Езикът празнува

7 ноември 1998 година. Навъсена, мокра и досадна ноемврийска събота, всичко, както си му е редът, само дето като й изписвах датата, се сетих, че в далечната ми българска младост на този ден май се ходеше на манифестация. Ала друга е причината тъкмо на този ден най-после да седна над обещаното есе за идентичност ли, идентитет ли го наричат, макар че, ако сам бях притежавал идентичност, Великата октомврийска социалистическа революция със сигурност щеше да има дял в нея. Но не. Сетих се първо сутринта, когато на един български сайт в интернета четох някаква Софка да се сърди на Хилари и на принц Чарлз. По време на визитата им в България и двамата все с евреи и цигани се срещали, сякаш дошли в Индия ли, в Израел ли, а не в България. Въпросната Софка явно се чувстваше уязвена в идентичността си, което е съвсем понятно, защото за какво друго му е иначе на човек тази идентичност, ала ето че философското име на уязвената дама (или господин, в интернета знаеш ли кой кой е) мигновено извика в съзнанието ми философа Георги Каприев, за да ми припомни за обещаното му от мен есе по въпросната тема. Втория тласък незабавно да се заловя с обещаното ми даде още същата вечер от екрана на телевизора астронавтът-ветеран Джон Глен. Помня как след първия си воаяж в космоса преди 37 години Джон Глен разказваше, че се завърнал дълбоко религиозен на Земята, което доста ме озадачи, защото по същото време Хрушчов остроумничеше за съветските космонавти, които никъде сред звездите не съзрели дядо Господ, с което емпирично доказали несъществуването му. На споменатия 7 ноември 1998 година от люка на космическата совалка Джон Глен отново съзерцаваше една лазурна полусфера с познатите ни от часовете по география очертания и по едно време промълви, че изобщо не можел да разбере, какво толкова имало да делят хората там долу, след като единственото важно е оцеляването на тази лазурна прелест. Вероятно ни цигани бе съзрял Джон Глен от орбитата си, ни евреи, ни българи, ни американци.
Идентичност, дами и господа, идентитет. Като всеки ограмотен донякъде човек и аз съм чел и препрочитал несистематически и инцидентно по нещичко от някои класически тези и постановки за въпросната идентичност. Как Фихте извел идентичността на индивида от изначалния акт на рефлексията "Аз съм Аз". Как в атаката си срещу Просвещението Шелинг и Романтизмът мобилизирали идентичността като онзи блян по изгубеното и достъпно само в съзерцанието единство между субект и обект, дух и материя, мисъл и битие. Как Хегел пък нарекъл формулата "Аз съм Аз" "празна тавтология", защото истината била само в разума като диалектическо единство между идентичното и другостта му. Чувал съм също така, че персоналната или лична идентичност "Аз съм Аз", която на немски наричат "Ich-Identitaet", съществувала само теоретично за минимална единица време, през което Азът можел да е тъждествен със себе си, защото, както знаем, панта рей, и не можем два пъти да се потопим в същата река. Дали всичко съм разбрал правилно - не знам, не съм сигурен, съмнявам се. Сигурен съм обаче в нещо друго: тъй както знам, че до 1989 година никой не очакваше рухването на източноевропейската социалистическа система и на Съветския съюз (пък каквото щат да ми разправят с обратна дата днес разни съветолози между Ню Йорк и Москва), така знам и че до началото на 70-те години за идентичност ставаше дума единствено в семинарите по философия и психология. Помня също така, че когато тази дума напусна споменатите семинари, за да се разлее като мастилено петно в публицистиката, някъде в холандската преса по този повод срещнах израза "gebakken lucht", което ще рече "печен въздух" или "въздух на фурна". Авторът конкретно имаше предвид появата на израза "колективна идентичност". Холандците, както гласи едно клише за тях, са прагматичен народ.
Идентитет, дами и господа, идентичност. В началото на 70-те години в дебатите около Европейската общност започва да се мярка словосъчетанието "европейска идентичност". През 1973 година вестник "Die Welt" регистрира загадъчната фраза и в опит за антигалска ирония риторически пита, дали пък не трябва французин да е човек, за да му доставя интелектуално удовлетворение тази елегантно-бледа формулировка. През 1974 година новото понятие все още е дотам екзотично, че вестник "Франкфуртер Алгемайне" пише за "новата куха фраза за европейска идентичност - поредната куха фраза от този сорт". Първата по-сериозна публикация, с която немската филология реагира на експанзията на новото понятие в разговорния език, се появява в брой 86 на списанието "Мuttersprache" от 1976 година. Под наслов "Идентитет. Употреба и история на едно модерно понятие" статията подробно проследява латинско-френската етимология на "идентитет" и "идентифицирам", регистрира вариантите от глаголни и съществителни форми, обяснява граматичните правила на употребата на новата лексема. От обстоятелството, че в печата често се среща погрешният правописен вариант "индентитет", авторът правилно заключава, че до този момент наред с правописната несигурност цари несигурност и относно значението на фаворизираната дума. Казано в прав текст, авторът просто констатира, че при употребата на това загадъчно понятие в медиите често не е ясно за какво по-конкретно става дума. Особено се сгъстява семантичната мъгла при употребата на понятието "национална идентичност". Според автора си имаме работа с една от модните политически фрази, доста безсмислени в интелектуално и рационално отношение, ала за сметка на това напомпани с мътно емоционално съдържание.
Днешната вездесъща и секуларизирана от академичния олтар представа за някаква колективна (национална, етническа, културна и т.н.) идентичност бе предходена от появата на понятието "политическа идентичност", което според познавачи на западногерманските левичарски среди било като бойна фраза, излюпена лично от небезизвестната публицистка Улрике Майнхоф. Преди да хване партизанската пътека, госпожа Майнхоф през 1971 година тайно изнася от семинара по групова психология понятието "идентичност", за да го пусне на пазара за политическа фразеология във варианта "политическа идентичност". Това понятие лично тя дефинира като повеля за "пълна интеграция между индивидуален характер и политическа мотивираност". Няколко години по-късно, когато четата Баадер-Майнхоф попадна в затвора, многохилядните й симпатизанти поведоха кампания против затворническата изолация на четниците с аргумента, че тази изолация - терминът гласеше "изолационна инквизиция" - целяла да унищожи политическата идентичност на затворниците. Всичко това се запечата в паметта ми поради две причини. Първо, макар и грамотно момче, наложи ми се да разлиствам разни справочници за значението и употребата на термина "идентичност". Второ, пресен емигрант с известен затворнически стаж в България, съвсем занемях при обвинението в изолационна инквизиция, изтърпявана от партизаните на Баадер-Майнхоф в хигиенична килия с радио, телевизия и библиотека, и в режим на оживена кореспонденция със свиждания по всяко време, ала това е вече съвсем друг сюжет.
След още няколко години тази в същността си абсурдна представа за групова идентичност се извиси до нивото на наистина колективната, и то национална идентичност, с която ни проглушават ушите до ден днешен. Заслугата май отново бе на левичарския дебат в Западна Германия. Стартов сигнал за новата експанзия на понятието в посока на непознатата дотогава "национална идентичност" може би даде лидерът на тогавашната ляворадикална сцена Руди Дучке в памфлетите си срещу "капиталистическата американизация", която била в ход в Западна Германия и размивала германската историческа и национална идентичност. Без сближаването на двете германски държави, обезличени под съветската и англо-американската окупация, възстановяване на германската историческа и национална идентичност няма да има - така гласеше неутралистическото и антиамериканско верую на ляворадикалите през тези години. При това заплувалото в левичарския дебат ново понятие "национална идентичност" като че ли бе специално изнамерено, за да извика на преден план въпроса за липсващия държавен суверенитет на тогавашната Федерална република, в която хазайничели американците с атомните си бомби и ракети. Излизане от НАТО, неутралитет и държавен суверенитет на миролюбивата и безядрена Федерална република като предпоставка за обединението и за възстановяването на германската национална идентичност - така гласеше лозунгът. Заквасено с левичарски антиамериканизъм, недоразумението "национална идентичност" мигновено очарова с първичната си и непроницаема прелест дяснонационалния политически спектър, който най-болезнено страдаше от низвергнатия държавен суверенитет на старата Бонска република. Десницата разпозна заряда в новата фраза, пое топката и няма вече да я изтърве.
Изтърване няма. Идентитет, дами и господа, идентичност. При това е съвсем ясно, че смисъл, и то само донякъде, има единствено индивидуалната идентичност "Аз съм Аз", пък била тя само за минимална единица време и само в смисъла на празната тавтология на Хегел. В акта на колективната си идентификация обаче, от рода на "Аз съм българин" например, човек отдава Аза си на колектива, поради което фактически вече няма идентичност, поне в смисъла на класическата индивидуална идентичност на човек. Човек, естествено, може да каже, че е българин, за да информира събеседника си за едно от нещата, които между другото го отличават и характеризират като индивид, ала това още не е националната идентичност, владееща умовете и преди всичко сърцата. Представата за национална идентичност още немският романтизъм е визуализирал в образа на дървото, по-точно в образа на дъба, на "германския дъб", разбира се. Човек изживява националната си идентичност като клонка, лист или поне пъпчица от това дърво с мощен ствол и корени, той е това дърво в сюблимния, органичен и екзистенциален смисъл на думата. (На немски впрочем думата за "ствол" означава освен това племе или народ: Stamm, Volksstamm). Тъкмо тази телесна и органична представа за нацията на времето злощастно внесоха от Немско и балканските будители и възрожденци, та чак до ден днешен народите им да се изживяват като жертви на ампутация или на други телесни непоносимости.
Романтика, дами и господа, Романтизъм. Избуялата в зората на XIX век в Немско романтична естетика на възвишеното и индивидуалното в определен момент отправи поглед в т.нар. народна култура и занемя пред народната песен. Низвергната в нишите на официалната култура, народната песен слиса романтиците, съзрели в нея еманацията на трансцендентното, добила израз под въздействието на някаква бездънна и едновременно сюблимна първопричина. Името й скоро бе намерено: нация. Ала не ненавистната "La Grande Nation" на Наполеон, окупирал цялата немска земя от Рейн до Виена. Не тази "политическа нация" за всеки. Не тази лъже-нация без корен, съдба и история. За себе си германецът декларира нацията-индивид, с която човек е кръвно сраснат по рождение, нацията-съдба в противовес на т.нар. гражданска нация на френските нашественици, към която човек принадлежи не по кръв и рождение, а просто като гражданин въз основа на свободния си избор и на лоялността си към Конституцията. Индивидуалното, дами и господа, така знаем още от Шлайермахер, е неизразимо, без знак и място в сигнификантната система на езика. Индивидуалното е чувство. Съответно цялата си риторика на възвишеното и неизразимото романтиците от индивидуалното пренасочиха към ословесяването на нацията-индивид, за която нямало думи и рационално обяснение - последното впрочем и до днес! - и с която германецът съдбоносно и сюблимно превъзхождал плоския и рационален французин напук на всичките му всепобедни армии. За нацията няма думи, тя е чувство - гласи един топос от 1870-та; човек знаел какво е нация, докато не го попитат. И ето че, рожба на романтичната естетика, нацията-индивид засиява над Немско като колективен хоризонт за изгубената цялостност и трансцендентност на индивида, за да може гениалният романтичен индивид най-сетне да се надигне от социалната си изолация, за да се слее с него. Днес бихме казали: за да намери идентичността си.
Изживяването на националната идентичност като подобна телесна съпричастност към нацията или по-точно доктрината за такава органична съпричастност на индивида към националното тяло, залегнала с Романтизма в германската политическа и обществена култура, поражда непрекъснати апории и абсурди. Например влачещият се вече десетилетия конституционен абсурд на "Закона на кръвта" ("Jus sanginis") при получаването на германско гражданство, или поредният абсурден дебат за колективното изживяване на вината за Освиенцим. В първия случай става дума за залегналото в конституцията право на германско гражданство на хора от немско потекло, родени и израсли далеч извън политическите граници на днешната Федерална република. Някои изобщо не знаят немски, повечето изобщо не познават германската социална действителност и политическа култура. Въз основа на някакво немско родословие обаче, като праправнуци на изселили се през XVII и XVIII век от Немско деди, тези хора декларират германска национална идентичност и по конституция имат право на германско гражданство и паспорт. Те са германци като листенцата от ствола на въпросното национално дърво. Същото право на германско гражданство обаче не е отредено на децата на чужденци, родени и израсли в Германия, и във всяко отношение интегрирани в социалната и духовна култура на страната. Да изчакаме дали сегашното парламентарно мнозинство във Федералната република най-после ще се окаже в състояние да сложи край на този залегнал в конституцията абсурд на етно-националната идентичност.
Вторият абсурд се свежда до грижливо култивираното в Германия чувство на колективна приемствена и потомствена вина за нацистките престъпления. Азбучна истина е, че вината е от индивидуално естество и че принципът на колективна вина е морално и юридически абсолютно чужд на модерната правова държава. Въпреки това в Германия съществува интензивно захранвана политическа, публицистична и риторическа култура, внушаваща и в най-младите поколения идеята за съпричастност във вината на бащи и дядовци по време на нацизма. Тези престъпления са нашият срам и позор - повтарят протагонистите на потомствената и приемствена германска вина за Освиенцим. Обикновено представители на ляволибералния истеблишмент, те се ръководят от благородни антинацистки подбуди, зад които обаче прозира една недотам чужда на нацизма ценностна представа и потребност, а именно фантазмът за национална идентичност като тъждественото със себе си през вековете "ние" на германското "Аз". Абсурдът не става по-малък от обстоятелството, че все по-голям брой родени в Германия млади хора, германци по култура и паспорт, не се вписват в това "Аз" и не могат да поемат потомствената вина на това "ние" поради простата причина, че родителите им са дошли от Турция, Гърция и откъде ли не. Известно е освен това, че дори през годините на нацизма не всеки германец е бил нацист, расист и антисемит. Факт е, че цели дивизии от нидерландски, френски или скандинавски нацисти в униформата на "Waffen-SS" до последната минута на Третия райх се сражават за фюрера, докато германците масово отиват в плен. Под патронажа на Райха хърватските, украински, литовски и други нацисти развихрят в страните си такава расистка и антисемитска оргия, че в отделни случаи чак германските нацисти се възмущават. Агресивният антисемитизъм в никакъв случай не е германски патент, в не по-малко уродливи варианти той присъства в културата на Полша, Украйна, Литва и всъщност къде ли не. С всичко това политиците и шеф-комуникаторите на германското обществено мнение с готовност ще се съгласят, но няма да се откажат от проповядването на съпричастната, потомствена и приемствена вина на всички германци, включително и на още неродените, за извършените от Третия райх престъпления. Звучи абсурдно, ала е факт: в днешната национална идентичност на германците, култивирана десетина години от медии и политици, успешно бе интегрирана идеята за потомствената и приемствена вина за Освиенцим. Тази вина е цената, която медии и политици очевидно са готови да заплатят за континюитета и приемствеността на колективното германско "Аз", без които естествено германска национална идентичност няма. Какви конфузии още може да включва цената й, проличава особено нагледно от следните два обществени дебата в Германия.
През 1996 година германската общественост бе потресена от студията на Даниел Голдхейгън "Hitler's Willing Executioners". При това авторът, млад американски социолог, нито предлага в дисертацията си някакъв нов исторически материал, нито отваря някаква нова перспектива за обяснение на явлението "Хитлер" и последиците му. За извор му служат част от запазените и многократно проучвани документи за зверствата на "Полицейски батальон 101" зад фронта в Украйна и Белорусия. Голдхейгън констатира наново също така познатото обстоятелство, че хората в този полицейски батальон не са били никакви изроди и фанатици, а по професия, образование, семейно положение и т.н. все най-средностатистически германци. На тази база авторът задава също така добре разработения вече въпрос, как бе възможно тези съвсем нормални, средностатистически и аполитични германци да извършат без особени проблеми със съвестта си такива чудовищни престъпления. Обяснение Голдхейгън намира в тезата си за специфичния "елиминационен антисемитизъм", който отличавал германската национална култура от другите култури. Без особено усилие книгата на Голдхейгън може да се прочете като студия за едва ли не расовата предопределеност на германеца към споменатия елиминационен антисемитизъм. Авторът естествено с възмущение отхвърля подобен прочит, основната му теза обаче си остава, каквато си е: уникално със своята чудовищност и с измеренията си, избиването на европейското еврейство не случайно е дело на германците. Германците като нация били предопределени за това престъпление поради специфично елиминационния антисемитизъм, залегнал в германската национална култура. Както навремето обобщи седмичникът "Дер Шпигел", не германците според Голдхейгън са били инструмент на Хитлер за реализиране на маниакалните му расистки фантазми, а обратното: в лицето на Хитлер колективната германска воля за изтребление на евреите намерила своя инструмент. Иначе казано, на новото германско "ние", заспрягано от медиите след обединението на Германия, Голдхейгън отговори "да, вие!", и в потвърждение на колективното "Аз" гравира Освиенцим в тялото на германската национална идентичност. Оперираща под нивото на научните стандарти и белязана от сериозни методологически слабости, книгата на Голдхейгън почти не събуди интерес извън Германия. В самата Германия обаче авторът и дисертацията му в безкраен низ от телевизионни форуми и дискусии бяха медиен спектакъл номер едно за 1996 година. Навсякъде младият американски социолог и син на оцелели в Освиенцим еврейски родители обираше симпатиите на публиката и печелеше по точки в почти всички дискусии с достолепните германски историци. В целия дебат около Голдхейгън и дисертацията му особено ясно пролича успешната и абсурдна в същността си интеграция на Освиенцим като специфична съставка на германската национална идентичност.
Аналогична конфузия се разигра две години по-късно около словото на писателя Мартин Валзер по повод присъдената му литературна награда за мир на германските книготърговци. Мнозина като че ли бяха забравили, че още преди двайсетина години Валзер нарече разделението на Германия "отворена рана", която не бива да зараства, докато продължава това разделение. Ето защо навремето Мартин Валзер, впрочем в пълен идеен синхрон с тогавашния пионер на антиамериканската германска идентичност Руди Дучке, бе против признаването на всяка от двете Германии - както на Федералната република, така и на ГДР. Разделението на Германия било наказанието за Освиенцим, това му било понятно, ала всяко наказание трябвало да има край, защото иначе се обезсмисляло. Разделението на Германия естествено не бе никакво наказание за националното германско тяло, а бе последица и резултат от съвсем други политически игри, но да речем, че в случая Валзер просто говори като писател. Като човек на словото обаче Валзер знае естествено каква представа за национална идентичност възпроизвежда с образа си за Германия като кървяща рана: представата за наказаното с ампутация национално тяло от плът и кръв. Една непоносима за този значителен писател романтическа баналност. Ето обаче, че на 12 октомври 1998 година в историческото пространство на катедралата "Свети Павел" във Франкфурт на Майн, осем години след като се затвори раната "Германия", Мартин Валзер сметна, че цената вече е платена и че германската му идентичност достатъчно е изкупвала Освиенцим. Пред стеклия се на ритуала политически и артистичен елит на Германия Мартин Валзер в благодарственото си слово даде израз на нови терзания и преди всичко на възмущението си от тази "морална бухалка Освиенцим", с която вече десетилетия го бухат ли бухат от телевизионния екран. Затова Валзер вече извръщал глава, когато за пореден път му навират под носа Освиенцим. Германия днес е една нормална държава, казва писателят, стига с тази непоносима вече инструментализация и ритуализация на "Освиенцим" в изгода на определени среди в Германия, присвоили си право на отговорност за съвестта на другите хора. Съвестта си е лична работа на човека, подчертава Валзер: "всеки е сам със съвестта си." Ето защо Валзер не желаел повече да понася цялата тази "перманентна репрезентация на нашия срам". Всеки бил сам със съвестта си, ала фразата "нашия срам" Валзер с леки вариации повтаря в словото си точно пет пъти. Конфузията е доста фундаментална и според мен издава действителния проблем на автора. Пледирайки за правото си на лична и неманипулирана отвън съвест относно Освиенцим и заклеймявайки същевременно тази манипулация като непоносима вече "репрезентация на нашия срам", Валзер в действителност поиска ни повече, ни по-малко от германска идентичност, ала без цената, която протагонистите на тази идентичност бяха приели за континюитета й. С протеста си срещу "перманентната репрезентация на нашия срам" Валзер същевременно декларира съпричастността си към колективното германско "ние", както и претенцията на това "ние" занапред да диша и живее без клеймото на Освиенцим в месото си. И още нещо: това германско "ние", на което с "моралната бухалка Освиенцим" все му набивали в колективната глава "нашия срам", по силата на естеството си изключва като чуждо тяло хората, изживели Освиенцим не като морална бухалка. Например хората, наричани все още с политическа коректност "нашите еврейски съотечественици" или "германци с еврейско вероизповедание". Ние, германците - и те. В разгара на пламналия дебат, в който впрочем слава Богу пролича и завидната зрелост на германската общественост, израелският историк Саул Фридлендер сподели една любопитна констатация: публиката, която в храма "Свети Павел" с бурни аплодисменти посрещна словото на Мартин Валзер, бе същата, която само две години преди това пак така аплодираше по медийните спектакли Голдхейгън. Предвид диаметралната противоположност на двете позиции Фридлендер с право се запита, за своеобразен конфликт на поколенията ли става в случая дума, или си имаме работа с някаква трайна публична конфузия. Конфузия без съмнение има. По същество обаче и двата дебата бяха упражнения в изживяването на новото издание на колективното германско "ние" след обединението. Затова няма защо да изненадва обстоятелството, че колективният субект на това изживяване и в двата случая бе един и същ.
Идентитет, дами и господа, идентичност. Междувременно покрай злощастната национална се разроиха какви ли не други групови и колективни идентичности от сравнително по-безобидни естество и формат. Кой ли помни още ясната и еднозначна полицейско-административна употреба на командата "идентифицирай се!", сиреч дай си паспорта, за да те видим, ти ли си. Ала не. От петнайсетина години лексемата "идентичност" е заклинание за всевъзможни изконни, сюблимни и бездънни форми на битието, за които смислена дума не можеш да отрониш. Въпреки или тъкмо затова вестник не можеш да отвориш, без да прочетеш, как някому отнели идентичността, как друг си я намерил, как трети си я търсел, как на четвърти му нахлузили чужда. Имаме социални, професионални и сексуални идентичности. Феминистките преди поне десет години откриха женската идентичност, последвани от трубадурите на мъжката, хомосексуалната идентичност също я уважаваме, както и "правото на самоопределение на сексуалната идентичност". Има регионална идентичност, има и европейска, а една публикация неотдавна съвсем сериозно повдигна въпроса за "глобалната идентичност" на човек. Всевъзможни изследователски проекти и дисертации си подсигуряват финансирането или стипендията чрез думата-разковниче "идентичност" в заглавието си. Под неоновия надпис "Кой си ти?" една модна къща в Амстердам кани минувачите да влязат и намерят в нея идентичността си. От един рекламен клип неотдавна узнах и за "тайната идентичност на Супермен спрямо Бъргър-кинг", макар че конкретното песуасивно направление на това послание още ми се изплъзва. Чета освен това, че либералната партия си изгубила идентичността, че социалдемократите продали своята за власт, че християндемократите си търсели нова. Разчу се също така, че НАТО бил с разклатена идентичност. Преди няколко месеца вестниците разтръбиха за застрашената идентичност на общината Форбюрх в Холандия, съпротивяваща се героично на сливането й с Хага, а неотдавна видях по телевизията как защитаваше правото си на неповторима идентичност духовият оркестър на баварското село Оберамергау.
По-небезобидна естествено е изнамерената преди 20 години "национална идентичност" с варианта си "етническа". Мисля, че долавям инструменталното достойнство на съставките "национална" и "етническа" в двете словосъчетания, и то не защото някой до днес можа донякъде да ми обясни, какво е нация и какво е етнос, а тъкмо защото не може. На тема "нация" е изписано толкова много, че би било безумие да резюмирам тук дори прочетеното само от мен в скромните ми занимавки с този комплекс. Ясно ми е едно: нацията е текст и конструкция, в която трябва да вярваш, защото иначе я няма. В отделни случаи е дори за препоръчване в тази нация да те няма и теб, неверникът. Аналогичен случай са понятията "етнос" и "етнически". В немскоезичното културно пространство и другаде термините "етнос" и "етнически" влязоха в употреба след войната като субститут за компрометираните от нацизма думи "народ" и "народностен", еднакво безсъдържателни като тях, и благодарение на това - еднакво манипулативни. Френска дума по произход, ала във Франция етноси няма. В България и другаде има, ала май само за да могат дадени люде, смятащи се за нация, да държат отвън други люде, наричайки ги етнос. Разликата е ценностно-йерархическа: за нацията може да убиваш или трябва да дадеш живота си, за етноса - не непременно. Както научихме от Витгенщайн, думата придобива значението си едва в начина си на употреба. Какво обаче се получава, когато съчетаеш две думи с приблизително еднаква семантична празнота? Ефектът на словосъчетанието "национална идентичност" е достатъчно убедителен. За много кратко време то извади от употреба изтъркани за езиковото ни усещане фрази като "национално самочувствие" или "национално самосъзнание". Къде по свежо е да декларираш правото си на национална идентичност.
"Езикът празнува". Така отново Витгенщайн нарече явлението, при което в резултат на достатъчно тиражирана езикова употреба може да възникне илюзията, че фантазмът, придобил езикова изразеност, съществува не само езиково, а и реално. Затова нека се върнем при безобидната първична, персонална или индивидуална идентичност "Аз съм Аз", която Хегел бе нарекъл "празна тавтология". Само за нея може поне донякъде да се говори смислено. Да, аз съм аз. Ала като погледне човек фотографията на Аза си отпреди 20 години, може да му се отще всяка идентификация с него, може и да му се приплаче. За радост или мъка, ала между двата Аза неумолимо се е вклинило времето и ги раздалечава с всяка секунда. Преходност, тленност, уви, но и съзряване, развитие и изобщо промяна. Идентичността на разпиляното във времето си Аз човек придобива едва в момента на смъртта си, ала за нея, нека за последен път цитирам Витгенщайн, по-добре да мълчим, след като нищо не можем да кажем. Езикът празнува, дами и господа.


Жерминал Чивиков




Текстът
е четен на
конференция,
посветена
на
кризата
на идентичността,
Бургас,
12-13 март т.г.