Българският ХIХ век -
една неосъществена
среща на институциите


Що е това народност? Що е това сладко име, което носят, с което се гордеят, за което страдат неописано, а много пътя и мрат цели общества от человеческий род?

Цитираното питане е свалено от колоните на вестник "Македония" - бр. 37 от 12 август 1867 година. Питащият е Петко Рачов Славейков. Отговарящият е пак той: "Народност" е едно съсловие от хора, които ся свързани помежду си по язик, по произхождения, по нрави, по някои си нравствени качества, по една обща симпатия, по същите стремления, по същите желания, за да имат едно и исто управление." Петнадесет години преди Ернест Ренан да формулира знаменитото си съждение, че нацията е "духовен принцип", Славейков търси корените на споменатата общност в пределите на идеалното. "В каквото положение, приятно или неприятно ся намират человеците, които съставят тази народност, те винаги олицетворяват с себе си една идея" - разсъждава той. Идея, подвластна на стремлението към държавен суверенитет, на желанието за съ(в)местен живот, на претенциите за само-управление. Абстрактните конструкти на споменатата идея могат да бъдат назовани и с други имена - либерализъм или решимост за учредяване на национална държава; иредентизъм или припокриване етническата територия с територията на държавата; конституционализъм или уреждане вътрешните взаимоотношения в общността/обществото по правилата на модерния парламентаризъм. Имена, които в най-краткословен порядък обговарят многосложната реалност, стояща зад понятието възрожденски политически национализъм.
Разполагайки своето експозе върху мисловната парадигма на предходните съждения, твърдя, че през епохата на Българското възраждане зад споменатите имена стоят не само колективни тежнения, но и реални социални действия, които с необратима постъпателност отдолу-нагоре изграждат онази устойчива институционална структура, която в навечерието на българската 1879 година носи в себе си много от белезите на модерния конституционализъм. Твърдя още, че учредяването на българската държавност през същата тази 1879 е осъществено пряко традициите на възрожденската публичност - обстоятелство, предпоставило в известен смисъл дълбоките вътрешни сътресения, разпъващи през година-две малкото Княжество България на кръста на извечната балканска нестабилност.

Държавност преди държавата
Така най-синтетично може да бъде описан оня комплекс от субекти и взаимоотношения, който през третата четвърт на ХIХ век дава плът на един жив и видим български конституционализъм. Комплекс, чието изходно начало е свързано с устрояването на институциите на гражданското общество - училищни и църковни настоятелства, читалища и книжовни общини, женски и учителски дружества. Разположени в широките ниши на разпукалата се централизирана теокрация, споменатите организации са подчертано диалогични и натрапчиво отворени към света на току появяващата се нашенска модерност. Те, ведно с прохождащата ни периодика, създават атмосфера на откритост и публичност, която представлява conditio sine qua non за появата на представителни институции. Представителни институции? Да, през 60-те години на ХIХ век българските възрожденски общини привеждат своите управленски механизми в съответствие с правилата на парламентаризма, т.е. с правилата на буржоазното представителство.
Пример. На 5 февруари 1865 г. на събрание в "народнийт метох" отбран елит на българската общественост в Русе утвърждава "Установление" - устройствен документ, по който занапред ще се ръководи местната община. В преамбюла на малката русенска конституция е залегнал водещият принцип на политическата модерност - върховенство на закона, на писаната и утвърдена от волята на законодателя публична норма. "Единогласно решихми и удобрихми долуизложеното Установление, по което секий един от нас се задължава да следува; и проклет да бъде онзи, който с лукава мисъл ся покуши явно или тайно да разстрои настоящите наредби, а следователно и обществените наши работи." Изборност и представителност, разделение и взаимен баланс на властите, публичност и ресорно обособяване на изпълнителските институции - тези структуроопределящи постулати на парламентаризма стоят в основата на начина, по който се управлява русенската община. Под една или друга форма те залягат в уставите и на другите водещи общини, които след промулгирането на Закона за вилаетите от 1864 г. обемат в своята юрисдикция почти всички вътребългарски дела. И така, през третата четвърт на ХIX век отдолу-нагоре в пределите на възрожденското политическо пространство плъзват механизмите на парламентаризма. Казвам "отдолу-нагоре" с пълното съзнание за историографската отговорност, която поемам. Защото както документите от епохата, така и изследванията за нея категорично чертаят тенденцията за превръщане на определени големи общини в средоточни по отношение на съответния регион - Варна, Силистра, Русе, Търново, Кюстендил, София, Пловдив, Сливен. Разкритата тенденция създава предпоставки за разполагане на споменатите механизми и на нивото на регионалното администриране. Но нещата не спират дотук. Още в края на 50-те и в началото на 60-те години се появяват първите видими черти на имагинерната до това време реалност, която можем да обозначим с понятието българска държава на духа. Черти, настойчиво гравитиращи към публично-правните структури на парламентарната демокрация.
Пример. През 1861 г. в Цариград пристигат официални пълномощници на големите общини. Те съставят едно представително тяло и чрез него отстояват общонационалната кауза по църковния въпрос пред Високата порта и пред Вселенската патриаршия. "Това е един негласен български парламент" - пише през 1930 г. Петър Ников. Макар и в редуцирана форма, този "парламент" продължава съществуването си до края на десетилетието. Ведно с ръководството на цариградската община той е реален компонент на една общобългарска институция. Споменатото обстоятелство е регистрирано в Устава на общината, утвърден на 5 юни 1864 година: "Привремененийт съвет (на общината) [...] - настоява чл. 13 - ще представлява българскийт народ заедно с вънкашните представители, чрез няколко лица от членовете си при Царското правителство, според прошенията и желанията на народа [...] Всяко дело, направено от членовете на Съвета или (от) представителите на народа и в името на народа в незнание на Съветът, ще е незаконно и без сила."
Не в закона на силата, а в силата на закона се уповават ранните общонационални публично-правни структури. Факт колкото съществен, толкова и симптоматичен по отношение еволюцията на възрожденския национализъм. Този факт намира убедителен израз в процесите, свързани с учредяването на първата легитимна модерна общонационална институция - Българската екзархия. Едва ли има професионалист, който ще постави под съмнение наблюдението-оценка на Зина Маркова, че действията по устрояването на Екзархията тежнеят силно към управленския модел на парламентаризма. "Дори и най-повърхностното сравнение - разсъждава тя - между Църковно-народния събор (от 1871 г.) и Учредителното събрание от 1879 г. в Търново показва много сходни моменти в поведението на народните представители и във вижданията им." Сам по себе си "Уставът за управление на Българската екзархия", изработен от въпросния събор, може да бъде квалифициран като документ, разказващ със словата на черковното право за амбицията на младата християнска нация да живее според конституционните норми на политическата модерност. Амбиция, вееща от проекта на "Устав за църковното и общественото ни положение", изработен от Тодор Бурмов през 1861 г., от "Мемоара-принапомнювание" на Тайния централен български комитет до Негово Императорско Величество Султан Абдул Азис Хан (1867 г.), от "Протокола на събранието на Добродетелната дружина" (5 април 1867 г.) за евентуално учредяване на едно югославянско царство под името "Сърбо-България" или "Българо-Сърбия", от програмната Каравелова брошура "Български глас" (1870 г.). Анализирани по традиция и по инерция в контекста на етнонимичния буржоазен либерализъм, споменатите текстове съдържат в себе си разнословни свидетелства за волята-готовност на нацията да управлява колективното си битие по правилата на парламентаризма. Воля, прераснала през втората половина на годината 1876 в лавинообразно българско писане на конституционни проекти. Казвам българско, имайки предвид оня масив от публично лансирани текстове, изработени/приподписани/одобрени от българи, които в през споменатия период чертаят по-общи или по-детайлни имагинерни структури на видимата вече реалност модерна българска държава. Видима за упълномощените представители на силите-гаранти, заседаващи в края на декември в Цариград. Видима за лидерите на емигрантските политически организации, преподредили вече балканските си мераци за власт около ролевите структури на примамливи министерски и депутатски позиции. Видима и за стотиците идеалисти, загинали при Кревет-Гредетин.
Видима, но не видяна в най-продуктивния дискурс от нашенските бащи-учредители, заседавали в Търново в дните между 10 февруари и 16 април на годината 1879. Какво имам предвид в случая? Преди всичко обстоятелството, че разполагащото с широки нормотворчески правомощия Учредително събрание, отхвърляйки Рапорта на Комисията върху основните начала на Конституцията за Българското Княжество, прекъсва възможността за разполагане на следосвобожденския парламентаризъм върху хлабавите и неустойчиви, но все пак съществуващи традиции на възрожденския. Защото с отхвърлянето на този рапорт се отхвърля и възможността за разработване на конституция, различна от проекта за Органически устав, поднесен с благосклонно високомерие от княз Александър Дондуков-Корсаков на депутатите в деня на откриването на събранието. Този проект е написан на основата на сръбската конституция от 1869 г., която от своя страна е конципирана върху принципите на пруската от 1850. Както е известно, в света на обединяващото се немство доминира онази философия на правото, която поставя националното в съподчинено йерархическо отношение спрямо държавното. Нация чрез-и-около държавата. Тази философия, макар и продуктивна, влиза в подчертан дисонанс със силните възрожденски тежнения по идеята, че нацията е явление, изтъкано преди всичко от "общи възпоминания, народна гордост и народно унижение, обща радост и обща скръб, същите надежди и същите страхове, [...] па имала тя или нямала политическа независимост". Тежнения, които ми дават основание да приема, че в епохата на Възраждането доминира представата за нацията като една идея, казано с думите на Славейков, или като "една обширна сплотеност, изградена от чувството за дадените жертви и за онези, които сме склонни да дадем", казано с думите на Ренан. Нация преди-и-отвъд държавата.
По стечение на обстоятелствата търновските учредители дават живот на един конституционен текст, който е структуриран около представата за държавата като основен градивен конструкт на нацията. Парадоксално или не, но именно Петко Рачов Славейков е депутатът-предизвестител, който с магията на властното си слово убеждава податливото мнозинство във вредителността на конституционния път, който Комисията по рапорта предлага. Път, изхождащ от предосвобожденската политическа традиция и захождащ към един съставен от българските депутати и написан на български език български устройствен документ. Да не забравяме, че Комисията настоява в основата на споменатия документ да лежи идеята, че "нашата Конституция и нашето бъдещо управление трябва да имат за цел да възпитат народът ни в почитанието на законът и да го приготвят, щото в кратко време да може достойно да се ползува от тази свобода, към която се стремят най-просветените народи". Този по възрожденски упоителен и пак по възрожденски нереалистичен императив идва да ни каже, че констатираното разминаване между предосвобожденската политическа традиция и конституционните реалности, утвърдени на 16 април 1879 г., е до голяма степен предопределено.

Пред-определено, но и след-определено
В самото начало на ХIХ век списание "Гражданин" организира анкета с част от депутатите-учредители. Резултатите са публикувани в книга 5/6 на изданието за 1904 година. Спомените-съждения на търновските законотворци са силно подвластни на идеята, че предложеният в Рапорта на комисията конституционен път не е бил лишен от публично-правна градивност. Почти всички от анкетираните 15 души се обединяват около тезата, че предоверяването в текста, предложен на българите от Царя-Освободител, е предпоставило до голяма степен перманентните кризи, които в първите следосвобожденски десетилетия люшкат крехката ни държавност между Сцила на опитите да бъде реформиран конституционният модел на Княжеството и Харибда на желанието за безпрекословното му бетониране в структурите на българското политическо битие. "Голямата свобода, вмъкната в конституцията ни - разсъждава Никола Калипетровски, - не ни доведе до спасителния бряг, защото не сме били готови за такъв конституционен живот."
По подобие на Одисеевия кораб, люлеещ се в недружелюбните води около острова на бог Хелиос, през втората половина на своя ХIХ век българите напрегнато търсят тихите заливи на политическото равновесие и уютните пристанища на градивната модерност. Намират ли ги? Иска ми се да вярвам. Но защо ли напоследък индивидуалната ми професионална представа за хода на българските неща през споменатия период все по-упорито гравитира към натежалите от скептичност съждения на депутатите-учредители, намерили своя текстуален образ в анкетата на списание "Гражданин"? И все по-често се тресе от настойчивото Славейково питане?

Вера Бонева




Текстът е четен
на конференцията
"Културни образи
на българските
институции",
организирана
от Департамент
"Нова българистика",
НБУ и проведена
на 25 - 27 февруари
1999 г. в София.