Достатъчният свят
1. Преди да се завърти последната астрономическа година от края на настоящия век, течаха последни срокове на различни конкурси, един от тях беше красиво озаглавен "Да освободим миналото от бъдещето? Да освободим бъдещето от миналото?", подготвяха се дискусии и кръгли маси, учредяваха се награди за текстове, които трябваше да осмислят краевековните раздели, носталгии, тъги и пророчества. В тази подготовка да посрещнем следващия век трябваше да участва и Йехуди Менухин... Преди да си отиде от този свят, гениалният цигулар се беше съгласил да дойде в София, да дирижира благотворителен концерт за мир, да погледне към Европа от балканските географски неравенства; да ръководи кръгла маса, организирана от Международния център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия; заедно измислихме темата: "Мелодии на малцинствата и Музиката на света". България го интересуваше не заради музикалния си живот, а заради това, че в световния концерт за мир изпълнява своя мелодия и от това регистърът на балканските гласове става по-богат...
Полифонията на Балканите магнетично го привличаше. В ритмите и магията на нешколуваните гласове Менухин усещаше някаква подземна мощ на първична и властна естетика. Менухин притежаваше онова неоспоримо предимство да реагира на света, без да използва семантичната клопка на думите. И удържа на изкушението да говори за света без думите, които подвеждат с изменчивата двойственост на своето съдържание.
2. Преди началото на операция "Решителна сила" пишещите, мислещите и чувстващите европейци осмисляха света, оспорваха света, отричаха го, но го обичаха. Защото бе предвидим и поносим. Бе свят, който номинира своите интелектуалци и архивира техните предупреждения: пресметлив, пропорционален, продаваем. Свят, в който войната е фотоувеличение на далечни кадри, а не осезаемо възприятие на пушек, плач и политически речи.
За първи път след края на Втората световна война световният интелектуален елит, постигнал себе си в осмислянето на нейните следствия, задъхано догонва признаците на някаква промяна, която се изплъзва от досега употребяваните думи. Самите думи се изплъзнаха от обичайния контекст и се подредиха в друга метрика. Понятията ценности, геноцид, хуманен дълг, морален императив и нов световен ред се преместиха от публицистичната в политико-военната лексика. Техният ключ от семантичен стана синкретичен; думите престанаха да предупреждават, започнаха да оправдават поредното зло. Оттук започна объркването на посланията, които Западът и Изтокът изпращат към своите стъписани от продължаващите ужаси общества. Целият дебат около най-голямата трагедия на граничното време, в което живеем, тече по този противоречив начин. Проблемът започна със съпоставянето на съждения, които имат отношение към екзистенциалния анализ на ситуацията, със съждения, които се отнасят до правната допустимост на случващото се.
Проблемът дойде и от неспособността на интелектуалците да се ориентират в онова, което Бодриар нарича тоталната двойственост на тази война; война, идеолозите на която постоянно маскират, премълчават и подменят целите.
Сюзан Зонтаг написа в "Ню Йорк Таймс магазин": "Войната не е просто грешка, провал в диалога. Има радикално зло в света и тъкмо затова има и справедливи войни. И тази война е справедлива. Дори и да не се води по най-добрия начин."
Ако бяха изречени от някой от стратезите на Алианса или от някой от политическите лидери на държавите-членки на Алианса, думите на Сюзан Зонтаг не биха изненадвали със своята категорична едностранчивост. Защото "справедлива" могат да наричат войната единствено военните. Пред могилите на мъртвите, които тази война изрови в земята, гробовна и страховита е нейната справедлива претенция.
Има една известната снимка на Ани Лейбовиц, направена през 1994 година в Сараево, на която около току-що падналото колело е проточила следа кръвта от пръснатия череп на убито от снайперист момче: момчето, което преждевременно е напуснало последния кадър на своя живот, в една война, несправедлива като всички войни в света.
Ако в края на миналата година темата "Да освободим миналото от бъдещето? Да освободим бъдещето от миналото?" можеше да провокира есеисти и литератори, два месеца след началото на натовските бомбардировки над съседна Югославия въпросът е как да освободим бъдещето от настоящето? В дните, когато сухопътната операция се очертава като единственият възможен изход за победителите, на този въпрос не могат да отговорят нито те, нито победените.
3. Преди 40 години Исмаил Кадаре написа своя първи роман "Генералът на мъртвата армия", главозамайваща екзалтация на една страна, чието фанатично благородство и дивашки нрави объркват календара на модерния европеец. Изпълнявайки своята мисия да изрови от земята на Албания и да върне на семействата им костите на убитите италиански войници, генералът изгубва своята арогантна самоувереност, своето достолепие, своето човешко достойнство и даже своята идентичност. "Напоследък с мен се случва нещо странно. Щом погледна някого, машинално започвам да му махам косите, после бузите, очите, като нещо непотребно, като нещо, което дори ми пречи да проникна в неговата същност, и си представям главата му само като череп със зъби (единствените солидни детайли). Разбирате ли? Имам чувството, че съм навлязъл в царството на калция."
Неговата последна битка - да събере скелетите на победената си армия, го превръща в блуждаещо предупреждение към всеки, който би бил обладан от заблудата, че е носител на по-висшия морал, на победилата цивилизация, за която хуманизмът и любовта към ближния са убежище за гузната съвест на онази част от света, която е достатъчна сама за себе си.
Конструирайки бъдещето, мислителите на днешния свят вървяха към универсализация на неговите ценности. Главозамаяни от виртуалното владеене на света, те изведоха в абсолют ценността като абстракция, а не като човешко измерение, валидно и приложимо единствено в конкретен културен контекст, зависимо от историческата памет и душевните нагласи на множествения опит. Днешната война показа, че пренебрегвайки опита на същите онези хора, в името на които се прогласява всеобща защита на правата на човека, се налага агресивният модел на една планетарна визия, която се отнася до глобалния космос, а не до ядрата, от които е съставен той. Тоталитарният модел на новия световен ред, в който се поставя равенство между силата и морала, всъщност обслужва технико-икономическата мегамашина на световния капитал; към който нравствената патетика е колкото двулична, толкова и неприложима.
"Със своите Персийци Монтескьо се опитваше да накара Европа да осъзнае относителността на своите ценности. Само че в един единен свят, доминиран от една единна мисъл, вече няма Персийци", пише френският философ Серж Латуш.
Откакто през 1977 година създаде Международната музикална академия, носеща неговото име, Менухин казваше и повтаряше, че превръщането на информационното общество в част от всекидневния ни живот крие риска културата да не бъде възприемана вече като териториален концепт, а като униформена матрица; че малцинствата не могат да бъдат равни, без да им е дадено правото да бъдат различни.
Менухин побърза да си отиде. Сякаш предчувствайки, че концертът ще се отложи; и в музиката на света няма да звучат мелодиите на персийците.

Еми Барух