Майка хранителка
(Алма-матер)?
Да започнем от началото на началата - заплащането на преподавателския и научния труд. Както е известно, то е мизерно (за 1998 г. нетно около 200 марки месечно на старши преподавател) и изпълнява в действителност функция на някакъв вид социална помощ, доколкото една същинска заплата би трябвало да осигури прилично съществуване или поне възпроизводството на работната сила. По собствен опит, въпросните средства, удвоени със заплатата на другия член на семейството (при условие, че и той има работа) стигат за покриване едва на 1/3 от елементарните семейни нужди, без да говорим за социални и културни потреби, каквито тъкмо образовани хора по презумпция трябва да имат. За сравнение, западният университетски учен получава между 5000 и 10 000 марки месечно, т.е. 25-50 пъти повече, при цени, които не се различават много от нашите1. В българския контекст старши преподавателската заплата съответства на тази на лейтенант (и дори на старшина) от армията - своеобразна оценка за труда - и това е най-многото, до което човек може да "дослужи". Бюджетно университетът се състои от няколко роти извънсрочно служещи, старшини и младши-лейтенанти, ръководени от ректор на полковнически щат. По икономически статус българският професорат клони към ниско средната и ниската класа (наистина, в общество, което масово се разполага в ниското и под него) и ако социалният престиж е все пак по-висок, то никак не е възможно да се води отговарящият на него начин на живот. Самоусещането е за декласиране или както се казваше на марксически език - пролетаризиране2.
Унизителен е и начинът на получаване на заплатата. Човек може да види всички служители на университета, включително целият професорат, наредени на опашка пред касата за дребните пари, вместо заплатата да се превежда по банков път в сметки (впрочем, повечето преподаватели едва ли имат такива). И за пари се чака не веднъж месечно, а на няколко пъти - за "аванс", "заплата" и евентуално някой извънреден хонорар. Самите тези названия звучат абсурдно не само понеже заплатата не е заплата, а хонорарът е съвсем символичен (и при новия данъчен закон трябва по-скоро да се избягва). А и понеже заплатите биват забавяни с месец и повече, така че по зла ирония "аванс" се получава за предходния месец и в действителност преподавателят авансира институцията (и държавата) с труда си, а не обратно. Собствено казано не само я авансира, ами я поддържа, доколкото трябва да набави отдругаде липсващите средства, за да може да се крепи на живот. Не стига това, ами денят за получаване на заплата не е известен с точност, което дава повод за всевъзможни слухове и надежди. Закъсали с парите, хора дежурят пред телефоните и чакат знак, за да се втурнат към касите, а при лъжлив слух безуспешно подлагат касата на обсада. Често преподавателите са изхарчили заплатата, преди да я получат (вземайки заем), така че веднага се разделят с получените пари. Жалко и тягостно. И пак жалко, и пак тягостно. И пак, и отново.
Не само пред заплата, но и малко след заплата някои преподаватели нямат пари дори за чорба в собствения си стол - т.нар. "Яйце". При това по-отдадените тъкмо на университетската работа трябва да стоят по-гладни (понеже отделят по-малко време за печелене на прехраната другаде). Баничката и краваят стават вездесъщи (и сандвичът наречен "кенар"). Що се отнася до повечето служители, по обяд те удрят ключа на канцелариите и вадят донесено от къщи ядене - сандвич или някоя друга сухоежбина, а някои притоплят чорбица на котлони и прeпичат филийки. За хранене на стол повечето не си и помислят - откъде средства? Мизерия! Можем да се похвалим с най-лошо платените преподаватели в Европа3.
Каква ще е тази наука, която се прави в подобни материални условия, не е трудно да си представим. И какви ще бъдат самите хора, които са призовани (или наказани) да правят преподаване и дори висока наука в тези условия, също не е трудно да си представим. Притеснени и угрижени, натъжени и озлобени, комплексирани и наплашени и все в този смисъл. Работната и професионалната среда, създавана от подобни хора и в подобни условия, е най-меко казано неблагоприятна. Забитост в битови грижи, лепнеща и тегнеща надолу обстановка, и в която всичко освен самата оскъдица е оскъдно4. И не са виновни хората, а мизерията, която ги прави такива, макар това да е слабо утешение в "злобата на деня". Логичен резултат от мизерните условия е разцъфтяването на дребнавостта и интригата5. На хора, заети изцяло с голата прехрана, не им е до професионална или интелектуална изява, които - доколкото изискват известни материални условия като предпоставка - по-скоро се зловидят. И Господ Бог да слезе в такава среда, ще бъде отречен и прогонен. И е цяло чудо, че при подобни условия все пак съществуват личности, които запазват професионални интереси и морален интегритет.
За парично стимулиране на по-добрите преподаватели и учени и дума не може да става. Всъщност, при това мизерно ниво на заплатите, то едва ли би било желателно. Не че принципно е невъзможно да се направи класиране, например по публикации и по брой на студентите, които се записват за съответните курсове. (Наистина, у нас те са задължителни, за да се подсигури посещаемост, а имитацията на реформиране ги прави нещо като "избираемо задължителни" или "задължително избираеми".) Но дори ако допуснем една насърчаваща система на допълнително "стимулиращо" възнаграждение, тя би била контрапродуктивна с враждите, които неминуемо ще създаде. Понеже би означавала лишаване на мнозинството от жизнено необходими средства и би разпалила завист към по-добре платените, да не говорим, че определянето на по-добрите би се изродило по нашенски маниер в безпринципни интриги. При това положение съществуващото е решително по-добро. И това ще бъде така, докато заплатите имат размера и смисъла на социални помощи.
Но уравниловката на заплащането - на нищожното ниво, на което е - има своята цена и последствия. Ниските и твърди (твърдо ниските) заплати обезсърчават тъкмо онези, които са най-силно отдадени на работата си. Просто понеже те отделят по-малко време за странични дейности и за изкарване на някакви допълнителни средства. Човек няма защо да се старае да работи повече за университета, понеже не само няма да получи повече, но ще се лиши от необходими средства за живот (които иначе би изкарал другаде). Отделно от това ще се превърне в "трън в очите" на недоброжелателни колеги и във всеки случай ще произвежда впечатление на "странна птица". И така - получаваме нищо и работим малко, понеже тъй и тъй нищо не получаваме. За толкова пари (и при липсата на стимули) - толкова работа. (Обратното не е вярно, понеже и за повече работа парите са пак същите.) Вицът, който си е чиста истина, гласи - плащаме си, за да работим. В СУ да работи научна работа може само онзи, който си набавя "ресурс" отдругаде (стига това да не му отнема цялото време).
Така се пораждат и разпространяват интелектуална ленивост и безотговорност. Сравнена с бодрия активизъм и значителната ангажираност на преподавателите в добрите западни университети (които се явяват оправдание на добрите заплати там), немарата като че ли има компенсаторна функция. Като не получаваме нищо - поне да си гледаме кефа (друг е въпросът доколко това може да стане без пари). Вършена от демотивирани и отчаяни преподаватели пред също така бедни и незаинтересувани студенти, преподавателската и научноизследователската дейност придобиват формален характер. Симулира се преподаване, вършено от немай-къде. Наподобява се и студентско учене, и вземане на изпити. Сфера на симулакруми, но не постмодерни. А иначе цари дребнавост и битовизиране. А ако се справяш по-добре, то си е ... за твоя сметка. Както е положението сега у нас, единствено личната добросъвестност, която не зависи от насърчаване или обезсърчаване, и държането на собствената репутация - да не става за смях пред студентите - кара преподавателя да работи изобщо. Но да прави само минималното както в преподаването, така и в собствените изследвания. А иначе той или тя са принудени да "спестяват" от академичното време, да "крадат" от университетските си ангажименти, за да се занимават с по-доходна дейност, допълваща мизерната прехрана. В една неумолима диалектика страничното става основно, а основното - странично, измествайки центъра на тежестта на дейността извън професията. Университетът се превръща в "шапка" или визитна картичка...
За собственото самочувствие - за усещането, че правиш нещо смислено - не е безразлично и дори е твърде важно да си изкарваш прехраната с това, което вършиш като професия. Иначе съмненията в смисъла на работата, които и без това са предостатъчно, когато се занимаваш с интелектуален труд у нас, стават трудно заглушими. Онова, което правиш, започва да ти се струва все по-ирационален начин за прекарване на времето, в най-добрия случай лукс, който могат да си позволят само хора, които не са принудени да мислят постоянно как да си изкарват прехраната. Тогава настъпва професионална демотивация, стигаща до деморализация...
На пръв поглед университетът съществува, за да дава образование, значи в центъра на вниманието трябва да стои преподавателската работа, както и научната (доколкото преподавателите трябва да бъдат и учени). В действителност преподавателската дейност е силно подценена (а за научната да не говорим). За сметка на това университетът притежава многочислена и тромава администрация от също така зле платени и незаинтересовани чиновници. Ако се съди по нелюбезността и мудността на част от административния персонал, като че ли преподавателите съществуват заради администрацията, а не обратно. Много помощни служби не само действат крайно неефективно - понеже нямат нито стимул, нито се страхуват за положението си - но са способни да погубят и всяка идваща откъдето и да е инициатива за подобряване на ситуацията. Особено скандална е юридическата служба. Поради некадърност университетът загуби редица свои имоти в процеси, където силно заинтересувани частни лица и фирми наемаха добри адвокати. Ако някой реши да заведе дело за централната сграда на университета, сигурно и нея ще загубим.
На университета остават чужди понятията за стопански "мениджмънт", набиращ средства по всевъзможни начини и направления, включително чрез лична икономическа заинтересуваност ("процент") на осигурилите ги лица. (Закриването на извънбюджетните сметки може да се тълкува като задушаваща хватка на държавната власт.) Мениджмънтът се разбира най-вече като правене на "икономии", и то дори от най-необходими неща като парното отопление, належащи ремонти, телефони и пр. Поредната (но едва ли последна) такава случка бе изключването на парното за цели две седмици през миналата зима и разпускането на преподавателите в принудителен отпуск - познатата от историческото минало "дървена ваканция" - (годината е 1999!)6. Наистина оригинален мениджмънт, икономисващ от необходимото и губещ наличното, без усилие за увеличаване на приходите. Специално ограничаването на комуникациите - изключването на външните телефонни линии, затрудняването на факсовите съобщения и пр., поставя преподавателите в изолация от външния свят, доколкото малко хора могат да си позволят лукса да контактуват с чужбина за своя сметка. При все че за подобни мерки винаги се изтъква финансов резон, човек започва да подозира злонамереност, дотолкова те са контрапродуктивни (спестявайки малко, водят до загуба на много повече). Понеже техническото оборудване на университетските преподаватели - и отчасти самата прехрана - сега идват до голяма степен по линия на външни възможности - стипендии, изследвания, дарения.
Няколко думи за охраната на сградите и проблемите, които тя поражда. Достъпът на преподавателите до работните им места би трябвало - като в онези части на света, които ни служат за пример - да е осигурен по всяко време. Това е свързано със спецификата на интелектуалния труд и с това, че не всеки има условия да работи у дома. У нас обаче опасността от кражби на техниката - наистина, съвсем реална - е създала охранна система, която става все по-обхватна и обременителна, а и все по-скъпо струваща. При това не става дума за съвременен тип охранни устройства, например чрез магнитни карти, а за назначаването на нови и нови пазачи, често пенсионирани военни, учители по физическо възпитание или чинове от "гражданска отбрана". По правило хора със силна анти-интелектуална нагласа и често с държание на началници7. Има нещо абсурдно в начина, по който охраната се разраства, придобива арогантна самостойност и затруднява достъпа на преподавателите до работните им места през почивните дни и по многобройните празници8. Човек става зависим от пазачи, които се позовават на абсурдни ректорски заповеди (за "запечатване" на сградите), заповеди, които - доколкото не са измислени - издават казармено мислене. И пак, както с администрацията, нещата сменят местата си - не охраната съществува заради преподавателската и научната дейност, а последните съществуват, за да има охрана. Пазенето става главното. Което не означава, че кражбите престават. Те пък дават оправдание на ново засилване на охраната. И така до абсурд9. Университетът съществува, за да бъде охраняван. Включително от онези, които работят в него.
Без да дава достатъчно в замяна, алма-матер изисква много от онези, които са й поверили времето и съдбата си. И у човек се затвърдява убеждението, че има несъизмеримост между исканото и онова, които се дава. Никой не очаква университетът да бъде швейцарска крава, но нашата "алма-матер" е съвсем ялова - не "майка хранителка", а скъперническа мащеха. Прекараното в тези условия време започва да се усеща като загубено, доколкото би могло да се използва по-смислено (и не на последно място по-доходно). Нещо като лоша инвестиция на живота. Още повече, че не се вижда подобрение и дори перспектива за подобрение, а само още по-голямо обедняване и задръстване на нещата. С времето институцията те вкарва в своята жалка рутина и пропускаш други възможности и шансове. Докато накрая на свой ред затънеш в дребнавости, станеш малодушен треперушка, с интереси, които се въртят около всекидневното оцеляване. И приемеш за дейност - без-действието, за мисъл - без-мислието, за образ - без-образното.
Gaudeamus igitur... Хайде да се радваме!


Румен Даскалов,
от свръхсрочно служещите в СУ
1 Освен другото, бедността създава за българските учени редица проблеми и неудобства в международното общуване.

2 Навремето протестиращи срещу Виденовото управление професори си бяха закачили значки с надпис "аз съм лумпен = 5$", което, изведено от тогавашния политически контекст, може да се чете и буквално.

3 Зная, ще ни се каже, че трябва да сме доволни, че не сме изпаднали до положението на бежанци. И че е бивало и по-зле - при Виденовата хиперинфлация, когато за известно време заплатите бяха спаднали до няколко долара. Но утешението с лоши примери не е особено утешително.

4 Липсват елементарни материални потреби, свързани с учебната дейност, дори хартия и консумативи, и всичко се набавя на собствени разноски и по линията на външни дарения.

5 Авторът е щастлив да има отлични колеги и определена професионална среда в отворения към света център по културология, но си дава сметка за изключителността на тези ситуация в рамките на цялата институция.

6 Казвали са ми, че в Благоевградския университет се работи без парно от години и преподавателите буквално "иззъзват" своите заплати пред зъзнещите студенти, без да смеят да направят нищо, което може да ги лиши от нижощните доходи!

7 Така например в първи блок на университета (до хотел "Плиска") се подвизава пазач, който използва оригинален способ за проверка на наличността на преподаватели на даден етаж във вечерните часове - човекът удря с едно желязо по тръбите на парното, докато хората наизлязат от кабинетите си.

8 След немалко борби с пазачи авторът на настоящата статия успя да се наложи и да си извоюва достъп до работното място. Но защо това трябва да бъде въпрос не на право, а на лична уговорка?

9 Още едно впечатление от споменатия първи блок на университета. Тук извън общия пазач на сградата съществува оригиналното явление пазач на двата горни етажа, собствено университетските - човекът живее на стол между етажите и има навика да влиза, без да чука, в стаите подобно на привидение.