Ромеите за българите
Не вярвам да е останало незабелязано, че напоследък доста книги на български хуманитари носят знака на издателство ЛИК. Това явно не е сезонен каприз, а политика на издателството, което последователно се обръща към постиженията на българските философи, историци, социолози, културолози, и то главно от младото и средното поколение.
Едно от най-добрите попадения на ЛИК в последно време е свързано с историка Петър Ангелов. Неговата сегашна книга "България и българите в представите на византийците" не крие източника на своята идея. Това е днес повишеният интерес към проблема за "образа на другия" както в синхронен, така и в диахронен план. Любопитното в случая е, че "другият" са средновековните българи, тъй както са били гледани те във византийската книжнина от VII до XIV век. Голямо достойнство на книгата е, че тя не страда от традиционния за нашата историография априорен национализъм, а успява да удържи една обективна гледна точка.
Това е важно с оглед на самия обект на анализа, защото тук се борави не с привичните исторически факти, а с деликатната територия между факта и образа, с представите и предразсъдъците, сиреч с онова, което стои преди работата на разсъдъка и разума. Така се навлиза в област, която, макар да не е непристъпвана от нашите историци, все пак е достатъчно нова за тях.
Нова е, казвам, защото тя изисква интердисциплинарни методи, които незадължително стоят в арсенала на нашата историческа наука. Самият Ангелов подчертава, че е нужен историко-философски поглед, съчетан с перспективите на етнологията, културологията, психологията. Често обаче става така, че и той остава главно при историческия подход, тъй както се схваща той у нас. Това значи, че предметът бива най-вече описван, представян, цитиран, а по-малко анализиран.
За щастие, изследването на Петър Ангелов не е чак толкова инфектирано от тази обща болест. Хубаво е да се види, че самото разделение на неговия текст, формулирането и следването на темите е всъщност опредметен метод, който анализира "зад кадър" представяните свидетелства, кара ги взаимно да се коментират и да проговарят езика на съвременните питания. Забележително в този план е, че на пръв поглед обещаващата скука първа глава ("Българската земя и нейните природни дадености") успява да изведе тъкмо онези критерии, по които могат да бъдат различавани мисловните щампи и априорните социални предразсъдъци както от непосредствените впечатления, така и от индивидуализиращите конкретни отсъждания.
Безспорен успех е третата, носещата целия текст глава, описваща византийските схващания относно душевността и манталитета на тогавашните българи. Непредубедеността, с която Ангелов тръгва към грижливо събирания и богат текстуален материал, му дава възможност да установи някои извънредно важни форми на ромейското мислене изобщо и на неговите фигури с оглед на българите в частност. Най-главният успех тук е улавянето на историческата динамика на социалното мислене. Трябва да се отчита, че иде реч за период от около осем века, наситен с важни исторически поврати. Голямата научна сполука на Ангелов е - повтарям - фиксирането на тази динамика, описването й и съобразяването с нея. Тази е основата на атрактивността в четвъртата и петата глава, където са представени византийските "портрети" на средновековните български владетели.
Разбира се, честото избягване на по-дълбинния философски анализ и коментар дава своите негативни резултати. Като пример само ще посоча неконтролирания превод на термините "генос" и "етнос" (и народ, и род, и племе), който - тъкмо поради липсата на рефлексия върху смисъла им и евентуалната негова промяна - успява ако не да създаде, то поне да не разсее някои плътни мъглявини относно византийското политическо мислене, тежко легнали върху българската историография.
Каквито и бележки да бъдат отправени към изследването на Петър Ангелов обаче, те ще се оказват все дребнави на фона на добре свършената работа и сериозния резултат. Главното за мен остава, че той е успял да очертае социалното мислене на ромейските интелектуалци относно българите, полагайки основните компонента на "чуждостта" и "свойскостта": другата държавност, другия език, общата вяра и динамично променящите се съотнасяния между тях. Така Ангелов убедително смогва да очертае образа на "своя чужд", който е обаче и "чуждият свой", какъвто за византийците е бил българинът със своята държавност, култура и вяра през целия период от края на VII и особено от средата на VIII век до рухването на империята. По този начин прочее той успява да компрометира и купища квази-исторически умотворения, имащи за свой аргумент единствено нововременния българския национализъм.
От достоверен източник знам, че в момента Петър Ангелов работи върху "огледалната" фигура. Темата му сега е вече образът на другите в погледа на средновековните българи. Не е необходимо човек да е специалист, за да схване научната и общокултурна ценност на този "диптих".

Георги Каприев













Петър Ангелов.
България
и българите
в представите
на византийците.
ЛИК.

София. 1999.