Бедността,
измерена чрез
Нова българска
музика ’99


Тези дни получих гневно писмо от радиослушател. Гневът се дължеше на мой коментар в "Метроном" на програма "Христо Ботев" - бях си позволила неприятна оценка за творба, представена на Нова българска музика '99. Стилистиката на писмото издаваше дълго и ползотворно общуване с високата духовност на чалгата, например. Текстът му изцяло би попаднал в рубриката на в. "Култура" "Никога" и т. н. Но то ме накара да се замисля над две неща: "Боже мой, това ли е публиката на Нова българска музика и защо" и още - събуди изконно дремещото у мен угризение относно ролята на критиката и има ли право тя да предопределя съдбата на една творба. Разбира се, всичко е пресилено, особено днес, когато липсва официозна критика, т. е. официален екзекутор, а многоликите медии теоретически дават равен шанс на всички. Похвалените са доволни; непохвалените ще заемат горестно-сладката поза на недооценени. Публиката, с балканския дух на вечното съмнение във всичко, ще се заинтересува точно от това, към което критиката се е отнесла зле. Така че всички ще са доволни. С изключение на попадналите в графата "и др.". Тази година обаче такава графа е изключена. Защото прегледът беше бедничък и 8-те концерта - така рехаво разхвърляни в две седмици, че за всеки автор остана място за няколко слова, т. е. за всекиго по нещо.
Помнят се години на страхотен музикален интензитет: 10 дни с по 2-3 концерта дневно или пък цял месец... Тогава можеше да се говори за такива тежки неща като тенденции. Е, и сега би могло. Например тенденции в битуването на българската музика в културното ни всекидневие. А те са многопосочни. И прегледът е един от многото форуми, макар че според горчивото признание на някои членове на Съюза на българските композитори - единствена възможност за публично представяне. Евентуалният въпрос защо тогава пишат, след като се чуват само на "работни подиуми" - е безпредметен. Първо - надеждата умира последна, и второ - съществува нещо като творчески нагон и той не е подвластен на практични решения.
Мисля, че и друг път съм го писала: един работен форум - а това е претенцията на прегледа, трябва да бъде и своеобразна борса: т. е. на концертите да гъмжи от мениджъри, издатели, изпълнители - желателно и от чужбина. Естествено, отчайващата ни беднотия изключва цялата тая суета. Тогава от родните изпълнители се очаква дълбока ангажираност и, разбира се, оживено концертно настояще и бъдеще. Хубавото е, че и тази година изпълнителският контингент се е разширил откъм младост - наред с известни имена.
Бедността беше оповестена още на пресконференцията и съпътстваше всички концертни вечери. Независимо от това, че всяка програма обявяваше патрона на прегледа - председателя на Народното събрание (нито веднъж не го видях в залата), независимо от спонсорството на фирмата ICI (за какво ли е тя?); като вид спонсорство беше и безплатното отдаване на залите на Българското национално Радио, Държавната музикална академия, НДК... За бедност говореха смесените симфонично-камерни концерти. Или камерно-хорови... камерно-електронни. Липсваше и вечната Ина Симеонова, която в минали години придаваше малко светски характер на събитието.
Самото откриване беше низ от компромиси. От предварително обявеното прозвуча изцяло само колоритната Парафраза N 3 от Николай Стойков. Солистите Симеон Щерев и Анатоли Кръстев придадоха тежест на откриването. Отпадна първоначално обявената симфонична творба на Ценко Минкин. От безкрайния "Безкраят" на Артин Потурлян (46 мин.) бяха изпълнени към 15 - със силно редуциран оркестър (пак беднотия!). Нямаше фолклорен концерт - не стигнали парите за хонорари на изпълнителите. Хоровата музика беше вместена в половин концерт. Силно спадналият интерес на композиторите към тази музика е логично явление: нароените като гъби челадинки хорови колективи от всякакъв вид и мащаб просто изчезнаха в последните години, пометени от безмилостния пазар. А това, че от много години не са се появявали нови идеи в хоровото творчество, опроверга напълно тезата за огромните количествени натрупвания и последващия качествен скок. Сегашните хорови тенденции, доколкото такива могат да се извлекат от половин концерт, са в настъпателното движение към църковните куполи, което, разбира се, не е лошо. От четиримата представили се автори само Петър Льондев не показа духовна творба, а "Огреяла е месечинка", основана на традиционно третиране на фолклорния материал. С професионализъм и висока патетика Александър Текелиев е създал своя "Отче наш" - за прекрасния глас на сина си и смесен хор. В Тропар - за св. св. Кирил и Методий, Стоян Бабеков е търсил някаква старинна звучност. Чухме и последния цикъл на Николай Кауфман - стари религиозни песнопения (включително и еврейски), изпълнен от фолклорната формация "Ангелите" на Валентин Велков. Богатият "теренен" опит на Кауфман и дълго трупаните слухови представи вече от години дават обилни композиционни плодове.
Ако изобщо могат да се извлекат тенденции от този преглед, те са във все по-гъвкавото пригаждане към многобройните форми и начини за камерно музициране. Множество фоайета, залички, галерии и пр. предлагат свободно пространство и млади и не само млади свободни музиканти търсят и водят там своя публика. И композиторите бързат да им предложат за целта свои кратки опуси: Спомени от Испания (Йордан Гошев, китара), Български танц за пиано на 4 ръце (Атанас Атанасов - типична музика за домашно музициране, кой ли днес музицира домашно на 4 ръце?), Романтичен триптих за чело и пиано (Атанас Косев - ромолящ спомен от времената на Чайковски с едно неоспоримо достойнство - краткост!), Квартет за 4 флейти от Велислав Заимов - 5-6 мин. пиеса, пример за сполучливо и професионално използване на 4 еднородни тембъра. (За разлика от Концертиното за две пиана и струнен оркестър на Александър Йосифов, например, в което не усетих художествено оправдание, а по-скоро самоцелно натрупване на звукова мощ.) Още - Грациозни движения за ударни (Георги Костов - бих ги нарекла "грандиозни" - Дайчовото пищно и колоритно преминава през всички фази на творбата и докрая обраства със звуков материал, доста мащабен за първоизточника) И, разбира се, все в тоя поток на камерност - соловите песни - жанр, който според мен все по-проблематично битува в наши дни. Винаги си задавам въпроса какво ще е практическото приложение на тази музика (при наличието на толкова музика, която "облича" неимоверни количества текстове от всякакъв вид и род), ако не предложи нечувани досега решения. От шестимата композитори, представили песни, определено избирам Три песни за сопран и пиано на Ивелин Димитров. Интелигентна, интригуваща, емоционална музика - въпреки неналичието на нечуваност. (Песните му за мен бяха по-интересни от Капричиото за пиано.) Песните на Георги Костов за сопран и пиано възприех като обращене към времето на т. нар. достъпност, народност и т. н. - с подчертано внимание към пищността на клавирния съпровод и романтична развълнуваност на драматургията. Румяна Мартон от години следва с вокалната си музика един определен драматичен модел; Руслан Радев (доста неетично упражнение за бас и пиано върху гениалните слова на Шекспир) и Ангел Котев - две песни за баритон и пиано - трудно виждам с трайно присъствие в нечий репертоар. Приятно, макар и с явна претенция за нетрадицонност, прозвуча любовният триптих на Цветан Денев "Трябва да те има". В духа на добрата традиция е създал клавирния си цикъл Спомени от детството Красимир Милетков - поредица от извънредно ярки миниатюри, които за децата носят чара на откритието, а за възрастните - на спомена. Нетрадиционна - като форма и идея - беше клавирната творба на Артин Потурлян "Храмът на Каиса". В този храм той е подредил 6-ма велики шахматисти. В дългите векове история на музиката композитори нерядко са прибягвали до извънмузикални източници на вдъхновение и очевидно всеки образ носи някакъв определен знак. Като неизкусена в областта на шахмата се чудех какво да си представям. Чувала съм да сравняват играта на Каспаров със симфония на Моцарт, а моята единствена музикално-шахматна представа е за продължително и напрегнато мислещ човек, чужд на околния свят. Дали това е смисълът на Потурляновия Храм? Симфоничната творба на този композитор - "Безкраят", по стихове на Дж. Лепарди, която очевидно търси философски измерения на битието и вечността, се надявам някога да прозвучи в цялостен вид и в изпълнение на певица с ясна дикция и определено певческо вокалообразуване. (Камена Балканска пя на този концерт.)
Ако можем да говорим за творчески тенденции на този преглед, те са и в свободното третиране на традиционни форми (не че това е новост, просто опит да се групират по някакъв начин представените творби, за да се създаде поне на хартия известен порядък в неизбежната еклектичност на концертите). Например артистичната Токата на Петър Петров, в която диалогът на токатния и на лиричния образ напомня финеса и динамиката на някогашните филми на Тодор Динов. Разнообразие предложи и традиционната форма Соната: Николай Стойков - за арфа и пиано - тук сонатността е изследване на звуковите въздействия в рамките на определена тематична сфера. Неясен за мен остана диалогът между корната и пианото в Сонатата на Лазар Николов - поначало подобен диалог е трудно осъществим, може би пък целта е тъкмо в усещането за отчужденост?
Още традиционни жанрове: Струнен квартет N 1 от Божидар Абрашев - издържан в съвременен академичен дух (третата част ми напомни прозвучалата дни преди това III соната за пиано - може би двете творби са писани паралелно? - в която, съзнателно или не(?) е стилизиран познат материал, например в III част чух Концерт за пиано и духови от Стравински... и т. н. Съвършено "неакадемична" е квартетната форма на Струнен квартет N 3 "Валс в края на века" от Димитър Николов. Може би в друго време човек би могъл да потърси бодри и вдъхновяващи нотки в тая музика, но тъкмо сега тя звучи зловещо: един изначален хаос (нашият отминаващ век) постепенно се оформя в зловещ валс който, от своя страна също се разпада.
Авторите на електронни опуси бяха вместени в половин концерт. И Владимир Джамбазов (Praying) и Йордан Колев обясняват в писмено или устно слово философията си - дълбоката вяра в нещо (Владимир Джамбазов), движението от капката до макрокосмоса (Йордан Колев). Симфония N 4 за синтезатор оркестър на последния беше илюстрирана с някаква грамада насред подиума, около която витаеха млади момичета, илюстрирайки представите си за тази музика. Доста бедни представи. Моето натрапчиво усещане беше свързано с едно въже за пране, на което те отдадоха ненужно много внимание.
Две симфонии чухме на този преглед: на Петър Петров (Симфония N 4, изпълнявана през 1996 г. на Музика нова) и N 9 на Велислав Заимов. Тук не става дума за класическият цикъл, а за мащабно звуково пространство. В този смисъл бих нарекла "Симфония" и творбата на Димитър Христов "Там горе, сияе" - заедно със Соната N 12 - продължение по стилистика на всичко онова, което е сътворил през последните години.
Двата инструментални концерта с камерен оркестър - на Александър Йосифов - за две пиана, и на Димитър Сагаев - за виолончело, прозвучаха като своеобразно връщане към някакво минало. На Александър Йосифов - към едно познато бодряческо начало, което звънеше в различни т. нар. младежки творби, към един български романтизъм, който или не сме изживели, или пък периодично се нуждаем от него - концерта на Димитър Сагаев. Моите симпатии са насочени към творбата на стария маестро, въпреки преизобилието на разнороден материал в творбата му.
И така - последните акорди от Нова българска музика се извисиха на 29 април в концерта на Врачанската филхармония - с "Там горе...".
Нарочно пропускам Детското утро. Според мен то попада в друга оценъчна категория, където поравно присъстват играта, забавата - за изпълнителите и техните родители, възпитанието и т. н. Създават се според търсенето, разбира се, за нуждите на нововъзникващите детски групи кратки опусчета, които възпитават у децата освен всичко останало и свобода; това са и опуси, които си отглеждат и бъдеща публика - преди всичко за попмузиката и почти сигурно не за класическата.
И след като, за разлика от предишни години, никой и нищо не остана в графата "и др.", се извисява въпросът: състоя ли се работността на прегледа? Колкото и странно да е, тъкмо в предишни години на преситеност, когато припряно се изпълняваше всяка нота, с едва засъхнало мастило, работността беше налице. Малкото концерти на този преглед предполагат сериозна селекция и представителност - за каквато няма възможност. А и композиторите вече имат и други предпочитани форуми, където предлагат опусите си.
Състоя ли се все пак новата българска музика '99? Мисля, че да - десетина дни преди началото на прегледа; и тя се нарича "Сага за Константин Илиев" за виолончело и пиано от Васил Казанджиев.

Наталия Илиева