Територията
на заплахата
Винаги съм изпитвала известно неудобство да се подписвам под колективни декларации, особено когато в ролята на хор (или кордебалет - както предпочитате) влизат известни и неизвестни интелектуалци. Не съм подписвала такива декларации след 1989, но и преди това изпитвах същото неудобство. И преди, и сега смятам, че ролята на интелектуалеца е редно да бъде ако не главна, то поне някаква, но във всички случаи индивидуална роля. Редно е интелектуалецът да се подписва само под собствен текст. Сега това е все пак по-възможно, отколкото преди.
Проектът не можа да се осъществи, защото част от държавите участнички в него бяха в състояние на война помежду си, а междувременно в Албания избухна гражданска война. Още една причина за неосъществяването му беше позицията на някои западни държави, от които очаквахме пари. Тази позиция изглеждаше горе долу така: "Не могат да се финансират проекти в бивша Югославия, защото там вадят ножове, а не правят изследвания. Не могат да се финансират проекти в България, защото там нищо не се случва."
После се случиха събитията ("ударите", "умиротворителната акция", "войната") в Югославия. После понятията "коридор", "зона" и "логистика" се оказаха по-актуални от понятията "проект", "модел" и "толерантност".
Впрочем, понятието "толерантност" винаги се е оказвало по-малко актуално от някое друго понятие - например "заплаха".
Заплаха от бомби, заплаха от бежанци, заплаха от турска автономия, от родопска автономия, от "помашка нация"... Заплахите се сипят над главите ни, по-заплашителни от бомби - от телевизията, от радиото, от вестниците, от митингуващите площади, от трибуната на Парламента... И ние се плашим.
Заплахата (или нещо друго?) събужда забравени или несъществували родово-общинни емоции: сърбите, разлюляни в рок-концерти и настилащи с телата си мостовете, са ни братя; македонците, раздрусани от икономически и демографски срив, са ни деца... Заплахата (или нещо друго?) събужда забравени или несъществували бариери: албанците не са ни никакви... Дори по всичко (народност, религия) са различни от нас. Заплахата (или нещо друго?) събужда нови заплахи... "Другото нещо" е може би несигурността ни, преоблечена като заплаха.
Заплахата също се преоблича - като социологически изследвания, като исторически аналогии, като етнопсихологически характеристики. Плашат ни с цифри, със спомени, с портрети на цели народи, нахвърляни наедро. Щрихът на заплахата е едрият щрих, цветът й - наситената агресивна плътност. Тя е безпомощна пред детайлите и нюансите. Пред сравнителните анализи, историческите и етнопсихологическите специфики. Заплахата е изобщо православие и изобщо ислям, изобщо Сърбия (или Русия, или Китай), изобщо НАТО (или САЩ, или Европа). Заплахата разделя света на НАТО и Милошевич. Територията между тях не е нейна територия.
Територията между тях е територия на проекти и изследвания.
В проекта, за който си спомних покрай подписките, участваха и сърби - университетски преподаватели. Принадлежаха към опозиционния Белградски кръг и бяха против Милошевич. Казвам "бяха", защото не знам какво правят и къде са сега. Не съм ги виждала и по телевизията - нито на рок-концертите, нито на мостовете. Не ги видях, слава Богу, и сред жертвите.
В проекта участваха и албанци (от Албания). Един от тях (известен учен - историк и философ, лежал осемнайсет години в затвора по времето на Енвер Ходжа) го видях по телевизията. Беше на барикадите против Бериша.
Единият от координаторите на проекта (от българска страна) от самото начало на ударите беснее против НАТО и албанците. Казва, че НАТО (всички) са нагли, самомнителни говеда, а албанците (всички) са терористи и мафиоти.
Другият координатор (също от българска страна) по цял ден беснее против сърбите и комунистите. Казва, че сърбите (всички) са гадни комунисти и са гласували за Милошевич, а комунистите (всички) са национални предатели.
Всички тези хора (сърбите, албанците, двамата български координатори) са ми близки приятели.
Оказва се, че имам много приятели. Но нямам проект за толерантност.
Вместо това ме заплашват: че съм влязла във война, че съм предала Македония, че Родопите всеки миг ще поискат автономия. Пък аз живея в Родопите... Защото осъществявам един друг проект, който се казва "Планината Родопи - модел за толерантност на Балканите".
В планината Родопи, където живея, се заплашват само по време на избори. При това без особено много да си вярват. Всички знаят, че ислямът въобще и православието въобще ще се споменават, докато траят изборите. Нещо повече - за кмет българин биха гласували 84% от турците (за турчин - 97%), а за кмет турчин - 39% от българите ( за българин - 97%). За кмет циганин ще гласуват 38% от турците и 23% от българите. (Процентите надхвърлят 100, защото запитваните са давали повече от един отговор.)
В планината Родопи, където живея, никой не иска автономия. Разбира се, не сме задавали директно такъв въпрос - това би било не само некоректно, но не би дало и реални резултати. Изследвания, в които този въпрос се задава директно (познавам такива случаи в Кърджали - при това с ученици!), са или непрофесионални, или спекулативни. Но например на въпроса "Бихте ли искали българите християни да живеят извън Вашето селище?" - с "да" отговарят едва 10% от турците, 5% от българите мюсюлмани и 3% от циганите. А на въпроса "Бихте ли поддържали близко приятелство с българи християни?" - с "да" отговарят 90% от турците, 94% от българите мюсюлмани и 91% от циганите.
От планината Родопи, където живея, биха емигрирали поради етническа нетърпимост 5% от българите християни, 8% от българите мюсюлмани, 16% от турците и 18% от циганите. Останалите проценти желание за емиграция принадлежат на икономическата нетърпимост.
Защото в планината Родопи, където живея, всеки пети човек (от всички групи) е на границата на мизерията и във всяко пето семейство има хронично болен.
Заплахата за планината Родопи е мизерията. И болестите.
Вместо това ни заплашват с автономия.
Считам, че част от задължението ми на учен е да отговоря кой и защо произвежда тази заплаха.
Произвежда я (поне на пръв поглед) един човек с основно образование, лидер на несъществуваща партия, зад когото не стои (или поне не е ясно да стои) никой. Човекът (поне според интервютата му) има проблеми не само с образованието, но и с психическото си здраве. В общество, което (от своя страна) няма проблеми с психическото си здраве, този човек не би бил забелязан. В нашето общество се публикуват негови интервюта, заради него се внасят декларации в парламента и се шуми, шуми, шуми... Очевидно, въпросът не е в човека. Очевидно, човекът Адем Кенан е като онези празни пластмасови бутилки, които родопчани използват, за да плашат гаргите около малките си стръмни нивички. Очевидно той и неговата заплаха изведнъж станаха необходими някому. А досегашното плашило Ахмед Доган изведнъж стана гарант за етническия мир.
Ако този "някой", заинтересован да разхлопва празната пластмасова бутилка "Адем Кенан", беше само една или друга политическа сила, целяща да взриви етническата толерантност, за да печели избори (БСП), или да извинява лошото си управление (СДС), или да се извисява като гарант на етническия мир (ДПС), дори ако този "някой" беше самият Северноатлантически пакт, лансиращ етнически противоречия, за да не лансира "план Маршал", нещата щяха да изглеждат прости. Те обаче ми се струват по-сложни. Защото плашилото Адем Кенан като че ли занимава не само политическите партии, не само пресата, но и цялото ни общество.
Когато дъщеря ми беше малка, се завираше с приятелките си в най-затънтените места на квартала, на тъмно и си разказваха страшни случки. Често го правеха преди класно по математика. После заспиваха като къпани, а на другия ден си решаваха задачите на класното.
Човек винаги се страхува по-малко от споделената заплаха, от "страшната случка" (все още - само изговаряна), която ще сполети всички, отколкото от заплаха срещу самия него. Заплахата да съм безработен, да съм без пари, да гладувам е заплаха срещу индивида. Заплахата от война, бомби и нечия автономия е заплаха срещу колектива. Следователно - по-малко страшна. Следователно - предпочитана. След такава заплаха заспиваш като къпан, а на другия ден си решаваш задачите.
Когато попитах дъщеря ми защо си разказват тия случки, тя каза, че така се чувствали по-сигурни.
Несигурните групировки произвеждат заплахи. Несигурните колективи произвеждат подписки.
Произведеният от мене проект не можа да се осъществи, защото колективът му се оказа несигурен. Затова написах статия и си я подписах индивидуално:

Евгения Иванова