Висшето образование -
между държавния контрол
и университетската автономия
На 4 март 1999 г. за първи път от деветдесета година насам парламентът взе решение за закриване, а не за откриване на университет у нас. На същото заседание депутатите гласуваха и поправките в Закона за висшето образование на първо четене.
Ако нещо в България нарасна през последните години, това беше броят на партиите и на университетите. И както сред новопоявилите се партии има сериозни и куриозни, така е и сред университетите.
Разрастването на системата на висшето образование предизвика противоречиви реакции и сред общественото мнение, и сред академичната общественост. На едната крайност процесът е описван като възможна форма за пране на червени или някакви други нечестно придобити пари и като изграждане на образователни пирамиди, тоест просто като поредното мошеничество. На другата крайност процесът се възприема като израз на демократизацията в сферата на висшето образование и като отговор на традиционния стремеж на българина към по-добро образование.
Може би и в този случай истината е някъде по средата. Едно обаче е безспорно. Предишната социалистическа система на висшето образование беше закостеняла, оградена с различни забрани и идеологически ограничения, силно изостанала от световните процеси в образованието. Обществото ни се нуждаеше от едно по-съвременно, по-гъвкаво и разнообразно висше образование и то започна да се изгражда, макар и стихийно, макар и с грешки, с куриози, противоречия и с всички онези шашкънии - боричкания за власт, за позиции, за келепир - които характеризират съвременния ни обществен живот. Нещо повече, независимо от декларациите за добри намерения, всички правителства от 90-те години насам намаляват средствата, отделяни за висше образование от държавния бюджет, а броят на студентите и университетите нараства.
Закриването на Славянския университет даде повод на някои вестници и журналисти да излеят гнева си върху цялата система на висшето образование. Изключването за една година на студент от философския факултет на СУ "Св. Климент Охридски" доведе до произволни обобщения, и то на езика на "контракултурата", обобщения, чието единствено достойнство е да предизвиква мръсничко задоволство у читателя чрез намеците за връзката между физическата и интелектуалната потентност на преподавателите.
Предстоят непопулярни реформи във висшето образование и те ще бъдат проведени много по-лесно, ако общественото мнение е настроено негативно към него. Затова е голяма вероятността тези статии да са поръчкови, с цел да настроят обществото срещу висшето образование.
Във висшето образование има множество проблеми, то е белязано от много недостатъци и един от тях е, че мнозина преподаватели пишат тройки на агресивни бездарници и мързеливци, а и понякога на очевидно болни хора, само за да си спестят неприятности с родители и роднини, заемащи важни постове; със съд, прокуратура, преса и кой ли още не.
И в момента катедрата ни търси начин да освободи един младеж, заболял от шизофрения. Лекарите са поставили диагнозата, но не го прибират в клиника, тъй като навярно са убедени, че е все едно дали ще бъде там или в Софийския университет. А колегите ми се страхуват, че покрай многото изброени по-горе възможни неприятности, ще се появи и журналист, който ще спретне сензацийка от рода на: "Нещастно студентче заболява от шизофрения, защото едни от преподавателите са му преподавали едно, а други - съвсем друго."
Отношенията на висшето образование с бившите си студенти - журналистите, са сложни и напрегнати, но далеч по-сложни и напрегнати са те с бившите студенти и преподаватели, озовали се в политиката.
От 1990 година насам политиците ту оставят висшето образование да се оправя само, ту изведнъж се хвърлят да променят, преструктурират и да командват университетите. Подобна противоречива политика, съчетана с постоянно намаляващия бюджет и с постоянно нарастване на потребностите от висше образование, доведе до трусове, флуктуации и мутации, които като цяло определиха сегашното състояние на системата.


Плодовете на закона Панев

Започналата в началото на 90-те години борба за деидеологизация на образованието съвсем закономерно в нашите условия се изроди до "закона Панев", който изходи от презумпцията за колективна вина. Повечето от съкратените, пенсионираните и лишени от ръководни постове преподаватели напуснаха държавните университети, за да се появят отново на ръководни постове - ректори, декани и завеждащи катедри - в частните университети. Така този закон, за разлика от манифестираните му цели, обективно даде първия мощен тласък за разширяване на системата на висшето образование. В този смисъл той може да се разглежда като първопричина за появата и на Славянския университет.
Законът създаде идеална среда за възникване на нови университети: свободни от работа опитни апаратчици във висшето образование, малък, но опитен и качествен интелектуален ресурс (тъй като сред наказаните от закона имаше и добри преподаватели), много пари с неизяснен произход, които могат да се преперат чрез инвестирането им в благородни цели и повишено търсене на висше образование от страна на младите хора.
Частните университети стартираха с две печеливши формули.
Спомням си една реклама на американския военен флот за привличане на моряци. В нея се казваше приблизително следното:"Той беше толкова тъп, че родителите му и учителите му се отказаха от него. На 20 години все още нямаше момиче, защото никое не искаше да излезе с такъв младеж. Но той дойде във флота и намери началници, които го обичат като родители, учители, които се възхищават от способностите му; намери и много момичета, готови да излизат с него. Елате във флота!"
Частните университети се обърнаха към младите хора с подобно възвание. Те им казаха: "Ако в гимназията сте били тройкаджии и нямате никакъв шанс да прескочите бариерите на приемните изпити в държавните университети, елате при нас. Тук ще намерите учители, които ще ви пишат шестици и най-важното, приемна комисия, която ще ви приеме след дружеско събеседване, каквито и глупости да говорите, стига, разбира се, да сте си платили таксата."
Другата печеливша формула беше:"Вместо да пътуват студентите - да пътуват преподавателите!" Хората от провинцията бързо изчислиха, че ще им бъде по-изгодно да платят таксата на новопоявилия се местен университет, вместо да издържат студент или студентка в столицата или в големия град.


Преподавателите

В този момент реалните доходи на преподавателите бяха спаднали дотолкова, че мизерията просто ги застави да се включат в така наречения лекционен туризъм. Университетският преподавател вече беше готов да ходи като сомнамбул - вечно преуморен от пътувания и свръхнатовареност - стига да изкара две-три допълнителни заплати на година, с които да си плати парното.
И ако отначало частните университети бяха само сгради с администрация и с няколко пенсионирани професора, благодарение на обедняването получиха академичната общност на тепсия срещу нищожни хонорари.
Стана така, че зад множеството различни университети се криеше пак старият, единствен университет, съставен от едни и същи хора плюс научните сътрудници от институтите на Академията на науките, също обеднели до крайност и също един добър интелектуален ресурс за частните университети. Така съвсем по български, стихийно и несъзнателно, стана обединяване на изследователската и преподавателската работа.
Критиците на новосъздалата се система обвиняват преподавателите-туристи, че принизяват образователния процес, престават да се развиват като специалисти и снижават качеството на университетското образование. В критиките има известна истина, но системата задоволява главно държавата, тъй като я избавя от необходимостта да повишава заплатите. А що се отнася до критиката, която идва от средите на самата академична общност, тя е притворна, защото се изразява от преподаватели, които съставят тънкия слой на новия преподавателски елит.
Официалната йерархия в науката (доктори, професори и т.н.) никога не е изразявала адекватно реалните възможности на отделния преподавател. В миналото "нашивките" и "звездичките" се даваха за научни постижения, за научни постижения и лазене пред властта, както и за липса на научни постижения, но за изпълняване на полицейски функции в науката. Но и днес научната йерархия е обременена от клиентелизъм и партийни пристрастия, така че си остава двусмислена, въпреки че е важна за размера на заплатата и възможността да заемаш ръководни постове в науката.


Новата стратификация

След 90-та година сред преподавателската общност започна нова стратификация, още неназована открито, която по един сложен начин се преплита с официалната и която става все по-решаваща за действителното разслоение сред преподавателите. Както вече казах, старият елит, който основно се състоеше от научната номенклатура, заемаща високи постове в науката, беше изхвърлен от системата на държавното висше образование. Той се възстанови донякъде в частните университети, но на едно по-ниско равнище от гледна точка на обществен престиж. Бившият социалистически елит на нашето висше образование бързо оредява поради възрастови причини. Официално окичени с високи звания, тези хора, с малки изключения, продължават да предъвкват старите си догми в периферията на висшето образование, хвърляйки се понякога в авантюристични опити да си върнат старото величие. Конкретен пример за този измиращ вид е академикът и един от алтернативните ректори на Славянския университет Кръстю Горанов, който забраняваше на студентите си да четат книги, излезли след 90-та година, за да не се покварят.
Мястото на този елит беше заето главно от следващата генерация преподаватели, също в огромното си число бивши партийни членове, но не така закостенели, по-добре образовани и не така тясно свързани с бившата система, което им позволи бързо да се преориентират в новите политически реалности. От средите на този нов управленски елит в науката, както и от някои преподаватели, които не са в управлението на висшето образование, но управляват или заемат постове в редица неправителствени организации, се роди един свръхелит, който се възползва от процесите на глобализация на висшето образование и от отварянето на страната към света. Онова, което характеризира хората от новия свръхелит, отново е тяхната тясна обвързаност с някоя от основните политически сили в страната. Същевременно това са по-млади хора, добре образовани и знаещи чужди езици. Обикновено не без помощта на политическата сила, около която гравитират, те са специализирали или завършили в чужбина. Този елит също се е отдал на лекционен туризъм, само че в чужбина. Макар и малко, сред тях има международно признати учени. Глобализирният елит на академичната общност постоянно е някъде на семинари, конференции, срещи или чете лекции извън страната. Той не зависи от университетската си заплата. Когато някой от тях се завърне за малко в родината, ощастливява студентите с някоя лекция, смъмря колегите си затова, че четат в два-три университета, и отново отлита.
Въпреки качествата си, свръхелитът дължи своето привилегировано положение основно на своята политическа обвързаност, което хвърля сянка върху неговия академизъм. И въпреки това, той играе важна роля за интернационализацията и модернизацията на висшето ни образование.
Докато една сравнително малка група се глобализира, голяма част от преподавателите се провинциализира. Тя води мизерно съществуване, краде безмилостно от съня си, за да чете и да не допусне да се депрофесионализира, клатушка се вечно недоспала по второкласните вагони на БДЖ, рядко има достъп до съвременните глобални комуникационни средства като Интернет, и дори когато напише нещо стойностно, не може да го публикува, тъй като няма нито спонсори, нито пари. Но тя е, която носи на плещите си основната тежест на образователния процес в страната.
Днес повече от всякога академичната ни общност е разделена по интереси, произход, партийна ориентация, по материални и интелектуални възможности. И всеки, който прави лесни обобщения за нея, представяйки я като каста от склерозирали старци, предани на своята марксистко-ленинска младост, просто не познава нещата.


Частните университети

Ако в началото частните университети у нас започнаха повече като една карикатура на висшето образование, с годините нещата се промениха. Благодарение на добро управление и по-добро финансово състояние някои от тях започнаха да се изграждат като сериозна алтернатива на държавната система и да стават все по-конкурентоспособни. Те предлагат либерален прием (по-добре да приемем сто некадърници, вместо да изпуснем един талант), разнообразие от учебни програми, въвеждат модерни принципи в организацията на учебния процес, предлагат по-добро заплащане, професионално израстване и започват да формират свой постоянен екип от млади преподаватели. Да, там все още има много търсения, "кипене" и грешки. Но там има стремеж към развитие, придвижване напред, модерно мислене, докато държавната система за висше образование все повече закостенява.
И ако в началото частните университети бяха гета за пенсионери, то сега нещата се преобръщат. Поради това, че бюджетното финансиране на държавните университети отдавна е под критичната точка, не може и да се мисли за нормално възпроизводство на преподавателската общност в тях. Млади хора не се назначават, а и няма знаещи млади хора, готови да поемат пътя в науката, изпълнен с труд и самоограничения срещу заплащането, което им се предлага. Ако все пак се намерят, те се насочват към частните университети.
Днес сме изправени пред картината на частните университети, които все още нямат опит и традиции, и държавните университети с опит и традиции, но обречени на бавно колабиране поради хронична финансова недостатъчност. Новата форма на заплащане на висшето образование в държавните университети, която отново намалява държавната субсидия за сметка на студентите и на самите университети, най-вероятно ще ускори тяхното западане, вместо да ги съживи.
Политиката на рестрикции, която в условията на икономическа криза се прилага и към други сфери на обществения живот, по отношение на висшето образование е особено пагубна, тъй като именно в системата на висшето образование се генерират едни от ресурсите, които позволяват да се излезе от кризата и да се постигне икономически подем.
Този факт отдавна е разбран в другите страни, където в периоди на рецесия вратите на висшето образование се отварят широко за всички, които желаят да учат, дори и да са попрехвърлили щастливата студентска възраст. И това не е проява на алтруизъм, а добре пресметната ефективна стратегия. Вместо да оказват натиск върху пазара на труда и да получават помощи за безработни, една голяма част от младите хора получават пари, за да учат, така че след няколко години страната разполага с по-образована, по-добре тренирана, по-гъвкава работна сила, която много по-успешно може да отговори на икономическите и технологични предизвикателства и да даде своя принос в постигането на икономическия растеж.
Българското общество като цяло, за разлика от чиновника, който просто не е способен да мисли перспективно, инстинктивно намери верния път, разширявайки системата на висшето образование.


Етатизъм - либерализъм

Стихийното развитие несъмнено доведе до диспропорции. Възникна обществена необходимост сложната и многообразна ситуация, която се създаде в сферата на висшето образование, да бъде регулирана чрез ново законодателство, което да въведе механизми за оценка и контрол над университетите, каквито съществуват и в останалите демократични страни.
В споровете относно бъдещето на висшето образование се очертаха два основни подхода, две основни разбирания за пътищата, по които трябва да се решават проблемите. Единия може да наречем етатистки, който настоява за повече държавен контрол над системата, а другия можем да наречем либерален, който изисква стриктно спазване принципа на университетската автономия и ненамеса на държавата във висшето образование, като се остави самото общество да отсее истинското от фалшивото.
След 1990 година преобладаваше либералният подход към висшето образование. Ако то беше оставено да се развива самостоятелно в рамките на закона, който да задава "правилата на играта", висшето образование щеше да се преструктурира съобразно световните тенденции, постепенно изравнявайки се и по форма, и по съдържание със световните стандарти. Университетите - държавни и частни - щяха окончателно да се стратифицират по престиж и възможности и самият живот, тоест изборът на студентите щеше да реши съдбата на всяка институция. Нещата обаче се измениха коренно с връщането във властта на социалистите.


Акредитацията

Доминираният от социалистите парламент извърши последния либерален, но всъщност криминален акт - легализира Славянския университет. Оттук нататък правителството на Виденов започна целенасочена и системна политика за ликвидиране на университетската автономия и за връщане на пълния държавен контрол над висшето образование. Първо, автономията беше окастрена с приетия закон за висшето образование, но недостатъчно. Ето защо, като основен инструмент за държавна намеса социалистите решиха да използват съществуващата в цял свят демократична форма за регулация и класификация на университетите, каквато е акредитацията.
Попаднала обаче в техни ръце, акредитацията започна да прилича на прокрустово ложе, което налага да се режат глави и крака само и само да се постигне чрез системата на държавните изисквания пълна унификация и ликвидиране на всякаква възможност да има разнообразни програми, школи и университети. Акредитацията все повече се оформяше като секира за непокорните и различните. В резултат, ако на Запад университетите се стремят към акредитация, у нас почнаха да се боят от нея.
Правителството на Виденов не можа да размаха секирата, тъй като падна от власт. Но се оказа, че в сферата на висшето образование демократичното правителство на ОДС стана най-добрият приемник на етатичните тенденции спрямо образованието. Държавното овладяване на системата за висше образование все повече приема характера на разгром над него. Въпросът вече не е само до обезличаване на университети, програми и преподаватели чрез униформата на държавните изисквания. Ако държавните университети се съсипват чрез все по-съкращаващия се бюджет, частните са заплашени от закриване, ако не изпълнят изискванията на акредитацията, някои от които са направо непостижими за тях. Или нещата ще се изродят във взаимно надлъгване между университети и правителство, или естествено развилата се съобразно обществените потребности система на висшето образование ще бъде свита до рамките на една рота, но затова пък боеспособна, добре въоръжена с най-модерното познание и водена от няколко гениални офицери, пардон, преподаватели.
Пресният случай със закриването на Славянския университет (независимо от безобразията, които ставаха в него още от самото му появяване) е пример за силово външно, политическо въздействие върху системата на висшето образование, което, по всичко личи, няма да е последно, а е просто начало.
Не роня сълзи за Славянския университет. Безпокои ме, че една грешка, поправена с друга грешка, неизбежно води до следващи грешки, чиито последствия ще се изстрадват с години.
След като безнадеждно закъснелият закон за лустрацията се провали, след като правосъдието ни осъди двама старшини за възродителния процес, политиците отново наложиха презумпцията за колективната вина единствено към висшето образование. Отново ще страдат невинни хора, а истинските виновници, вместо да отговарят пред съда за криминалните си деяния, бяха превърнати в политически мъченици.
Студентите от Славянския университет, видите ли, са спасени, защото влизат в реномирани университети. Но подобно прехвърляне е абсолютно незаконно и е подигравка с университетската автономия. Политиците направиха щедър подарък на тези студенти, като просто ги спуснаха в университети, където нормално се влиза след тежки приемни изпити. "Щедростта" им сега ще бъде заплащана от преподавателите, които за години напред са поставени в положението на "параграф 22". Защото, ако приложат различни критерии към новоприетите, с право ще бъдат обвинени в толериране на едни за сметка на други студенти, а ако прилагат еднакви критерии, пак ще бъдат обвинени в същото.
Крайно време е, след като политиците ни са се втурнали да изграждат национални концепции и доктрини и да постигат консенсус по тях, да се опитат да изградят и една обща концепция за висшето образование. И да заявят категорично пред обществеността по кой път ще тръгнат. А те са два. Единият е връщане към времената на държавен контрол над образованието, което означава, че отново политически и конюнктурни съображения ще решават кое е правилно и неправилно в него, а парламент или правителство ще се разпореждат кое да се приема за истинно познание и кое не. Другият път е на университетската автономия, на либералното и демократично, основано единствено на закона, свободно развитие на висшето образование.
Ако политиците успяха да постигнат съгласие относно стратегията ни в атомната енергетика, още по-наложително е да постигнат съгласие по отношение на висшето ни образование, тъй като там се ражда енергия многократно по-мощна от атомната - интелектуалната енергия на нацията.
А може би са постигнали съгласие, но ги е срам да го обявят публично.


Иван Евтимов



Лично мнение
на един от изследователите