Кинофестивалите
в България - оазис
на другите филми

Най-важното условие да има фестивал са филмите, естествено. Без тях е невъзможно да се случи събитие, както и да се събере публика. Но дали в България през последните няколко години под (международен) фестивал се разбира тъкмо това, което имат предвид на запад или на изток от нас. Филмовата програма, гостите, съставът на журито, наградите, съпътстващите събития - всичко това е част от концепцията на всеки филмов форум. За стойността и престижа на един фестивал безспорно се съди по участието на значими филмови творци и техните творби, както и по броя на зрителите, жадни да проследят това събитие. Големите фестивали успяват да наложат филми, автори и тенденции, да направляват (и контролират) хода на световното кино. Ако се направи справка за филмите, удостоени със "Златна палма" в Кан - най-престижната награда на най-престижния фестивал в света, ще стане пределно ясно, че повечето от тях, дори и най-новите, са не само част от историята на киното, но и по някакъв начин са повлияли върху еволюцията на неговата изразност.
Естествено, нашите международни фестивали не биха могли да бъдат оценявани по тези критерии. България е малка страна с незначително място в световното кинопроизводство. Нямаме си и наш Кустурица. (И ако някой зрител се радва, че имаме българско заглавие ("Козият рог" на Методи Андонов) в наскоро проведената анкета сред българските критици за големите 20 филма на ХХ век, бързам да охладя емоциите му - това е по-скоро израз на сантимент, мил реверанс към родното филмово изкуство, отколкото реална оценка за нашия принос към световното кино.) Не сме създали нито вълна, нито чудо. Нямаме дори традицията "Карлови Вари" като чехите например.
В последните няколко години в България се организират най-различни фестивали, панорами, мании и други подобни събития, чиято основна (идеална) цел е да предложат на българската публика някакъв по-различен, диференциран показ на филми. Извън обсега на обичайните американски заглавия, заменили едновремешните съветски, тук наистина се чувства необходимост от по-мащабен и любопитен поглед към киното, което се прави извън пределите на страната, а защо не и при нас - стига да има какво да се представи. За съжаление, твърде често организаторите на тези филмови събития се лутат между стремежа към качествени и престижни заглавия в програмата, и неизбежността от присъствието на зрителски хитове. Тук безспорно нещата опират до финансирането на тези фестивали, защото е наивно да се смята, че те не струват пари. Напротив, тъкмо необходимостта от достатъчно финансови средства принуждават организаторите да направят компромиси във филмовата програма с цел привличане на повече зрители, а по този начин привличане на спонсор или рекламодател, който да инвестира в конкретното филмово събитие...
За съжаление, в последните години много лесно българският зрител бе "превъзпитан" в повсеместната "лоша" посока - холивудските блокбастери, и това неминуемо доведе до спад в интереса към стойностни американски или европейски филми, които все пак присъстват на българския екран. Бяха прекъснати традиции в българския кинопоказ, а тяхното възстановяване ще отнеме дълго време.
В далечната 1972 година се поставя началото на киноразпространение в България. Тогава едва ли някой е предполагал колко кратко ще вирее този прекрасен експеримент на родна почва и колко траен ефект ще остави той у посветените в него. Идеята за диференциран показ на филми се заражда много преди посочената година, но по известни идеологически причини дълго време отлежава в папките. Прокарва се тезата, че много филми с очевидни художествени достойнства преминават по екраните хаотично, което води до провалени премиери и нежелан отлив от страна на публиката (нещо много актуално в настоящия момент). Все пак студийният показ става факт. Създаването на специализираното разпространение има два съществени елемента - обособяването на система от кина и концептуализирането на репертоарната политика. Именно благодарение на студийния кинопоказ у нас можеха да бъдат видени неудобни за Системата филми с високи естетически качества като "Маркета Лазарова", "Без упойка" на Вайда или "Сталкер" на Тарковски... За съжаление, още в средата на осемдесетте години студийното разпространение се разпада, идеята се опорочава. Основната причина е банална - не се закупуват нови филми, а старите са в лошо състояние.
През есента на 1987 година се поставя началото на Световната кинопанорама в София, провеждана в НДК. Идеята, заложена в това ежегодно събитие, беше нещо като естествено продължение на студийния показ - отбират се качествени заглавия с престижни награди, нови творби на изявени режисьори или блокбастери, които да привличат по-голяма аудитория. Така в продължение на няколко години кинопанорамата беше истинско културно събитие - от рекламната кампания, през селекцията на филмите до качеството на показа. Кинопанорамата имаше своята вече "отгледана" от студийните кина публика с ясни предпочитания към конкретни режисьори, кинематографии, филмови течения. С разпадането на ТСО "Българска кинематография" и ДП "Разпространение на филми" и появата на частните филморазпространители, от началото на 90-те никой вече не го беше грижа нито за диференцирания принцип на представяне на филми, нито за престижа на събитието.
Важно беше да се печели. И тъй като публиката беше свикнала да гледа най-доброто от световното кино в НДК, а пък фирмите-разпространителки наблягат най-вече на блокбастерите, т.е. угаждат на масовия вкус, беше създадена Киноманията. Тя и до днес продължава да съществува в една абсурдна, абсолютна порочна форма. Селекцията изцяло отпадна и се заложи на комерсиалния характер. Фирмите разпространителки представят предстоящия си репертоар за зимния сезон и нищо повече. Няма подбор, няма ясно очертани критерии за поднасяне на филмовата програма - пълна хаотичност, от която печелят разпространителите, но не и зрителите, които загубиха представа за съвременните търсения и тенденции в световното кино. Единствено Националният филмов център внася за еднократен показ европейски заглавия, които придават някакъв колорит в сивата гама от предпремиерни блокбастери.
В така създадената ситуация се родиха Международният филмов фестивал "Любовта е лудост" във Варна и специализираните панорами в Дома на киното. Фестивалът във Варна тръгна не без скандал около неговото име, но постепенно се утвърди като традиционен ежегоден международен форум на любовното кино. Само че все още е по-скоро традиционно място за срещи на български кинаджии, отколкото сериозен международен фестивал. Въпреки усилията на неговите организатори, "Любовта е лудост" все още няма достатъчно авторитет на международната фестивална арена, липсват му известни гости, както и достатъчно заглавия извън репертоара на разпространителските къщи. Което ме тласка към опасения, че, както е тръгнал, има опасност да се превърне в лятна киномания, в която фирмите разпространители се надпреварват да представят есенните хитове като репетиция преди започване на новия киносезон. Що се отнася до рекламата, би трябвало да поставим и въпроса доколко наградите на "Любовта е лудост" влияят върху търговския успех на самите филми. Пример е американският дебютен филм "Хладнокръвен" -миналогодишният носител на "Златна Афродита", който въпреки безспорните си качества, реализира изключително слаби финансови резултати. Все пак това е съвсем нов фестивал, на който му предстои да се развива и утвърждава. Освен това засега е единственият в България международен фестивал за пълнометражно кино, който се провежда според световните стандарти.
В продължение на няколко години Домът на киното също е оазис на диференциран показ на филми. Периодично в неговата програма се включват по няколко филмови събития годишно, които събират голяма зрителска аудитория. За това, разбира се, дължим много на бившия му директор Стефан Китанов, който съумя за броени години да осъществи няколко изключително успешни филмови маратона. В началото започна с Рок Филм Фест I и II - филмови панорами, които като замисъл и концепция бяха много стойностни и оригинални и запълниха празна ниша в познанията и интересите ни към музикалните филми. След тези две събития трябва задължително да отбележа Монти Пайтън Фест-а и гостуване на Тери Джоунс. Тази панорама бе наистина киноманско откровение. В продължение на две седмици в Дома на киното бяха прожектирани всички филми на легендарната комедийна група, включително и последните тогава филми на Тери Гилиъм и Тери Джоунс. Присъствието на последния във феста добави жив щрих към цялото очарование от този филмов празник.
В Дома на киното като че ли единствено могат да се видят специализирани панорами на австрийско, британско, немско, френско, чешко кино... Но независимо от диференцираната селекция на заглавията, не се нарушава репертоарния баланс между филми за познавачи и филми за разтуха (също на свой ред организирани в специални програми като "Оскар" например), които се предоставят от фирмите разпространителки. Затова може би Домът на киното съумя да приласкае своя ревностна публика - най-вече студентска.
Постепенно се утвърди и още един фестивал, който дойде като естествено продължение на Рок Филм фест -а - Мюзик Филм Фест. Това развитие беше нормално и Стефан Китанов заложи на печелившата му формула - старо и ново кино за стара и нова музика с чуждестранни гости и нескончаем купон. И колкото повече се разрастваше мащабът на събитието, толкова по-големи ставаха амбициите на неговия създател. Докато не дойде времето на тазгодишния фестивал "София мюзик & филм фест" (24 март - 8 април) - безспорно най-рекламираният фестивал за кино у нас. Естествено продължение на предишните два - Мюзик Филм Фест -а, той обаче се различава от предишната формула. Съществената разлика, която по мое мнение предопредели облика и концепцията на това събитие, е подборът на филмите във фестивалната програма. Поради промяна на концепцията, тази година отпадна условието филмите да бъдат задължително с музикален характер. Така в афиша бяха включени емблематични заглавия от 60-те, панорама от съвременни френски филми, както и панорама от творби на Аниес Варда - специален гост на фест-а. Разбира се, имаше и чисто музикални филми, като тези на Тони Палмър и "Танго" на Карлос Саура. Оттук нататък преобладаващата част филми бяха от репертоара на филмовите къщи - този път пролетна вечерна проверка на предстоящите премиери. Някак постепенно духът на фестивала започва да се променя - музиката напусна киносалоните и се насочи в музикалните клубове. Въпреки прекаленото изобилие, на моменти прекалено шарено, "София Мюзик & Филм Фест" доказа необходимостта от диференциация в подбора и представянето на определени филми, които нямаше как иначе да видим на голям екран. Както и пристигането на автори, които няма как да срещнем случайно на улицата.
През следващите два месеца предстоят още три филмови фестивала - "Британско кино на 90-те" II част, Фестивал на европейските копродукции и Международния младежки филмов фестивал София '99, който ще постави финалния щрих на киносезона. Присъствието на всички тези филмови събития само доказват необходимостта от тях. Тяхната стойност се определя от диференцирания подход в представянето на филмите. Добре или зле организирани, чисто или мърляво концепирани, бедни или разточителни, филмовите фестивали в България съумяват поне засега да ни покажат филми, за които иначе можем само да четем или мечтаем. Естествената роля на разпространителските къщи е да задоволяват потребността от кино за масовата аудитория, и в тази си цел естествено да осигурят печалби. Чест прави на някои филмови къщи, които успяват да внесат филми с изключителни художествени достойнства, но с незавиден зрителски успех. Защото извън обсега на традиционното развлекателно кино, без което никой не може, стои и въпросът за мисията на киното като изкуство. Такава е и същността на филмовите събития, независимо дали ще бъдат организиране под формата на фестивали, панорами или просто портрети. Защото те имат определена, специфична публика, сред която може би е и бъдещият наш Кустурица. Кой знае.

Деян Статулов