Тайнственият товар
на православието

Имах късмета благодарение на баща си да позная и да изпитам силата на съпротивата, която е стаена в православната вяра. Няма да изтъквам превъзходството на един вид християнство пред друго. Но ще се опитам да изложа моето виждане за предимствата и недостатъците на субективността - така както православието я е моделирало. И за възможностите му (или липсата на възможности) да се противопостави на моралната криза, която днес разтърсва Балканите, а заедно с тях и Европа.
Образът на сърбите, провокиращи Запада, предлагайки се за изкупителни жертви на диктатора си, наред с масовото бягство на косовските албанци, озадачава общественото мнение, тъй като предизвиква разделение в сърцето на Европа, което няма изгледи скоро да бъде заличено: "те" там и "ние" тук.
И ето ни изправени ако не пред пропастта между нашите култури, то пред една разлика между тях, която нашият забързан универсализъм би предпочел да не забележи. Това неразбиране между два клона на европейската цивилизация не е единствено резултат от комунизма, който продължава да се разпада, още повече, че комунизмът в Югославия не е в най-затворения му вариант. То е резултат от балканската история и продължилата пет века османска окупация.
Би било неправилно да се пренебрегне това, че различието "тях" и "ние" е и следствие от едно състояние на духа, от един начин на съществуване на мъже и жени, които са се отдали на историята и за които религиозният опит на предшестващите ги поколения играе важна роля.
Липсва ни религиозна антропология, за да можем да формулираме по-добре това чувство на унижение, на наранена гордост, това "огъване" на индивидите под спасителното единство на "великата сръбска нация" като единствено средство за национална идентификация. Както и реакциите на косоварите и албанските мюсюлмани, които така бързо окачествихме като единствени жертви.
Ако отсега се замислим за периода след края на войната, ще открием, че трудното съседство между албанци, косовари и сърби не е единственият проблем, с който се сблъскваме. Още по-трудно разрешим ми се струва въпросът как да бъде възстановено европейското единство отвъд разделителната линия между православните и останалите народи от европейската общност. Защото именно за да си запазят "манастирите, които са люлката на нашата цивилизация", се вкопчват в Косово както демонстрантите по мостовете на Белград, така и циничната пропаганда на самия режим.
Московският патриарх призовава за православна солидарност; от белградския се очаква неодобрение на етническото прочистване, но той мълчи. Православните християни, разпръснати по целия свят, са затруднени, но това не им пречи да треперят за своите "братя" сърбите. Изглежда в Сърбия няма дисиденти на Милошевич, докато такива съществуват в Алжир, Иран, Ирак.
Предстои да бъде оценено какви ползи тези мъже и жени са успели да извлекат от своята национална религия - православието - за да се слее режимът на Милошевич с нея. А също и какви препятствия създава тя към желаното им влизане в международната общност. Дали наистина комунистическият атеизъм е трансформирал, ако не унищожил, психиката на православния човек? Или я е свел до едно латентно, но не по-малко действено състояние?
Разглеждана в този аспект, косовската драма хвърля светлина върху разделението на Европа, датиращо от времето на Голямата схизма от 1054 г. между Византия и Рим, между православието и католицизма. Макар очевидните религиозни признаци не винаги да се открояват, войната между сърби и косовски албанци е в основата си религиозна и е дотолкова по-опустошителна, доколкото религиозната й подкладка се възприема като нещо абсолютно безспорно. Съществуващото на повърхността светско начало, което е абсорбирало съответната религия, без обаче да го признава, символизира провала на самата секуларизация. Отвъд безспорните национални и исторически различия, има опасност сръбският проблем да придобие по-големи измерения като проблем на православните народи в тяхната цялост.
50-те години комунизъм, които изминаха на този религиозен фон, по-скоро са изтласкали, отколкото са унищожили православната вяра и сега не е лесно да се прецени какво е останало от нея. Редица наблюдатели отбелязват, че въпреки очевидното неудовлетворение от религиозните традиции, те запазват жизнеността си и се засилват по време на войни или кризи. Те подсъзнателно влияят на начина на живот, обичаите, манталитета и позициите на хората в политическата и икономическа организация на обществото им. Когато наложените със сила комунистически догми отстъпят, на тяхно място веднага идва рутинното поведение, този вид спонтанност, програмирана от семейните традиции.
Изпитвам чувство на дълбок смут при мисълта, че макар и освободени, православните народи не са станали по-свободни. Не мисля, че съществува някаква глобална народопсихология, тъй като дълбоко вярвам в уникалността на всеки индивид; не приписвам на религията мощта на единствена сила, определяща поведението на хората, още повече, че много добре зная колко несигурна е ролята й в райони, така подвластни на фолклора и езическото начало, каквито са Балканите - и колко равнодушни към религията са представителите на младото поколение.
Наред с останалите фактори на социализацията, концепцията за човека, изцяло повлиян от религията, моделиран от историята (и тя на свой ред определяща го), оставя своя отпечатък върху всичко и без знанието ни въздейства върху нашата психика и поведение. Народите, които искат утре да се интегрират в една разширена Европа, си препращат един на друг своята специфична и скрита и за самите тях концепция за индивида под формата на конфликти, които в най-лошия случай се изразяват в религиозни войни, а в най-добрия - като непреодолими несъвместимости.
Да вземем за пример една символична дата - 1793 г. - за да оценим това, което днес наричаме неразбиране между "тях" и "нас".
През 1793 г. терорът окървавява свободата, която през 1789 г. бе провъзгласена от Френската революция. Когато свободата се утвърждава в републиканската трилогия - Свобода, Равенство, Братство - враговете й биват убивани в нейно име.
През 1781 г. Кант публикува своята "Критика на чистия разум", която през 1788 г. допълва с "Критика на практическия разум" и с която извършва най-задълбочения анализ на човешката воля, дефинирана като свободна душа, дарена с автономна воля, със способност за начинания.
През същата тази 1793 г. руският свещеник Паисий Величковски превежда ог гръцки език сборник с молитви, наречен "Филокали" (Добротолюбие), който проповядва интимното сливане на духовността и знанието. Позната през 11-ти век в Гърция и широко разпространена през 14-ти, тази византийска традиция ("Тишина и спокойствие на съюза с Бог") призовава за известна "свобода" на вярващия, която се изразява единствено в мълчание на Аз-а, придвижване на интелекта и разума към сърцето, възприемано като полюс на една невъобразима безкрайност и източник на интуитивност за неизразимата божественост.
Аскетите, наричани "старци", черпят вдъхновение от тази традиция: спомнете си персонажа на Зосима от Братя Карамазови на Достоевски. През 1793 г. балканските народи са все още под турска окупация и православната църква има две глави - Константинопол и Москва. Но когато те преоткриват политическата си независимост, общите признаци на православната вяра, изчистена от вариациите си, ще се превърнат в техен общ знаменател.
Кант и разумът от една страна, молитвата на сърцето от друга. Човек се изкушава да види в тези две нарочно избрани крайности израз на пропастта, която дели две концепции за личността и нейната свобода: на православието и на Запада с неговите католицизъм и протестантство. Освен ако няма възможност за диалог между два полюса, които са противоположни, но допълващи свободата.
На доброволната светлина на разума и на неговото постоянство да задава въпроси и критикува не само божественото, но и социалните връзки, се противопоставя православната екзалтираност на една неизразима религиозна интимност и на църковната общност, в която тази интимност разцъфва. Този мистериозен и ревностен ентусиазъм, възторгът от проникновението, което може да бъде окачествено като "мистично", ще се пренесат в нихилистичните, атеистичните и дори в комунистическите идеологии. Тези привидно освобождаващи и критически течения се трансформират в религиозни идеологии, тъй като почиват върху афективната и некритична принадлежност на субектите, които твърдят, че са техни носители.
Тенденциите за политическата инструментализация на православието, които възникват много преди Голямата схизма от 1054 г., се забелязват в различните национални църкви: руската, гръцката, българската, сръбската, румънската и др. Наричам инструментализация зависимостта на църквата от политическата власт, която често дегенерира до обезличаване, когато не е напълно подчинена. Тази инструментализация произтича от византийския принцип, че правото на патриарха над неговата територия произтича от светското право, определено от политическата реалност, докато главата на Рим се ползва с божествено право.
Византийският император се меси в работите на църквата, той избира патриарха, а църквата допринася за социалната стабилност и архаизма на религията. "За един християнин няма църква без император", заявява един патриарх през 14-ти век и тази фраза прозвучавава особено силно, когато се анализират политическата зависимост (или дори покорност), на православните църкви през 20-ти век, най-вече при комунизма.
Това взаимодействие достига своя връх при идентификацията на църквата с нацията: крепителка на младите славянски държави през Средновековието, тя достига до това внезапно сливане между вяра и национализъм, чийто драматичен пример предлага днес Сърбия. Бихме могли да не обърнем внимание на редуциращите и експлозивни ефекти на тази амалгама, когато става въпрос за оценяване на освободителната роля на православната църква, особено през 19-ти век, срещу турската окупация. Но латентният интегризъм, който това сливане на вяра и национализъм съдържа в себе си, намира израз вече десет години в югославската трагедия и има опасност да продължава да действа.
Един аналитичен поглед би могъл да обгради тази психична динамика на субекта, която се съдържа в православната Троица, както и последствията й за обектите на мисли и желания (Оливие Клеман отлично коментира това религиозно чувство, а Ален Безансон предлага неговата психоаналитична интерпретация.) Светият Дух произлиза от Отца чрез Сина, според православието (Per Filium); а според католицизма Светият Дух произлиза от Отца и Сина (Filio-que). Докато католическото "и" поставя знак за равенство между Отца и Сина, предшества автономията и независимостта на личността (тази на Сина, а заедно с това и на вярващия) и отваря път за индивидуализма и западния персонализъм, православното "чрез" внушава едно деликатно, но същевременно пагубно унищожаване на Сина и вярващия.
Когато бунтът не успява да бъде просто елиминиран от обожанието-феминизация на Сина, той намира своя израз единствено чрез бруталността на разрушението, тъй като неизмеримият божествен авторитет не може да бъде дискутиран, критикуван или обсъждан. Струва ми се, че деструктивният патос е още едно последствие от тази неизявима и симбиотична вързка между Отца и Сина. Спокойната негативност на съждението потъва тогава в яростния и унищожителен афект на нихилизма, който разрушава старата норма, за да издигне противоположна ценност, също така абсолютно нетърпяща обсъждане и критики.
Чрез сдържането на индивидуализма, православието има предимството да направи възможно изразяването на най-древните психически пластове: мазохизма и преедиповската депресия. Подобни състояния могат единствено да очароват съвременния западен човек, докато се срива съблазанта от еротизма, банализиран и комерсиализиран в едно общество, в което все повече неща са позволени - това благоприятства появата на психични области, които едипът така бързо и лошо покри. Никой не отрича, че катастрофалните размери, по-специално на депресивните психически разстройства, чиито корени са много преди едиповското им създаване и освобождаване, се завръщат днес: те прокопават неименуема пропаст в модерната ни психика, те приютяват тези "нови болести на душата", изразяващи се в преход към силово действие - нарушаването на закона, токсикоманията, психосоматичните състояния, и т.н. В този нов контекст "техният" излишък на депресивност и "тяхното си" преживяване отразяват по един изричен, суров и жесток начин нашето притеснение за "нас си".
Една религия не може да ни спаси. Още по-малко потъпкването й под предлога за налагането на светското начало. Би било исторически справедливо да се започне федерирането на различните течения на християнството, които са главните фактори, които си поделят духовността на Европа. Това е дълг както на църквите, така и на интелектуалците. На основата на тази трудно осъществима, но абсолютно необходима федерация трябва да се извърши моралното и личностното възстановяване на бившите комунистически страни с православна религия. Само в този случай, въз основа на преоткритите им и преосмислени традициите, ще бъде възможно да се постави началото на истинска светска, критична, просветна и философска дейност, която да вмести по-дръзки питания и която да доведе до създаването на истинска секуларизация. Но не може да бъде създадено демократично управление, нито демократична икономика, нито дори да бъде отстранено тлеещото състояние на война, наречено "балканизация", която кулминира в низостта на масовото изселване на косовците, без да бъде възстановена свободната личностност. Тези две задачи, политическа и духовна, са паралелни.
"Бог е мъртъв, всичко е позволено", заявява нихилистът на Достоевски. Поставяме ли си въпроса дали структурата на нихилизма не е тайно присъща на православната мистика и дали всичко е позволено поради това, че Бог е невъобразим и неоспорим?
"Те" и "ние". Изглежда крайно необходимо да се премине отвъд схизмите, като се преосмислят съкровищниците и като се открият безизходиците, в които се намират и двете страни. Превръщението на религиозната памет, също като скъпата на алхимиците трансмутация на металите, не бива никого да пропусне, нито "тях", нито "нас".

Юлия Кръстева

в. Монд,
19 април

От френски
Матилда
Нахабедян