Властта като
стопанин

Десет години след (пред)последното освобождение е очевидно, че безхаберието на властта е иманентно на българската държава. Съществуваше заблудата, че селянинът е добър стопанин. Другарят Тодор Живков (бивш кмет на София и бивш държавен глава) не беше чак такъв селянин, а новите ръководители дори не са селяни. Държавата е сложна материя. Стопанисването на собствения дом обаче е нещо понятно. Тук става дума само за това - как новата власт (пред)вижда собствения си дом - съдържанието, предназначението и архитектурата на обществените сгради. Това в общи линии вече е ясно.
Пръв се престраши г-н Софиянски - лани поиска банята за кметство. Неслучайно той първи. Най-харизматичният образ на властта с основание прецени, че този гаф ще му се размине. След него президентът поиска Двореца, председателят на Народното събрание - Партийния дом. И ги получиха! Без дебат, без участието на архитектите, без да се натоварва никой да прецени как това би се отразило на града, доколко е смислено и доколко навреме. Междувременно съдебната власт си получи Съдебната палата. Без да бъде решена архитектурно, икономически, културно и градоустройствено съдбата на НИМ. Още по-преди някаква компания получи ЦУМ - уж за магазин, "Аштромгруп" (след Анжел) - Халите, други някакви почтени люде - Градската градина, "Хилтън" - Южния парк. Корейци искали били (засега неофициално) да правят хотел в Президентството. Видни реститути се ангажирали патриотично да възстановят "писателското кафене" (плюс седем етажа) на "Раковски" срещу Дома на армията. Също неофициално, но вече има пет проекта за това. "Пешеходният" булевард "Витоша" отново е основна транспортна магистрала. Неговият "автор" архитект Агура отново работи поръчки на общината. Между тях - тази за "писателското кафене".
Като подивяла от мизерия домакиня властта размества старото си жилище, без да купува нищо ново и без да изхвърля нищо старо - с надеждата, че може да си го нареди сама - удобно и с претенции. Рокадите в София представляват пукване на цирея, наречен столично градоустройство.
Днес, едва след като всички, които имат право на претенции, ги заявиха, Софийската община обявява конкурс за "решение" на централната градска част. Няма да обяснявам, че първо трябва общ план на града, а след това - на части от него. Това е ясно на децата и показва какво представлява този конкурс по принцип. Той се прави, за да създаде удобна привидност и извинение на решения, които вече са взети. Точно както "конкурсът" за Банята. Програмата и за този конкурс вероятно няма да излезе от рамките, поставени от "домакинята", но познанието за алтернативите, които София имаше, има и все по-малко ще има, може да бъде от полза за обществото. Когато програмата и заданието бъдат обявени, ще може конкретно да се дискутират обхватът на "центъра", зададената транспортна схема, мотивите на "разместването", съставът на журито, логиката на условията, стратегията на промените (ако ги има). Докато ги няма, принудени от обстоятелствата, можем да обсъждаме заявените вече промени сграда по сграда (както не бива). Властта го наложи - тя не поиска да върви по пътя на логиката. Принудени да играем по нейната свирка, длъжни сме да опитаме и най-малката възможност за ограничаване на глупостта и нахалството. Защото много по-важни въпроси - икономически, демографски, политически - трябваше да намерят задоволителен отговор (или хипотеза) преди смяната на предназначението на обществените сгради. И защото десетте пропилени години са предупреждение, че властта не иска реално градоустройство.
———
"Ларгото" е основното ядро на центъра и главната архитектурна проява на социализма в столицата. Още навремето съчетаването на хотел и магазин със сградите на властта беше ретроградна концепция, третираща "мегдана" като естествено място на "хоремага". Дори хора, чиято култура е извън всяко съмнение, се подведоха от факта, че ханът, кръчмата, чаршията, конакът и джамията някога действително са се намирали в тясно съседство и често - в прелестно ансамблово единство. Да, когато става дума за 30-хилядни структури. Когато обаче става дума за милионен европейски град властта, бизнесът, образованието, културата, религиите, проституцията и развлеченията имат своите отделни центрове. По простата причина, че физически не могат да се съберат на едно място. Това българските градостроители, изглежда, още не могат да асимилират.
Интуитивно и хаотично още през 70-те започна децентрализация на центъра - не по логиката на премислен модел, а вследствие на високопоставени хрумвания. Принцесата изнесе културата в НДК. Пак тя вкара НИМ в Съдебната палата. Татко й още преди това пренесе част от властта в Бояна. Външното министерство излезе на Цариградското шосе, "спалнята на царя" се настани в климатичния уникум Банкя. ЦДНА опита един конкурс до Музикалния театър, втори - срещу хотел "Хемус". Хотели (слава богу) се построиха където им е мястото. Старият център обаче остана смесен. Тази смес може да се филтрира, да се направи смислена. Замахът на "Ларгото" беше изчерпан преждевременно. За щастие предишната власт насред път се отказа да изгради Дворец на съветите (иначе казано - кметство), който да затвори "Ларгото" от запад. Такива проекти имаше. Градът инкасира недостатъците на идеята, без да реализира нейните преимущества. Външнотърговска банка се опита да подкрепи "западното направление", но го компрометира с недодяланата си грандомания. Днес, когато идеологическите причини не съществуват, урбанистите все още нямат куража да кажат: "На запад!", макар че това беше и остава единствената смислена алтернатива за развитие на центъра.
———
Днес новината, че ЦУМ много малко (или никак) ще остане магазин, е добра. Още по-добре щеше да е никога да не беше имало там магазин, или да беше си сменил предназначението преди 20 години. "Метро" и "Илиенци" показват къде е днес мястото на големите магазини (нищо, че някои ги наричат борси). Не важи ли същото за Халите? Въпреки че по договор купувачът на ЦУМ трябваше да го използва само за магазин (и дори ако се не лъжа да пази работни места), огромната сграда ще става "бизнесцентър". За това тя структурно и архитектурно не е подходяща, както не беше за магазин. По една случайност тя е много подходяща за библиотека. За библиотека на Народното събрание, например, която може да поеме част от архивите на Националната. Най-ценните! По аналогия с библиотеката на Конгреса във Вашингтон - една от най-престижните в света. И така да облекчи проблем, който властта не иска да решава - проблема на библиотеката. От гледна точка на града, по-добре беше в стария център да остане културата (заедно с историята и религията), отколкото бизнесът (който има ново съдържание). Културата все пак е по-добър партньор на властта (защото укрепва държавността) от бизнеса и хотелиерството. Трите мастодонта на "Ларгото" подхождат за нуждите на властта (със или без участието на културата). Бившият партиен дом вече е населен от Народното събрание. Националната галерия не биваше да бърза да "взима" части от сграда, правена за администрация. Дробенето и пренасянето от място на място е порочна стратегия. Народните събранници едва ли се сещат, че, веднаж настанени в бившия партиен дом, беше логично да предоставят на държавата за други цели старата си сграда на едноименния площад. За сведение - проектирана за театър. Като помисли човек - ако й махнат надписа и супниците от покрива - става.
Президентството е в здрава и достолепна сграда, но с лошо изложение. Няма салон и няма балкон. Нехигиенична сграда. Това обаче не е причина президентът да се мести в Двореца - никой не го кара да живее в президентството, а да приема важни гости има къде - Банкя, Бояна, "Лозенец" и Евксиноград са на разположение. Ако са овехтели - могат да се подновят, ако са малки - могат да се разширят. Но да излезе президентът, за да влезе на негово място "Деу" (примерно), е сделка, за която се полага импичмънт (който и да намаже от нея).
———
Новината, че арх. Александър Баров приел да проектира НИМ в своя "Дом N 1", известен още като "Зала за договори" в Бояна, беше тъжна новина. Поредно доказателство, че талантът, гражданската съвест и здравият смисъл често нямат много общо. Никой по-добре от Баров не знае, че тъкмо качествата, с които "дом N 1" е добра правителствена сграда, я правят лоша за музей. Тя е недостатъчна като обем, неподходяща като структура, крайно неадекватна като местоположение, антимузей - като архитектурно внушение. Кой по-добре от Баров трябва да знае, че освен място за наука и/или поклонение пред културата музеят е работилница, където много хора се трудят упорито, ежедневно? Че съвременният музей е все по-малко сакрална и все повече делова сграда. Че прекрасният парк и близостта на Витоша не вършат никаква работа на Музея, но са присъщи на Двореца. Малцина помнят, че на сто метра от "Дом N 1" се намира правителствен хотел, с обем по-голям от музея. Никой не казва (и никой не пита) каква ще е неговата функция. Може би той ще приюти любители на историята от света и страната? Едва ли! Властта е достатъчно цинична, за да има свои планове за хотела - да продължи да го ползва редом с музея. Тя винаги има едно на ум - симбиоза между себе си и културата - в бившия партиен дом, в бившия царски дворец, в бившата минерална баня, в бъдещия боянски музей - все тя - на фона на българската култура. Какво да прави горката, като наследи от турците един разнебитен конак, а републиканската архитектура не й харесва. Затова дири подслона на стара, авторитетна архитектура, която не иска тепърва да бъде проектирана, платена и построена, та ако ще да става дума за баня. Там "на доизживяване" властта ще дочака удобно края. На какво?
———
Националната художествена галерия, също като НИМ, като Народната библиотека, като Националната спортна зала, като Народната опера са национални институции, които отдавна трябваше да имат свои, нови, специални, съвременни, достойни сгради. НДК "спести" на София национална зала за спорт и нова опера, четвърт от метрото, няколко галерии, безброй магазини и ресторанти - и днес е най-големият битпазар в най-скъпата (мерено в публикочасове) сграда на света. На цената на резиденциите и ловните хижи на партията-вдъхновителка можеха да бъдат построени сградите за Етнографски, Исторически, на София, на Киното, на Транспорта, на Техниката - малки и големи музеи. Вместо метрото, вместо "Кремиковци", вместо НДК, вместо "Червена могила" и вместо Бузлуджа. Там където логичното развитие на града ги разположи. Извън днешния културен център на София. Той отдавна е тесен да побере толкова много власт, бизнес, бюрокрация, история, култура, храмове и... автомобили. (Апропо, къде са гаражите в и около центъра? Единственият нов - за 20-ина коли - е в Градската градина. Ще бъде отворен, когато цъфнат налъмите.)
———
Нека за миг си представим, че старата сграда на МЕИ е добра за Национална галерия. Тя не е, но в момента да си представим. На пръв поглед - всички екстри - храм-паметник, Национална библиотека, Университет, Академия и още една галерия - в непосредствена близост. Щъкат студенти и организирани туристи! Цъфтят в суматохата кестени. Щеше да е идеално, ако София не беше голям град и ако не беше трафикът по бул. "Левски" (бивш "Толбухин", бивш "Фердинанд"). Или ако властта беше решила навреме да "гмурне" транзитния поток по тунел от улица "Искър" до Орлов мост. При едно от (и вместо) трите големи преустройства, които бяха направени там през последните 20 години. Последното - миналата година. Това лирично отклонение идва да рече, че не разположението на институциите, а транспортът е приоритет, че преди да речеш "Б", трябва да си казал "А". Че не бива да се правят културни (и още по-малко учебни) заведения там, където хората не могат да се разминат. Че няма смисъл да се насища с култура район, където тя и без това е достатъчно, докато 99 % от територията е културна пустиня. Че само пишман-бизнесмени строят офиси там, където не могат да паркират. Че още по-пишман кметове могат да им го позволят. И пр.
———
Националният исторически музей е на България. От нищо не следва, че трябва непременно да е в София. Или в Бояна. Културата и историята по българските земи, преди те да станат български, са достатъчни за един самостоятелен музей. Териториално и смислово такъв музей принадлежи на Пловдив и дори на Стара Загора повече, отколкото на София. В центъра на Ловеч от години стои празна огромна сграда, строена специално за музей, годна да приюти цялото Средновековие, цялото Възраждане, всички останки от Първоначалното натрупване и Антифашистката съпротива. Велико Търново - с не по-малък успех. Подарявам на министърката на културата тази идея и очаквам, ако тя (идеята) има недостатъци, в най-скоро време да ги чуя. Колкото децентрализацията на "културата" е важна за центъра на столицата, още по-важна и желателна е тя за страната. В интерес на столицата и в интерес на провинцията. Ако съдбата на градовете не се решаваше съобразно с чиновническите представи за добро, уместно, прилично, присъщо и подобаващо, не всичко щеше да бъде предварително загубено.
———
Съдбите на Банята, Халите и Джамията не биваше да се решават поотделно за всяка сграда. Това е ансамбъл. Настъпен от "ЦУМ" и "магазин София", но - ансамбъл. И както са ансамбъл, преди въпроса какво да ги правим, трябваше да решим въпроса как достатъчно бързо, лесно и "подобаващо" с обществен и с личен транспорт да стигнем до гарата. Така че хем да стигнем, хем да опазим ансамбъла, и то не на хартия. Всеки, който се опитва да реши тази гатанка в обратен ред, не е градостроител. Набедените стопани на София отдавна объркаха реда не защото обслужващите ги "урбанисти" не го знаят, а защото са мекерета. Пак техните знания и "опит" общината използва, за да направи заданието за предстоящия конкурс такова, каквото на нея й се иска то да бъде. Без общоградска мотивировка на зонирането, без промени в транспортната схема, фрагментарно (всекиму парче от центъра), без взаимносвързани предложения, без проучвателни усилия, без поемане на отговорности, в изпълнение на властническите желания. Колкото и лицемерен, закъснял и предрешен да се окаже новият конкурс, дълг на урбаниста е да вземе отношение. Ако не с проект (кой би искал да го журират чиновници?), поне с коментар. Може да има известна полза. Шансът да се повлияе отвън, доколкото е възможно, на мисленето на участниците е единствената разлика между "предишното" и "сегашното" време. Днес можеш да заявиш публично и навреме, когато не си съгласен. И ако обществото хвърли едно око на проектите и даде половин ухо на коментарите, ползата може да стане голяма - независимо от резултатите на конкурса.

18.4.1999 г.
Павел Попов




Бележки
преди
конкурс