Институтът
за съвременно изкуство.
Кратка биография

Когато в каталога на "Манифеста" 98 прочетох статията на Лъчезар Бояджиев за България, Институтът за съвременно изкуство беше представен като един от факторите в съвременното българско изкуство днес. За мен, а оказа се и за много други, ролята на този фактор тогава не беше особено ясна. Докато бавно набираше популярност сред по-широката публика благодарение предимно на няколко изложби, в същото време той реално подпомагаше и функционираше за определен кръг автори. И тъй като идеята на Института за съвременно изкуство е да разширява своята дейност, като че ли вече е необходимо да се разясни какво точно представлява той.
Като човек външен спрямо Института за съвременно изкуство си поставям задачата да изясня същността, целите и мястото на организацията с помощта на една от основателките - Яра Бубнова.
Идеята се ражда през 1992 г.
"Имаше нужда от неформално професионално звено, което да се занимава със съвременно изкуство. Институциите не проявяваха интерес към такова изкуство, а частните галерии - тогава бяха много - имат все пак комерсиална насоченост." (Я.Б.) В основата на създаването лежи идеята за съвместно сътрудничество между хора със сходни професионални интереси и професионален опит, който да споделят. "В Англия Институтът за съвременно изкуство (ICA) се организира по същия начин - частна инициатива на художници от края на 50-те и началото на 60-те, които постепенно успяват да отвоюват една голяма ниша и днес вече са най-богатата бюджетна организация за съвременно изкуство там." (Я.Б.)
Обединяването на усилията на художници и изкуствоведи в полза на самите себе си, разбирането, че е по-лесно да си помогнем сами, отколкото да чакаме нещо от някого, е ключовият момент за създаването и съществуването на Института за съвременно изкуство. И макар идеята да изглежда повече от естествена, за българската културна ситуация нейното реализиране е огромна крачка напред.
Институцията "Институт". За всички, които са разбрали, че Институтът за съвременно изкуство е инициатива на малък кръг съмишленици, "заглавието" му вероятно звучи твърде помпозно. Всъщност "институционалната" тежест на името е съзнателно търсена, за да привлече вниманието на останалите институции. "Днес нещата са се променили, но в началото, докато бях частно лице, никоя от институциите не искаше да ме слуша." (Я.Б.)
Така ИСИ се появява като форма на институционализиране и съответно на защита и реализиране на интересите на групата.
В малка диплянка от 1996 г. са записани основните цели на Института за съвременно изкуство - София:
- Изследвания в сферата на историята, теорията и философията...
Ролята на пазара и "пазарната" етика в днешния свят на изкуството..., издаване на серия публикации върху тези проблеми...
- Организирането на изложби, които изследват съществени тенденции в съвременните визуални изкуства, на изложби въз основа на исторически и теоретични проучвания... Една от приоритетните задачи на Института за съвременно изкуство е осмислянето на връзката между изкуството и новите електронни медии...
- Образователните програми ще бъдат важна част от дейността на Института за съвременно изкуство... Програмата на Института предвижда цикъл от лекции върху различни аспекти на съвременното изкуство...
- Набиране на средства
С оглед настоящата икономическа ситуация и състоянието на законовата база в България Институтът се надява да набира средства за дейността си посредством привличане на спонсори от страната и чужбина за конкретни проекти.
Преди всичко задача на ИСИ е взаимното обучение и споделяне на опит и информация. "В началото на 90-те имаше огромен интерес към Балканите от страна на чуждестранни културни институции, но много хора се проваляха, защото не знаеха как да кандидатстват или кандидатстваха не на място." (Я.Б.) И така Институтът за съвременно изкуство се заема с елементарно, но все още липсващо в България обучение - как се съставя автобиография, как се кандидатства, как се пишат мотивировки...
Друга цел на ИСИ е да изпълнява административни и мениджърски функции. "Институтът като цяло има заслуга за формиране на художнически индивидуалности. Например Косьо (Минчев), Хубен (Черкелов) и (Георги) Тушев, дори днес да отричат, когато се запознахме, те нищо не умееха. Ние не ги направихме художници, но ги научихме на много неща, дадохме им "професионално възпитание". За един автор е много важно да има добър мениджър." (Я.Б.)
Същевременно Институтът за съвременно изкуство се опитва да създава и хронология на формирането на "новото" българско изкуство, започнала с личния професионален архив на Яра Бубнова и днес продължаваща в уебсайта на Института. Тази "история" на последните десетилетия има претенции или поне намерението да бъде обективна - нещо наистина трудно. "Проблемът беше, че всички искат да са бащи на съвременното изкуство. Не искахме това да става в Института." (Я.Б.)
"Най-голямото ни постижение е, че всеки един от нас винаги и навсякъде в чужбина рекламира и разпространява информация за Института. Благодарение на нашите усилия много хора в чужбина знаят, че в България има съвременно изкуство."
Така стигаме до, струва ми се, най-важния момент в това "представяне":
Кой кой е в Института за съвременно изкуство? Защото очевидно засега тази институция не съществува извън хората, които я съставят и представят. Вероятно това е естествено за организация със все още кратка история. ИСИ не е институция, в която целите са определящи, докато хората могат и да се сменят. Независимо дали това е предимство или недостатък, Институтът за съвременно изкуство се изчерпва с хората, които са се определили като Институт за съвременно изкуство.
"От самото начало написахме всички членове, дори и името на адвоката Веселин Цочев." Това са Борис Данаилов, Кирил Прашков, Лъчезар Бояджиев, Мария Василева, Правдолюб Иванов и Яра Бубнова. После се приемат и новите членове Калин Серапионов, Александър Кьосев.
Това са членовете основатели. Те са и движещата сила на организацията, обединяващото ядро, което държи на общите интереси; и вероятно благодарение на усилията на Яра Бубнова то все още не се е разпаднало. "Много е трудно, но успявам да поддържам една колегиална среда, което в България е трудно постижимо. Ето например групата "Градът", която наблюдавах отблизо, когато се формираше. Разпаднаха се, защото не можаха да намерят колективно решение за амбициите си, там нямаше човек, който да се опита да "успокои" вътрешната им състезателност."
Всъщност съвсем в началото идеята е този институт да не включва художници. Оказва се обаче, се изкуствоведите, които се занимават и интересуват от съвременно изкуство, са всъщност твърде малко. Първият "компромис" е приемането на Лъчезар Бояджиев, след което ограничението отпада.
Има и кръг приятели, който в момента включва д-р Гатев, Расим, Надя Ляхова, Таня Абаджиева, Моника Роменска и още други. Институтът е отворен и за приемане на нови членове. "Трябва да е човек, който ни обогатява, да е инвентивен. В момента имаме 3 предложения - Гатев, Мариела Гемишева и Димитър Камбуров, който се занимава с феминистка тематика. Сами предлагаме и гласуваме кой да бъде приет." (Я.Б.)
"По средата на никъде" - нарече Яра Бубнова мястото, където върху изглед от София е отбелязан Институтът през 1996 г. на същата тази диплянка, разясняваща целите му. Тогава ИСИ все още няма конкретно пространство и представлява една подвижна организация, вероятно с повече легитимност навън, отколкото у нас. С изключение на реализираните от името на Института диплянки на Кирил Прашков, Правдолюб Иванов, Лъчезар Бояджиев, трудно могат да се посочат дейности, легитимиращи присъствието му като организация в България, независимо от силното присъствие на всеки един от членовете му. С намирането на пространство, което се оказа точно в посоката на онази случайно драсната стрелка върху изгледа от София, и с последвалите няколко изложби като че ли се "институционализира" съществуването на ИСИ именно като организация, а не просто като група хора. По ирония или закономерност, тъкмо това локализиране на присъствието му - с конкретно географско положение, с адрес и телефон - придаде "тежест" на съществуването на Института като реално функциониращ и значим фактор, може би и благодарение на това, че така повече хора успяха да се запознаят с дейността му.
Като че ли вече става по-лесно да се намери мястото му в актуалната ситуация на българското изкуство. Очевидно е, че към Института са привлечени едни от най-добрите автори в момента. Същевременно той няма паралел с други институции и едва ли може да става въпрос за конкуренция. Всъщност няма друга организация, която да се занимава основно с грижа за интересите на членовете си. СБХ съществува по-скоро поради собствената си инерция, но пък е единствената институция, призната от държавата. Със съвременно изкуство се занимават само частни институции. Голяма част от авторите в Центъра за изкуство АТА (друга институция, занимаваща се със съвременно изкуство) са и в Института за съвременно изкуство. Но работата на АТА е все пак насочена към излагане и представяне на автори и проекти и вероятно за тези художници дейностите на Института и Центъра се допълват. "Сорос" си остана май единствената финансираща организация и на нея в различни случаи разчитат и АТА, и Институтът за съвременно изкуство, но пък и дейността й се изчерпва главно с финансирането. "Когато през 1993 г. се появи Центърът за изкуства "Сорос", си помислих, че ние ще изчезнем. Оказа се обаче, че те не успяват да усвоят парите, които имат. Важно е да съществува едно инвентивно звено, което може да направи много неща, независимо че то самото не притежава финансови средства." (Я.Б.) Така Институтът за съвременно изкуство намира една важна ниша в съвременното българско изкуство. А това, че дейността му се ограничава с определен кръг автори, се оправдава от неговата ефективност в работата му за тях. Тук неизбежно се сещам за "групировките" в това уж малко пространство на хора, занимаващи се със съвременно изкуство. За щастие Яра Бубнова сама подхваща темата и ми спестява въпроса. "Всеки един от нас е донесъл като наследство натрупани от преди отношения, което е неприятно. Дълго време мислех, че само в България сме така ощетени откъм колегиално отношение, но се оказа, че навсякъде нещата стоят по този начин. Същите конфликти, неприязън и завист на базата на вътрешната състезателност. Тя трябва да бъде стимулиращ фактор, а не да се изражда в балканска махленска вражда."
Бъдещите цели на Института за съвременно изкуство са насочени и към създаване на печатен орган, изграждане на изложбено пространство, а също и учредяване на годишна награда на Института - тя вече е започнала с осъществяването на три годишни публикации на автори на Института за съвременно изкуство. Сериозна и целенасочена образователна програма, която да запълни празнините в обучението по мениджмънт и кураторство, е също в плановете на Института.
Засега ИСИ успява да се грижи за интересите на членовете си и успешно да представя българско изкуство в чужбина, а напоследък и да реализира няколко интересни изложби. Дейността на Института запълва съществени празнини в подпомагането на съвременното българско изкуство, а от това в крайна сметка всички имаме нужда.

Десислава Димова