До Господин Христо Буцев

Драги Христо, скъпи Буцев,
Плаши ме всеопрощаващата доброта, която струи от писмото ти до мен в бр. 18 от 7 май т. г. Плаши ме готовността да се обявяват някои за добри в подобни писма, съчинения, изявления, декларации. Не само защото ние автоматично ставаме лошите, които си гонят интереса, са за "консумацията", а не за идеалите. Притеснява ме точно това лековато присвояване на морала, сякаш той клечи по радичковски край пътя и всеки може пътьом да го забърсва. Между глуповатото добродушие и безразличие и добротата очевидно има съществени разлики и може би в някои други писма ще си ги изясняваме. Героическата поза на толерантност и съчувствие към сърбите едва ли ще бъде толкова героическа на фона на вътрешно преживяваната от самите сърби героичност. Стоицизмът на отстояването на една позиция срещу едва ли не внезапно потъпкалите своите идеали "най-успешни демократични държави" (към които ние все "се присламчваме") едва ли ще се окаже толкова валиден и едва ли ще бъде зачетен.
Затова по същество и директно: съчувствието, което ти и други дейци проявявате към сърбите за техните нарушени индивидуални граждански права, предизвиква сред самите сърби само директно внимание към майките ви. Защото те, сърбите, държат на вековните, исторически и митологически мотивирани колективни национални права над всички и над всичко, над неправомерно заселилите се евентуално преди векове албанци (нищо, че те били, както се казва, автохтонно население на Балканския полуостров, тоест "ние" - славяни, прабългари и др. тути-кванти, "сме дошли" впоследствие), над планини и реки, над църкви и манастири, където преди време бяха избодени очите на кой знае как също неправомерно появили се по стените образи на "чужди" за тях ктитори - също преди бая векове, над разваления чист сръбски, деградирал до "шопски" език, и т. н.
Знам, знам, ти не харесваш това те, ти смяташ, че такива общности не съществуват, че те са въобразени общности. Да, но я кажи на сърбите, че няма да ги зачиташ като общност, а преди всичко като индивиди и ще предизвикаш отново вниманието към майка си. Твърде стабилно са се въобразили като общност сърбите. Твърде надълбоко са си повярвали, ти просто не ги интересуваш с позицийката си. Знам, знам, ти ще ми кажеш, ще перифразираш Волтер и Валери Петров, че въпреки това ние ще копаем градинката, ще мъкнем водата, ще им защитаваме правата, дори и когато те не си ги искат в този вид и от тази кошница. Само не ми казваш дали ще ги оставим докрай да се налудуват, да се напалуват! Знам, знам, ти не смяташ, че само те палуват. Ти смяташ, че те са демонизирани, несправедливо обвинени за все едни и същи палавини, че това е досадно и шаблонно, че не може да е вярно в целия му обем, че трябва да се провери, вместо да се пристъпва веднага с бомбите. Ти просто не вярваш на осемгодишната война, някак си си я пропуснал, подобно на "международната общност" си я раздробил на отделни сюжети - конфликти в Словения, Хърватия, Босна, стълкновения във Вуковар, Крайна, Косово и т. н. Само че тази война е война осемгодишна и е - колкото и да е фантастично и невъзможно това - срещу всички на балканите, включително срещу "нас", българите. Нито повече, нито по-малко.
За да бъде изречено това, според мен, се иска мъжество и историографска последователност, готовност да съграждаш и проследяваш големите сюжети, а не да тестуваш нещата правозащитно, на парче. Писал съм и във вашия вестник за готовността да се изричат след кратко посещение на български интелектуалци лесни истини за Албания, за едносложните отношения към Македония и македонците. Сега добавям и мрачното си удивление пред нежеланието да се установи - след толкова жестоки и трагически свидетелства - мощта на сръбското националистическо полудяване. И на теб, и на мен животът ни е натрапвал множество конкретни случаи, които са илюстрирали и персонифицирали това зловещо явление. Идва един момент, когато точно моралът те задължава да не си затваряш повече очите, да не разглеждаш повече отделните сюжети като изключение, да видиш неприятната логика на еднотипното колективистично и лично поведение, да си дадеш най-после сметка за това кой предизвиква в положително време конфликтите и кой е потърпевшият. Иначе може да се окаже, че ще оневиняваме немците-хитлеристи за нападението на Полша с това, че и част от поляците в първите дни от окупацията на страната им помагат за натикването на евреите в гетата на Варшава и други градове.
В цялата тази отвратителна най-нова общобалканска история има и нещо друго, което ме тормози не по-малко. А именно: съграждането под нивото на "културата", на институционалността на държавата и гражданското самоуправление на една балканска субкултурна, парацивилизационна идентичност. Естествено тя е откровено антиевропейска, включително и като войнствени жестове. Главен общностен крепител на този манталитет, на това разюздано антикултурно живеене за съжаление се оказаха в последно време точно сърбите. На подмолни ниски равнища, като разгръщане на някаква лоша мрежа български социални групи се "посърбчват", идентифицират се воайорско-националистически. Тази низостна трансбалканска идентичност се храни с песни и танци, чиито текстове и пластически израз са пряко агресивни и неуважителни към отделния нормален човек, тя има икономическите си изрази в спекулата, рекета, ембарговите и прости митнически нарушения, в многоетажното напластяване на корупцията, в присмехулното отношение към самата идея да се плащат данъци, в нежеланието да има въобще какъвто и да е регламент. Тя разяжда още в основите и прави невъзможно всякакво съвместно цивилизовано живеене.
Ето, драги Христо, поради тези изложени съвсем накратко причини и аргументи аз не мога да имам друга позиция, освен съпричастност към готовността на международната общност да приложи дисциплинарно насилие над дълго време вилнялите и окончателно повилнелите. Тази позиция доста отдавна е изпреварила колебливите правителствени стъпки и може да се формулира така: България като държава трябваше още от начало да се държи така, сякаш вече е натовска държава; българското национално пространство трябва да се вижда като част от общоевропейското и трансатлантическото пространство на сигурност.
А аз наистина съм европейски гражданин, въпреки твоето иронично пожелание, и точно благодарение на Томас Ман, който напусна Германия и съвсем не се държа така, както днес се държи Милорад Павич. И забележи, че аз съзнателно не употребих името "Милошевич", защото смятам, че персонифицирането единствено на един режим тук просто не работи.

Михаил Неделчев