: "Лошо му се пише. Той си има работа с евреи." Абсолютно неочакван обрат, нали?
Генералът не без основание се тревожи за съдбата си: той казва с пределна яснота, че подир разправата с евреите ще удари камбаната и за другите "не-руснаци". И небрежно, но съзнателно "покрива колегите си - лекарите-евреи. Крие в собствения си дом две момичета - еврейки, които се спотайват в гардероба още щом чуят, че някой влиза в къщата му. Те са роднини на татарско-монголския генерал, негови братовчедки, връстници на сина му. Като зрънца от бисерна огърлица се нижат детайлите и почти към края на филма безименните евреи-преселници вече се появяват - изправени в цял ръст - в кадъра, в едър план. И проникновено пеят хвалебен химн в прослава на живота, защото чувстват, че са избягнали смъртта: чудото стана! В кадъра - същински Пурим2.

Алексей Герман казва за себе си: аз съм руски интелигент, без да пропусне да добави на сцената на "Алис Тули Хол" - че е наполовина евреин. И винаги е приемал и приема присърце общата беда на руските евреи.
Следващият пласт на филма пресъздава атмосферата на тоталното следене в страната в навечерието на Великото Гътване. Следят - всички, следят - всекиго, и доносничат - кой където може.
Филмът започва с един невинен подпийнал човек. Той просто се приближава към спряла кола, претъпкана с ченгета на "секретен пост", и... човека го сграбчват, бият, влачат, арестуват и го вкарват в затвора. И продължават следенето - на чужденеца, който върви по заскрежения град към къщата на Глински.
Следенето се превръща в обграждаща, рамкираща тема на филма, понеже повествованието се води от името на сина на Глински - едно слабичко момче, чийто предшественик е Бурляевският "Иван" на Андрей Тарковски.
Синът на генерала, който има всичко, ненадейно - в един миг - се лишава от всичко, когато цивилни чичковци с неинтелигентна външност запечатват стаите в дома на Глински, черпят го с бонбон и му, оставят телефонен номер, на който му нареждат да се обади, когато се появи баща му. Бащата се появява. И синът отива да набира номера... Той не знае, че са търсили баща му за да го арестуват, а завърналият се баща вече дори е реабилитиран. Бащата делнично и спокойно подхвърля на сина си, че вече няма нужда да се обажда. И изчезва - пропада вдън земята на сюжета... "Повече никога не видях баща си" - завършва разказа си трескаво лутащият се из нощните улици юноша.
А Герман ощастливява зрителя и му дарява развръзката: в друга реалност, 10 години по-късно, освобождават от лагера подпийналия идиот, който бе арестуван в първия кадър. Той се качва на влака и вижда там Глински! Който се прекачва на откритата платформа на странен ешелон с някакъв чувал картофи на гърба си. И там бившият генерал, покрит с белези от рани, почти сакат, но затова пък жив - свой в компанията на уродливи безименни пияници - изпълнява номер: влакът набира скорост и той, хващайки се на бас, сред всеобщия кикот и подвиквания крепи върху плешивото си теме чаша водка, приклякайки на джонтите, за да не я разплиска. И така заминава навътре в кадъра, във вътрешността на страната, в неизвестна посока с пълна чаша на главата си.
Край на филма. Физически. В метафизически аспект този филм е без край преди всичко защото в него са скрити много пластове и затова той има няколко края. Герман прави равносметка на "прекрасната" епоха на съветския сталинизъм. И извършва откритието, че основното в руския ад е било вътрешното състояние. Което е толкова коварно нещо, че може да си пропит от него не само в Москва през 1953 година, но дори и в Ню Йорк в края на века. Навсякъде - стига да можеш да изпитваш състрадание. Затова се оказа, че няма място за този филм в Кан. Той не е за Кан: кинаджиите не пристигат там, за да страдат и да изпитват състрадание.

- Пък и председател на журито бе Мартин Скорсезе - казва Алексей. - Бях наясно, че той няма да ми връчи никаква награда... Истина е, че аз също не бих го наградил...

Преди прожекцията на филма в Америка Алексей старателно се опитваше нещо да дообясни.

- Има някои неща, които ние в бързината или от високомерие не разяснихме - казва той, травмиран от придобития във Франция опит. - Струваше ни се, че всичко във филма е съвсем ясно, а се оказа, че французите, например, изобщо нищо не знаят за нас. Ние, например, дълго търсихме изпълнител за ролята на Берия. Намерихме в Кавказ човек, който много приличаше на него. Дълго време го "обучавахме" да играе, защото беше певец. Това бе наше виждане: ето такъв е Берия. Може би той е бил по-различен - откъде да зная? А се оказа, че от 10 французи 9 изобщо не знаят кой е Берия. За тази роля просто можех да взема някоя актриса. За ролята на Сталин също бях раздвоен: беше ми нужно той да прилича и едновременно да не прилича на него...

Алексей смята, че проблемът с възприятието на филма е в това, че зрителят извън пределите на Русия не разбира детайлите и подробностите от историческия контекст. А проблемът е друг. Работата е там, че филмът е наситен с болка. Болката на героите и болката на авторите. А зрителят не отива на кино, за да търпи болка, стиснал зъби. Отначало - чуждата. Сетне - своята. Защото Герман безпощадно "завинтва" зрителя - като крушка във фасунга - в тази пропаст на чуждата болка с такава ярост, че за зрителя става непосилно да съзерцава чуждото страдание. Плюс Сталин и Хитлер - двете най-големи инфернални3 фигури на века. И ако Хитлер е усвоен от световната култура като тема, то със Сталин и досега никой не знае как да се захване. И това е нормално, тъй като темата за Дявола е инфекциозна и предизвиква естествено и инстинктивно отблъскване и страх. А затова "Сталин и Берия", "Мъж или жена", "прилича - не прилича" са дреболии, когато разбираш, че Герман в комплект към роба, наречен "руски народ", излива формичката на робовладелеца. Създава втория полюс на действащия модел на противостоянието на властта и личността. Човекът и Машината. Държавната, бездушната, желязната. Колелце и бурмичка, от която трябваше да остане законопослушния гражданин. А ако не стане, тогава тя ще го премаже...
Така филмът от камерна трагична история на един генерал прераства в епично платно за вечния двубой между Ланселот и Дракона, двубой със Системата. За дуета-дуала на Държавата и Личността. И като образ най-пълно предаващ оттенъците и нюансите на тези променливи, вибриращи и напрегнати отношения, е избран коитусът без любов, което аз намирам за адекватност на най-високо ниво. На всички тоталитарни режими. Посредством модела на съвкуплението без любов, композиционно разположено в центъра на творбата, ярко и разбираемо е представен фундаменталният инстинкт на Системата: желанието за власт, което се реализира най-цялостно в акта на сексуално насилие.
Преди да стигне до тази сцена, Герман изследва невероятен спектър от нелюбовни сексуални контакти, следвайки с камерата героя си до самото дъно на неговото падение. Героят преминава през поредица изпитания и удари и всички те са под кръста: за Системата не съществуват забранени похвати...
Филмът започва от семейството и съпругата, на която "прозрачно" й намекват, че мъжът й й изневерява. От полунамеците се създава атмосферата в дома, в който няма място за "любовни" съвкупления: никой никого не обича в това семейство - в "първичната клетка" на Системата. Може би само момчето, което обича баба си и кучето...
По-нататък ние ставаме свидетели на това как генералът се "отдава" на колежката си. Липсата на емоции по лицето му в мига, когато тя "гали" с език горното копче на китела му, издава рутинността на това почти обредно действие. Тя се спуска надолу и на нивото на бедрата на героя напуска рамките на кадъра. Ясно е какво става извън кадъра. По-важен е генералът, оставащ в кадър, който излъчва царствено великодушие: той позволява да му доставят удоволствие.
На ниво "патетика" това е белег на Системата: Системата винаги позволява да бъде галена. И в тази сцена генералът е още човек на Системата. Завареникът, недоносчето, парият на Системата - лекарят-евреин - в този момент дращи с нокти като куче зад вратата на генералския кабинет...
Покрай другото Герман засяга темата за младежкия онанизъм. В единия случай бащата - с грузински акцент! - на неизвестно момченце му се заканва, че ще му отреже ръцете, в другия е изобличен синът на генерала - юношата. Това също е знак за промененото Място и Време: в Системата има повреда и пропуск: братовчедките се крият в гардероба! Надзъртат! И затова следват думите: "Ние видяхме, че се пипаш!"
Момчето се опитва да защити поруганата си чест и - губи: в тарапаната, когато се сбиват, момичетата му смъкват гащите... Победеният и оскърбен син - това е микромоделът, прототипът на онова, което ще се случи с бащата: насилието. Двете братовчедки - те са мнозинството! - го притискат до стената - него, сам-самичък. По същия начин както сам - срещу групата - ще бъде изправен и баща му.
Колкото по-силно се чува тежкият тропот на подкованите ботуши на Системата, толкова повече нараства цинизмът и безцеремонността в съвкупленията без любов.
За да избегне ареста, генералът отива да пренощува при слугинята. Тя в прав текст го моли да й "направи" дете. С което дава на генерала статуса на бик-осеменител. Извратеността на ситуацията донякъде се балансира от нормалната страст на жената и към генерала, и към продължаването на рода, и затова все пак има някакво оправдание: това е съвкупление на едно образовано грамотно животно, в което има голяма доза рационално инстинктивно желание да се запази породата.
Генералът се подчинява и отново се отдава. Отново - на жена и отново на чуждо желание за съвкупление. Не стига, че прави крачка назад - от амплоато на самец и завоевател - генералът отстъпва и се поддава вече не на колежката, не на някоя, която му е равностойна по социален произход и класа, а на своята прислужница. Тоест слиза и с едно стъпало по-надолу по социалната стълбичка. С големи мъки - на ръба на фарса - героят се докарва до състояние на възбуда. Фактически съгласявайки се с това, което прислужницата му казва направо - че утре ще го унищожат...
Във филма въобще има много прав текст. Директният език и изправената осанка се превръщат в еволюционен етап в киното на Герман. Самото кино при Герман се изправя от четири на два крака. Маугли сред вълците - и героят на Герман в тоя свят, и самият Герман - в света на киното. Ето това е основната тайна на неговия киноезик. Обособявайки се, превръщайки се в човек, говорещ по такъв начин, Герман става чуждоезичен. Не само в Кан, но и в родината си. Това вече се е случвало в руската култура: "Във своя дом през младостта девойка чужда беше тя"4... Така сигурно е звучал Пушкин след Державин и Карамзин.
Най-главното "специално" събитие в този филм е в това, че киното като визуално изкуство се завръща от изгнанието си в литературата. Завръща се в родината си и очертава границите на своята сакрална територия - територията на свещенодействието; достъпно само на киното. Защото от всеки кадър личи, че не с думи е поставял режисьорът задачата пред тези не-актьори.
Говорих с пандизчии и те ми обясняваха: "Ей, началник, тук този няма да го играе тъй - да натиска с корем... Тука трябва да бута с коляното... А за лопатата ми разказа Илюшка Авербах...
Тук започва най-главното и най-страшното. Следващото ниво, на което се смъква летвата на съвкуплението без любов, е съвкуплението без съгласие, тоест насилието. И Герман го показва.
...Генерала го "прибират". И в затворения фургон, в който го превозват, Системата вкарва група "криминални" от пандиза. Уродливи, декласирани съветски граждани, мобилизирани за духовното унищожаване на човека - докато не получат отделната заповед да го унищожат физически. Генерала го "смъкват": затискайки го в камионетката от двете страни, го изнасилват, редувайки се отпред и отзад - в двете отвърстия - голяма група пандизчии. Изнасилват го дълго, вдъхновено и сладострастно - с любов - не към генерала или секса - единствено към Каузата на насилието. Актът на насилието е показан разбираемо, но без натуралистични детайли и подробности, тъй като Герман изследва модела на взаимоотношенията между Системата и Човека, а не между двама души и още по-малко - между двама мъже.
Мотивацията на Системата е ясна: на генерала, както на всеки член на обществото, му показват къде му е мястото. А "мястото" на всеки гражданин е там, където на Системата е по-удобно да го застави да коленичи, или, казано вулгарно, "да се наведе" и да го употреби в устата и ануса. Цинично и безпощадно. Степента на хуманност на подобна Система се измерва единствено с безчовечността, до която системата е способна да стигне спрямо Личността.
Това е единственият акт във филма, в който има истинска страст. Поради това, че Генералът за Дъното е представител на Системата! И това е мигът на реванша. Системата държи Дъното на колене, а сега те могат да отговорят на Системата с взаимност.
Когато пък генералът е употребен с настървение от всички, представителите на Дъното, намазвайки с нещо дръжката на лопатата, я използват като фалос... Забиват я в генерала и разкъсват вътрешностите му. Това е апотеоз на системата.
За който човекът от охраната казва минута по-късно: "Е, скъсаха ли ти гъза?"...
Текстът звучи за онези, които не са разбрали какво е ставало в полузатъмнения кадър.
Генералът реве като ранен звяр. Оскърбен, унижен, осакатен морално и физически...
В стегнатите рамки на кадъра, заснет вътре в камионетката, Герман показва оргазма на началника. И оргазмът, и самият началник съществуват едновременно в реален и образен план. Очевидно е, че главатарят най-малко е персона - преди всичко това е длъжност, статус вътре в системата. Във всяка система: зад решетките или в Кремъл. Където и да стои началникът - същността му е една: потискане на личността. И отношението към елита е едно: презрение. Именно това символизира раблезианското сладострастие, с което началникът изригва спермата в устата на представителя на елита, който се задавя...
Герман не щади зрителя, показвайки енергията на насилието на властта.
Защото той самият помни много добре как системата е насилвала самия него. Сега удари неговият час да покаже на системата, че той знае, помни и разбира всичко за нея.

- Това, може би, не е задължително - да бъдеш бит. Може да си талантлив и да не те ритат... Та нали Моцарт е съществувал без всякакви забрани и си е останал Моцарт, но ние бяхме бити. Човекът, който понесе най-много удари, бе Кира Муратова. Страшно много удари изтърпя Александър Асколдов, доста изтърпях и аз. Спомням си, че когато забраняваха "Проверка по пътищата", срещу мен седеше директорът на продукцията и плачеше - цялото му лице бе мокро от сълзи! Тогава той ми каза: "Льоша, бил съм в затвора, в лагер. Беше страшно: биха ме! Сега ме свалят от длъжност. Изрежи неудобните места във филма - аз ще ти уредя друг." А аз седях срещу него и също плачех и му казвах: "Не мога." А ако тогава баща ми беше жив, той би ме накарал да го направя. Защото беше добър човек. И не мислеше, че заради сноп светлина на екрана трябва да причиняваш зло на толкова хора. Беше ужасно... Същата история се повтори с "Двадесет дни без война". Два часа след предварителната прожекция на "Моят приятел Иван Лапшин" редакторката бе отстранена от длъжност, а малко по-късно пристигна телеграма: "Всички участници в изготвянето на филма да се накажат строго."

...В момента на пълно морално унищожение генерала го изхвърлят - като торба с кокали - от "катафалката" върху снега в горичката в покрайнините на града. И му съобщават, че е реабилитиран... Генералът пълзи, сгребва с ръце снега - на купчина - за да седне в нея... с кървящата си рана... Хвърля се към дупката в леда, за да изплакне устата си... Човекът от охраната натиска главата му под леда - не за да го удави, а ей тъй, на майтап - и пандизчиите се заливат от смях... И докато генералът идва на себе си, пандизчиите и охраната си разменят "задушевно" неразбираеми и мъгляви реплики. Така се разкрива степента на тяхната близост: чрез блестящия кух диалог на единен жаргон. Това е най-страшното и опасното откритие във филма: събирателният образ на Системата. Което я превръща в актуална и интернационална.
Излиза наяве очевидно и безусловно, че всичко, извършено от представителите на Дъното с представителя на Елита, е съгласувано със средното звено - администрацията. Дъното си е свършило добре работата в рамките на отредената нему компетентност. Този момент на единението между Дъното и средното звено в омразата към Върха, превръщат Дъното и средното звено във взаимозаменяеми и взаимнодопълващи се. Така загубва последния си смисъл условното разделяне на хората в СССР на "свободни граждани" и "арестанти": на свобода и зад решетките царят едни и същи закони. Герман лишава зрителя от последните илюзии и разказва как низините, върхът и средното звено във всяка от своите части дори не се опитват да се замислят над това, че Системата е погрешна. Патосът на героите се свежда до това, че те са недоволни от системата единствено когато системата насилва именно тях. Когато го правят те - това е триумф на справедливостта. И докато човекът се приспособява към нея с оглед на това коитусът да му причинява по-малко терзания - това няма да има край. Някой трябва да се изправи на крака и да възрази. Да предложи на Властта идеята, че би било добре любовта да е ръководното начало. А ако не любовта, то поне съгласието. На земята няма да настане рай, но някаква принципиално различна форма на общественото битие и съзнание. А докато никой нищо не променя в системата - само в положенията на телата - човекът е в правото си да избяга от Системата и да се откаже от своята социална роля, което и прави в края на краищата генералът...
Но преди това той изживява докрай ролята на генерала. На него - с разкъсаните вътрешности - още тук, на снега, край дупката в леда охраната му връща статуса и генералския шинел, който му намятат на раменете и му съобщават, че той може да продължава да функционира в предишното си амплоа: на представител на елита.
Докарват генерала на вилата на Вожда. Състоянието, в което се намира, не му позволява веднага да разбере, че пред него е Сталин. Веднага генералът разбира само това, че лежи под носа на болногледачката насред собствените си фекалии. Но когато се вглежда по-внимателно и вижда кой е пред него, генералът целува ръцете на "пациента", раболепно прекланяйки се пред властта. Която е наредила да му причинят всичко това, на което сме били свидетели.
Герман моделира ситуация, в която неговият герой фактически целува ръцете на оня, който е разкъсал вътрешностите му с дръжка на лопата - не непосредствено, а индиректно: Началникът на Кремъл посредством Началника на Дъното.
Това е шок. "Ето, такива сме..." - глухо отронва Герман и свива рамене.
Това не го побира съзнанието. Изисква се определено усилие, за да преглътнеш видяното - да го вместиш. Нямаш думи. Силата, страстта и мощта на този филм се проявяват в това как словото тук повече не действа. Има звук, но не реч. Това са шумовете на ада, сред които се долавят отделни думи. Да вникваш в тях е безсмислено: трябва да навлезеш в състоянието, а не в подробностите на думите.

- Това кино може да бъде неразбираемо, може да бъде разбираемо, но ние настояваме, че то е разбираемо - тихо и убедено казва Алексей Герман. - Киното за мен е изкуство на пластиката, изразителността на лицата, играта. Затова и звукът е такъв. Имах за задача звукът да прераства в шум. Така че тук това е с определена цел - този звуков хаос...

Слушам и се поразявам - доколко той е прозорлив в своята правота. Защото наистина: "В началото бе словото." Сега е краят. Краят на века, на епохата. В края на филма показват една картинка. На картинката е Сатаната. Делата му. И - смъртта на Сатаната. Именно в това е оптимистическият патос на филма.
Герман преминава до такава степен на езика на киното, че "отделя" звука от изображението. Небрежничи в устната реч: не следи особено за чистотата на звука и артикулирането. Но това е небрежността на интелигента: той не осакатява езика, а се отказва от него. Не може да се откаже съвсем, защото това е единственото средство за комуникация между хората, но и не крие, че е отегчен от подобна форма на контакт: езика на думите. Езикът на пластиката, жестовете му говори повече. Затова той самият е толкова неизразителен в движенията и жестовете: за да не издаде тайните си мисли. Неговите форми на общуване - това е общуването на човек от друга езикова среда. Така в Тибет съществува граница, след пресичането на която поклонниците се приближават до святото място на толкова близко разстояние, че там им е забранено да говорят на обикновения език на Хората. Пребиваването върху сакралната територия на Бога изисква таен език. Например отиващите за сол на свещеното езеро преминават на езика на солта. За Алексей територията на киното е сакрална. Зад портите на Ленфилм той преминава на езика на своята сол - езика на киното.

- Доколко сценарият и филмът са исторични?
- За историчността ще кажа с думите на Ходасевич. Той писа, че никога няма да се знае докрай истината за историята на царуването на Павел Първи, защото тя е била писана от неговите убийци. Така че с историчността работата е трудна. Но ние проучихме много неща: къде, кога е умрял Сталин. Според Авторханов излиза, че на 1 март. Защото преди това много силно се раздухваше "Делото на лекарите" и страната просто живееше с това, а на 1 март изведнъж - хоп! - тази тема изчезва от централните вестници. От това Авторханов стига до заключението, че на 1 март Сталин вече го няма. Ние се срещахме със забележителния американски журналист Солсбъри, който по това време е живял в Москва. Два дни преди официалното съобщение за смъртта на Сталин Солсбъри получил телеграма за увеличение на заплатата му. На всеки час пристигала по една такава телеграма. По уговорка с неговото ръководство той е щял да получава такава телеграма само ако Генералисимусът е "хвърлил топа". И Солсбъри се е лутал из Москва и нищо не е могъл да разбере: всичко е било както винаги. Освен черните коли, които в моя филм трескаво хвърчат насам-натам... Разбира се, не Солсбъри се вози в тези коли, а Политбюро. Но това е точно тази тема: "Нещо се случи, нещо се случи..." От мемоарите се знаят доста неща. Ако се направи съпоставка как всички лъжат - можеш да паднеш от смях. Един казва, че Сталин му стиснал ръката в последния момент. Друг - че посочил някакво агънце на картината на стената. Трети - че не е имало никакво агънце и Сталин просто се заканвал с юмрук. А има и интересни спомени на един от "лекарите-убийци" - Рапопорт. В килията в затвора им донесли и раздали историята на заболяването на неизвестен болен. Ръцете им били закопчани с такива белезници, които се стягат още по-силно, ако си мръднеш ръката. Свалили им белезниците и им заповядали да напишат как да се лекува болният. Рапопорт, който не бил много практичен човек, след като прочел историята на заболяването на анонимния, написал: "Необходимо е спешно да умре." Тъй като мозъкът след инсулта е бил в такова състояние, че за Сталин това е бил единственият изход... Така че не е имало никакви ръкостискания. А онова, което толкова старателно е написала Светлана Алилуева - аз не бих вярвал на нито един член от семейството. Известно е със сигурност, че до Сталин е седяла болногледачка със зачервено лице, че той е лежал в собствените си фекалии и че там е присъствал още и някакъв висок военен - абсолютно е неизвестно кой е бил той.

Как да не си спомниш в този момент как на въпроса за замисъла на филма "Персона" Ингмар Бергман отговорил, че веднъж видял в едно кафене две жени с еднакви шапки и си помислил: "Ами ако предположим, че едната от тях е няма?" А едно малко парченце бисквита е подтикнало Марсел Пруст да напише великия си роман "По следите на изгубеното време"...
"Високият военен" - това е нещото, което позволи на тандема Герман - Кармалита да изградят образа на генерал Глински.

- До каква степен този филм е личен?
- Аз навърших 60 години. Време е да направиш равносметка. Света е по-млада от мен, но също не е девойче. Желанието да заснема такъв филм е заложено в думите на бабата в един от епизодите: "Помня толкова много неща, зная толкова много. Колко жалко, че всичко това ще изчезне заедно с мен." Израснах в семейството на известен писател, Света - в семейството на известен критик. Видели сме доста неща. В този филм има много неща от нашите биографии. Естествено, имахме силно желание да разкажем за детството си, за това, което обичаме, за това, което не обичаме; за това как си представяме живота през онези години и да "внедрим" във всичко това сюжета със Сталин. Което и направихме. Моето семейство е в този филм, нашето куче... Малкото момче, което лази под масата - това съм аз... Хирургът, естествено, не е моят баща и аз не съм доносничал срещу него. Но ние взехме подобно семейство, шофьор, домашна прислужница и допуснахме хипотетичното: "какво би могло да ни се случи тогава". В дома на моето семейство се появи гостът от Швеция, който беше журналист и лефтист. Той беше приятел на вуйчо ми, брата на майка ми. Беше евреин и, колкото и да е странно, монархист, избягал от родината си. Вуйчо ми написал на шведа много строги инструкции - как да ни открие, как тактично да разбере дали сме живи. А шведът се напил и забравил всичко. Но ние не пострадахме заради това - размина ни се. А филмът се гради върху това "какво би станало, ако...". Е, като минимум, щяха да разстрелят баща ми... Мен няма да ме има, но ще има нещо, на което съм бил свидетел. И това ме кара да се чувствам щастлив. За този филм е необходимо време. Той е като бягане на дълго разстояние. При целия ужас във филма в него има и любов към нашия странен народ, който умее да прощава всичко. Най-любимата ми фраза във филма е: "Да трампим ли лулите, генерале? За спомен!" След изнасилването, след всичко се появява още и този чудовищен двойник със същата лула като на генерала!
Аз не бих искал повече да снимам. След всеки филм ме уволняваха. А докато правих този - всичко се рушеше, парите свършваха, нас ни лъжеха... Затова всичко се проточи цели седем години. Но ние заснехме филм за това, което обичаме. Това не означава, че обичаме Сталин или Берия. Това означава, че там са останали нашите родители, тяхната младост, ние самите. Опитвахме се да направим филм, в който да няма злоба. Той все едно се получи злобен. Но ние много се стараехме да не е такъв. До такава степен, че дори вестник "Монд", който публикува статия със заглавие "Планината роди мишка", написа, че Герман не е наясно какво му е отношението към Сталин. Как да не съм наясно? Ние разбираме, че Сталин е чудовищен злодей, но и злодеят може да мре сред собствените си изпражнения. И злодеят е едно нищо пред лицето на Бога.

Така Алексей Герман окончателно оголва структурата на конфликта, разделяйки със старанието и прецизността на демиург5 Земното и Небесното на различни страни: Богът и Злодеят - ето ги полюсите в неговата драматическа колизия. Бог без лице и Злодей с лицето на Сталин. Бог - в пълна самота в небесата над измръзнала Москва и Дяволът - в собствените си фекалии... Ето го пространството и времето, в които е затиснат героят на филма. Така величието и мащабът на замисъла издига авторите на още едно стъпало. И колкото Герман и Кармалита да смятат, че са разказали за това, което те са видели, те са разказали още и вместо онези, които вече нищо не могат да разкажат, но могат да видят от небесата, че те са разказали всичко както трябва. Герман съумя да се превърне в гласа на онези, които вече никога няма да проговорят и да свидетелстват, че това е било. И се е наричало социализъм, комунизъм, щастливо детство. Този същински ад, който сега е вътре в нас и от който няма спасение. Филмът е уникално епично платно, сътворено със средствата на киното. Автор на този епос е Зрителят. Този, който никога няма да види филма, защото е убит. Десетки милиони тела на унищожени граждани застилат този Път на ужаса, който извървява на екрана героят на Герман. Между Бога и Дявола.
От всички съвременни творци, които са ми известни, Алексей е единственият, който е чист - чист като Везувий след изригването. Защото съумя да избълва от себе си този ужас. Сега те са разделени - Герман и Ужасът, Герман и Властта. И ще живеят и умират поотделно. Ужасът ще се чувства много самотно без Герман. И отсега нататък нито една версия на онова, което се е случило, няма да си намери място, защото Герман закрива темата. Закрива темата на ужаса на територията на Москва и СССР през ХХ век.
Филмът е заснет по удивителен начин.

- Как работехте с оператора, какво му казвахте, за да изглежда на екрана всичко толкова релефно и въздействащо? Как се ражда образът?
- Не можех да понасям оператора. Но той е много талантлив човек. Ние постоянно нещо дълго обсъждахме, после яростно се карахме, аз се кълнях, че този път ще го изпъдя. После Светлана ни сдобряваше и ние нещо снимахме и преснимахме. Не знам как. Тук, в Ню Йорк, живее Юра Пугач, моят художник, с който правихме "Лапшин". Как работехме заедно? Не знам. Нещо рисувахме, правихме панорама... Но тогава имахме оператор, който усещаше нещата, а в този филм на мен ми се налагаше да чувствам вместо него. Но затова пък той бе майстор на композицията... Изобщо той е много добър оператор, но беше петият или шестият в този филм. Случи ни се трагедия: дълги години аз работих с Валери Федосов. Много го обичах, но той почина... Много ни подведе.
- Какво ви предстои в работата и в живота?
- Предстои ми да се върна в родината и да видя какво става там... Започвах снимките, когато комунистите бяха на власт, целият снимачен процес протече по времето на демократите и го предавам в завършен вид пак по времето на комунистите! Един вид своеобразен рекорд на Гинес. А ако там, в родината, нещата се наредят добре - тогава ние ще снимаме или "Трудно е да си Бог" по братя Стругацки, или филм за двама императори... Просто ми се ще да поразмишлявам за Петър Първи и Александър Втори. По време на царуването на единия населението на Русия е намаляло с една трета, в църквата практически е била премахната тайната на изповедта:свещениците е трябвало да доносничат и са доносничили редовно през цялото това време... И при всичко това Русия се е превърнала във велика държава, с излаз към моретата... С цената на много жертви и кръв. И цялата страна е осеяна с паметници на Петър Първи! А другият е отменил робството в Русия, въвел е равноправието в съдилищата, каквото не е имало никъде по света: било е възможно да се съдят губернатори. Отишъл да пита собствените си убийци защо го вършат това. И никъде няма нито един негов паметник - да се неначудиш! И интелигенцията го е ненавиждала. И как да разбереш защо е така? Изобщо имам много идеи - стига да има пари...
- Кои съвременни режисьори харесвате - от американските, руските? Какво изобщо мислите за света на киното?
- Не познавам американските режисьори. Чък Норис просто ме приспива. Зная много добре, че тук има забележителни режисьори - Богданович, Боб Фос. И филмите им много ми харесват, но на мен все едно всичко ми засенчва "Рим" на Фелини или Тарковски... Разбирам значението на американското кино, без което киното въобще би умряло, тъй като в Америка е моторът на киноиндустрията. Но ми е трудно... Аз изобщо се привързвам към няколко неща в този живот и точно тях и обичам през целия си живот. Руските режисьори... Бих казал така: нещата са зле. Защото никой не ги търси. Те не са нужни, непотребни са на обществото. Аз ръководя малка експериментална киностудия. Имам двама много талантливи студенти и те не могат да намерят пари за филмите си: на никой не му пука. От режисьорите в Ленинград ми харесва Сокуров. Не винаги и не всичко, което прави, но най-малкото затова, че влага душата си, а не нещо друго, в работата си... Не харесвам майсторите в професията от моето поколение - начина, по който те работят днес. Харесвах ранния Михалков, днешният не ми харесва, макар и много да ми е помогнал... Отар Йоселиани, но той като че ли вече не е руски режисьор... Той прави грузинско кино и във Франция. Макар че, общо взето, феноменът "грузинско кино" съществуваше затова, че го обичаха не грузинците, а руснаците. Грузинците въобще пет пари не даваха за него... Дотолкова, че веднъж в Сухуми се сбих с един грузинец, защото те не знаеха кой е Йоселиани. Младите са зле. Може би, разбира се, това при мен е от възрастта... Не зная. Младият Тодоровски засне "Любов" и вдъхваше големи надежди, но после започна да снима все по-зле и по-зле. Но ако го сравним с Муратова или Авербах, когато са били на неговата възраст, Балаян или Мита - та това е просто смешно. Моите филми се харесват единствено на жена ми. Тоест измежду двама ни аз самият не се харесвам. Сега слабо се ориентирам какъв е "Хрустальов". Ще мине известно време и тогава ще имам някакво отношение, а засега нямам никакво! Макар и да зная, че за разлика от "Лапшин", това е филм-фантасмагория и когато едновременно няколко вестника написаха: "Това е Бош", аз се съгласих: е, хубаво, Бош... Той действително е моят любим художник. Ние имахме потребност нещо да обичаме. Трудно ми е да обикна съвременността - тя не ме привлича... Светлана изпитваше същото, но на нея й е по-лесно: тя има дете...
- Ние имаме дете - поправя го Светлана.
- Ние имаме син - съгласява се Алексей. - Той започна да снима филм за настоящето... А аз не се виждам в настоящето... Мога, например, да се видя в Средновековието, но не се виждам в сегашното време.
- Съществува ли някаква вътрешна връзка между "Хрустальов" и "Лапшин" или това е само зрителска аберация?
- Разбира се, че има връзка. Но ако се отстраня - тогава ми се струва, че този филм е по-мащабен, по-значим. В "Лапшин" и идеята бе по-различна, и имах за задача да разкажа за по-"обикновени" неща: за майка ми, за баща ми. В онзи филм аз съм детето, което още не се е родило... И героят е друг: наивник, глупак, но надежден и верен. Хубаво би било да го имаш за приятел, но да не се срещаш с него много често... Той е едновременно и палач, и жертва. Сам е създал режима, който го убива. Но той е болен и има припадъци, и тогава чувства, че нещо не е наред. Но да се усъмни за него означава да умре. Той е като мравката - ще умре извън мравуняка. Той е по-наивен: през трийсетте години всички са си мислили, че ключовете към щастието са в техните ръце, а всъщност не са ги притежавали, не са имали власт над нищо: това е била погрешна идея... А този герой е различен... И задачата ми беше различна: да разкажа за руснаците... Е, вярно е, че за разлика от този, "Лапшин" бе забранен, трябваше да чака четири години, докато стана приемлив. Ако и този можеше да "отлежи" - и той би станал "приемлив", но аз вече нямам време да чакам... А сега-засега той ще предизвиква много раздразнение.

Филмът действително дразни. Със своята завършеност. Той е в онази степен на съвършенството, когато може да не бъде показван. Той е свидетелство за правотата на Михаил Бахтин, потвърждение на думите му, че "ръководното начало за един творец е потребността да се обективира в творчеството си". Отсега нататък в този филм има повече от личността на Герман отколкото в самия Герман. Той съумя с невероятна пълнота да "обективира" себе си в този филм. И като кинематографист, и като личност. И ако субектът Герман е ограничен от рамките на времето и пространството на земния живот, то филмът - като Герман - "обектът" - ще живее по-дълго от субекта, който го е създал. И ако всички предидущи филми бяха създадени от Герман-автора, то автор на този филм е Създателят, който се е възползвал от Герман като от инструмент за творението си. Именно той е придал завършена форма и на филма, и на самия Алексей Герман.
Това е кино-версия на епохата - така, както Джойс е бил литературната версия на века в англоезичната култура, Пруст - във франкоезичната, Музил - в немскоезичната. Алексей създаде рускоезичният вариант на версията. Не в литературата - в киното. Но степента на майсторството - в професията, в неговия "вид" изкуство - се оказа на нивото, до което са достигнали гениите на по-възрастната Муза.
Филмът до такава степен е живо същество, че може да живее - сам по себе си - на белия екран, а зрителят - сам по себе си. Дори извън пределите на киносалона. Филмът съществува. Има свой живот. Продължава. Платформата с героя заминава, отдалечава се и някъде там, зад стените на киносалона, героят остарява. Синът му пораства, става зрял мъж, който помни как е вървял към телефона да доносничи срещу баща си... Умира не само Сталин, а дори и Лаврентий Берия и никому неизвестният Хрустальов. Живо остава новото време, ходът на което започна от командата "Хрустальов, докарай колата!", но осъзнаването на това обстоятелство - времето - дойде 45 години по-късно и при това не само от себе си, а Герман го доведе - за ръка...
Героите на Герман на екрана са предизвикателно независими и ни най-малкото не се нуждаят от зрител. Оня живот, който го живеят тези герои, го няма. Той си отиде. И когато светват лампите в киносалона и зрителят се втурне навън - той никъде няма да срещне тези герои. Не само защото зрителят е в Америка, а героите - в Русия. Не! Героите са заминали - с влака. Не в пространството - във времето: отпътували са в светлото бъдеще. Което сме ние.

- Имате ли някакви специфични изисквания към актьорите, когато ги избирате за ролята?
- Артистите предпочитам да ги "изтеглям" от Сибир... Столичните актьори са прекалено обиграни, те са готови моментално да "измъкнат" от джоба си каквото поискаш изражение на лицето. Известният актьор има в репертоара си 20-30 лица и е трудно да го накараш да "смъкне" тези маски. А за мен е интересно да намеря лице...
- Например?...
- За "Лапшин" аз търсех актьор, лицето на който да е белязано от сянката на смъртта... Нали има видове, животни от "Червената книга" - днес те още съществуват, а утре ще измрат. Трябваше ми човек, когото ще убият. И, за съжаление, се оказа, че съм познал: стоях пред гроба и на единия, и на другия... Но по принцип, когато започвам пробните снимки, аз отначало вкарвам актьорите в ситуация, в която те да дадат всичко от себе си - да "бягат" от самия "старт". Някои се отказват - други стигат до финала. И ето тези, които успеят да оцелеят, с тях продължаваме да работим и занапред.

- Изтрий ми носа! - пискливо командва генералът с чашата на главата си случайната си "приятелка", изисквайки тя да му изтрие носа. Това е последната му дума, която остава след него и достига до зрителя.
Но това е и провикване на автора към залата - не към фестивалната в Кан. Към другите зали: които ще гледат със сълзи в очите - от началото до края - целия филм във всички градове и градчета в Русия, Украйна и в другите - вече свободни - бивши заточеници на социалистическия лагер из цяла Европа, защото разпознават и познават всичко това и нямат нужда от поясненията на Льоша.

- Това сме ние..., ето такива сме - мърмори Льоша и бавно тръгва по пътечката към самолета. Той заминава. Вкъщи, в Русия. Е, това е -такъв е той.
Като легендарната машинописка на Томас Ман, преписала на машина ръкописа на "Йосиф и неговите братя", аз казвам на авторите на филма "благодаря" за това, "че аз сега, в края на краищата, вече зная как всичко е било в действителност". Бързам след заминаването им да изкажа всичко това, което не успях да кажа по време на срещата ни и им свалям шапка - от уважение към мъжеството им. Затова, че се съгласиха да бъдат неразбрани в името на единствената цел: да не сгрешат, да не съгрешат против тяхната собствена истина. Филмът ще постигне своето. Ще получи дължимото му. Летвата, издигната от авторите на филма в небето на киното, от сега нататък ще отбелязва височината, на която е съумяло да се издигне киноизкуството през ХХ век - от първите филми, когато е било почти панаирджийско забавление.

Постскриптум: В Одеса са забранени изкопните работи около планината Чумка, където са погребани умрелите от чума. Не е изключено след изтичането на стотина години вибрионът на "чумата" отново да бъде "събуден". След прожекцията на филма на Герман е опасно да оставаш в залата, да се докосваш до екрана: по него се вихрят страшни енергии, сили. Алексей предизвиква, възражда и реанимира такива сили. Защото докато черните "катафалки" на Политбюро кръжат из заскрежена Москва - Сталин е жив. Дори в Ню Йорк, дори след половин столетие...

Втори постскриптум: кинопосланието на Герман и Кармалита откликва - като кънтящо ехо - на предсмъртния призив на Мераб Мамардашвили: "Интелигенцията не изпълни своята функция и роля, която съвсем не се свежда до това - да псуваш и плюеш комунистическата партия... Нейното задължение е: да вижда процеса на разрушението в нацията, да говори за това на народа, да отправя призив към него - народът да тръгне по пътя на пречистването. Народът трябва внимателно да се вгледа в себе си - в огледалото, да се засрами от своя облик, самохвалство и хаймануване, за своите робски реакции и стереотипи; да се засрами от своите мъртъвци и да се замисли: какъв съм бил през всичките тези години? Какво съм правил? Кому съм вярвал? Чий следовник съм бил? Народът трябва да изтръпне от отвращение и срам и тогава пред него ще се отвори пътят към свободата. Свободата, която трябва да изградиш, тъй като единствено от изпитания срам ще се роди енергията на възраждането. Именно поради тази причина е необходимо някой всеки миг да казва на своя народ: "Ако искаш вожд - бъди нащрек! Внимавай! Знай - това е робство!"

Превела от руски Наталия Стоянова




1 ...историята с лекарите...
"Делото на лекарите" - в края на 40-те години започва процес срещу лекарите от болницата в Кремъл (Коган, Воробьов и др.). Обвиняват ги, че са отровили членовете на Политбюро (Жданов). По-късно - 1951-1953 - процесът се разраства и раздухва до такава степен, че лекарите са набедени - освен че са "убийци" - и за сионисти, заговорници и "международни" шпиони. Доста време са прекарали в затвора, били са репресирани, изселвани. След смъртта на Сталин делото се прекратява и те са реабилитирани.

2 Пурим (жребий) - еврейски празник, свързан с чудодейното избавление на иудеите от поголовно изтребление (III в.пр.Христа) - Стария завет, Притчи Соломонови

3 инфернален (лат. infernus - "долен") - адски, демоничен

4 "...във своя дом през младостта девойка чужда беше тя..." - "Евгений Онегин", превод Младен Исаев

5 демиург (гр. demiorgous) - майстор, творец, създател на света, божество, бог