Съпоставки
В бр. 18, 7 май 1999 на в. Култура са публикувани Декларация на представители на българската култура (23-26 април 1999) и "Нека цивилизоваността победи" (декларация или апел), подписан от интелектуалци от Сърбия (от 16 април 1999). И двата текста се отнасят за войната в Югославия.
Съпоставката, както и изборът между тях, са възможни.
В едната се призовава за спирането на всякакъв вид насилие и военни действия и за ангажиране на страните с търсенето на политически решения (т. 7). Заеманата позиция е пацифистка. Тя призовава към ограничаване на максималистичните искания на всички позиции. Но най-вече тя е подписана от интелектуалци, които и преди, и сега - отвъд невъзможността - са против режима на Милошевич и тази позиция на интелектуална съпротива аз искам да подкрепя. И добавям, че престъпленията срещу природата са също престъпления срещу човечеството.
Декларацията на представители на българската култура осъжда "осемгодишната война, която върхушката на сръбската социалистическа партия води срещу всички народи от бивша Югославия и срещу свои граждани", но не е срещу войната, която НАТО води в момента. Впечатлението е, че тя е срещу една, но е за друга война.
Не подписах текста на декларацията, когато ми беше предложено, защото тя не изравняваше всички страдащи в тяхната индивидуалност, защото не разбирам според каква етика християнският и цивилизационен избор "Не убивай" следва да е валиден само за сръбските войски и банди в Косово, но не и за натовските пилоти и генерали? Каква е разликата между насилието на сръбските войски и на Армията за освобождения на Косово? Не подписах декларацията и защото природата не се споменава в нея като равноценна на човешките същества.
Семеен спомен е разрушената от бомба къща през 1943. Не помня в разказа за бомбардировките над Враца полититически внушения, той се затваряше в личното страдание. И по майчина линия сходен разказ за прогонените от родните си места (Демирхисар) мои прародители. Кое от двете страдания да предпочета като по-истинско?
Позицията на "Нека цивилизоваността победи" показва въздействащо, че "смесването на сръбска национална кауза със стратегиите на комунистическия режим на Милошевич в съзнанието на един сръбски интелектуалец" не е задължително. Същото показва и апелът на преподавателите от Белградския университет, публикуван във в. Култура, бр. 17, 30 април 1999.
В уводната част на декларацията има едно тотализиращо "ние, българите". Тъкмо този етнически определител в текста на интелектуалците от Сърбия не се среща. Смятам себе си на първо място за гражданин на Република България (принадлежащ към определена законова социалност), а едва след това за българин (принадлежащ към определен етнос).
С една дума, подкрепям и избирам позицията на "Нека цивилизоваността победи" на интелектуалците от Република Сърбия. Допускам, че изборът ми не е уникален.
Не само публикуването на двете декларации в един брой ме подтиква към съпоставяне/избор между тях. За това имам и силен личен мотив. Сред подписалите едната декларация са хора, които смятам за свои приятели и с които сме били на еднакви (или сходни) социални и политически позиции. Сега те са противоположни. Не привиждам обаче позицията им като интелектуален акционизъм в защита на определена политическа и властова прагматика. Редукцията-подмяна на дебата до политическото би породила подозрението, че позициите се диктуват само от интерес, би превърнало дебата във военен фронт.
Зарадвах се, че сред подписалите декларацията не видях името на Димитър Камбуров, чиято позиция в статията му "Войната срещу Европа" (в. Култура, бр. 17, 30 април 1999) споделям.

Ангел Ангелов