Блясъкът на един
необикновен талант
Концертът на Софийската филхармония на 6 май т. г., дирижиран от Цанко Делибозов, започна с "Еврейска поема" от Панчо Владигеров. Оркестърът охотно предаде виждането на диригента за творбата, което бе изпълнено с много внимание към детайл, към динамика, с една импресионистична чувствителност към великолепните, леко матирани темброви находки на Владигеров. В тази изповедна музика те нямат нищо общо с блясъка и пъстротата, така предпочитани от майстора в други негови произведения... Тихо, примирено и някак споделящо с много хубави, интензивни пианисими и красиво изваяни линии...
Веднага след това традиционно дойде соловият концерт. Младият, едва 24-годишен пианист Александър Райчев за музикалната си изява с първия наш оркестър бе избрал третия концерт на Рахманинов - една творба, която би могла да "удави" излишната самоувереност на неопитен изпълнител, който би искал да демонстрира в каква степен владее инструмента. Неведнъж сме били свидетели на подобни случаи.
Още първите няколко такта, в които Райчев спокойно, равно и някак тихо, загадъчно, с едно заредено спокойствие засвири простичката тема на първата част на концерта, стана ясно, че предстои нещо необикновено. С всяка следваща фаза на концерта пианистът разгръщаше пред нас последователно собствената си идея за начина, по който тя трябва да се развива. Струва ми се, че бих подценила или неправилно интерпретирала неговото изпълнение, ако дори с едно изречение изразя впечатлението си от техническите ресурси на младия изпълнител, защото те са на равнището, на което вече са се превърнали не в цел, а във великолепен инструмент и средство за разгръщане на будната, оригинална творческа мисъл на пианиста. За Райчев музиката на Рахманинов беше музика на негов съвременник, който му е дал "карт бланш" да покаже всичко, закодирано в нея, да насочи вниманието и към онези нейни пластове, които повече от всичко кореспондират с музикалните процеси в ХХ век.
В този смисъл Александър Райчев е щастлив музикант; неговото клавирно присъствие носи уникалния за големите таланти белег на рядката способност за общуване с хората. Колкото повече го слуша човек, толкова по-силно идва убеждението, че музикалният език е сякаш единственият за пианиста, за да разкаже на своята публика, на музикантите около себе си всичко, което мисли и чувства в този концерт... Не само! В един момент започваш да мислиш, че това е изобщо неговият способ да разказва за всичко, което преживява и мисли. Затова в онемялата зала "словото" му звучеше с невероятна убедителност и беше толкова смислено, така майсторски артикулирано, по такъв зрял начин подредено, че в момента, когато концертът завърши, в публиката премина сякаш полъх на разочарование, че това съвършено съчетание между цветната красота на клавирните звуци и зрялата логика на диалога, изпълнило пространството, отмина.
Най-трудно се предават подобни преживявания, но може би тъкмо затова те не трябва да се пропускат.

Екатерина Дочева