Удоволствието на (ш)лагера
В контекста на винаги сериозната, многоучена-недоучена българска критика тази (впрочем жълта) книжка просто искри от удоволствие, предизвиква радост от радостта, с която е правена. Някак естествено шлагерният дискурс се вписва в представата за стара къща насред Арбанаси - не само защото там е роден самият сборник, но и защото Велико Търново, и всъщност хората там носят един особен етос на почтената удоволственост, на мярата в способността за удоволствено преживяване.
Шлагерът се ражда в българската литературност преди век и половина. През 40-те години вече можем да срещнем Петко-Славейковите "заигравки" и "ергенски еротически песни", заедно със "забавниците" и "Вакхическите песни" на Найден Геров. Шлагерът придружава цялата възрожденска литература и дори (дано ми простят възрожденците-литератори) ще посмея да кажа, че шлагерното е (в) нейния дух, в самата потребност от колективни стереотипи на културното осъзнаване, в сантименталния наивитет, с който българинът свиква да изразява своите чувства. И ако днес се чудим защо нашите деца играят "на чалга" из нощните дискотеки, достатъчно е да погледнем Възраждането, за да си спомним как сме тръгнали и кое е това, което може да се възвръща в колективната памет.
Част от текстовете в сборника теоретизират шлагера и културната потребност от него. Акцентите са поставени върху способността му да интимизира екзистенциалната проблематика, да съпричастява слушащите в универсални модели на преживяване, да бъде тривиален и съблазнителен, моден и носталгичен, да "удря" въображението с типови конструкции на човешката чувственост и чувствителност (schlager идва от немския глагол schlagen - "бия", "удрям"). Всички работи се стремят да намерят амбивалентни отговори на амбивалентната ситуация, в която шлагерът поставя "сериозните" си изследователи. Как трябва да мислим шлагера? Като културно постижение или като вулгарна интимност? С радост или погнуса? Къде да търсим шлагера? Най-напред в нас, в потребността си от него - това е общият отговор, в който се пресичат петнайсетте статии. Те са чужди на лесните, еднозначни решения и сами са написани по един рядко срещан критически начин - закачливо, игриво, малко безсрамно... Сборникът носи атмосферата на намигване, на алтернатива-шега към "сериозната" критика и всъщност казва много сериозни неща с тон на закачка. Достатъчно е да погледнем кои са авторите в неговия тематичен обхват: Петко Славейков, Вазов, Алеко, Смирненски... Той е уникален в още едно отношение: може би първият критически сборник с илюстрации. Ведрите карикатури на Бидструп са подбрани така, че да изразят духа на всяка статия и дори спецификата в културното присъствие на нейния автор/ка. Изобщо "Шлагерният дискурс в литературата" налучква една позабравена вече традиция в българския културен живот от края на миналия - началото на новия век, която е свързана колкото с текста (шлагера), толкова и със субектността на хората, които го изговарят заедно (лагера), с потребността от "човешко" осъвместяване на културното преживяване.

Милена Кирова











Думи
с/у думи








Шлагерният
дискурс
в литературата
.
УИ Св. св. Кирил и Методий.
Велико Търново.
1999.