Не знам дали съвременният художник е напълно доволен от липсата на правила и ограничения в изкуството си. Не съм сигурна дали понякога не се уморява от стремежа на всяка цена да бъде уникален и не мечтае тайно за някоя изпитана рецепта, която да му гарантира успех, без в същото време да бъде обвинен в плагиатство. "Ерминиите" на съвременното изкуство обаче още не са написани.
Идеята на Мария Василева да събере "авторски "рецепти" за създаване на съвременни работи" е вероятно първият опит за това. Изложбата има всички необходими съставки за един представителен сборник рецепти на съвременната българска арт кухня: десетина от най-интересните автори, разнообразни като търсения, използвани техники, пол, възраст и професионален опит.
Аналогията между изкуството и готвенето не е самоцелна и е очевидна за всеки, който се е докосвал до готварска книга и трактат по технология на живописта, например. Дали обаче съвременният художник е натрупал достатъчно опит и е открил рецепти за работата си и доколко едно изкуство, така вторачено в уникалността на инвенцията може да се ползва от рецепти? Това се опитва да изследва Мария Василева заедно с участниците Божидар Бояджиев, Лъчезар Бояджиев, д-р Галентин Гатев, Венцислав Занков, Правдолюб Иванов, Любен Костов, Кирил Прашков, Расим, Моника Роменска, Димитрина Севова, Калин Серапионов, Недко Солаков, Борис Колев.
Работите уютно са се вместили в "домашното" пространство на Института за съвременно изкуство. Някои от рецептите са със съвсем готварски аналогии. Видеото на Калин Серапионов, разположено на масата в кухнята, показва неговите колеги, които ядат приготвената от автора гореща супа. До рецептата на всяка от супите са отбелязани имената на тези, които са я предпочели. На стената, сред множество бележки от ежедневното обитаване на това пространство е боцната рецептата на Лъчезар Бояджиев. Съвестно и точно той описва продуктите, начина на приготовление, заедно със съвети за сервиране и консумация на "Инсталация с неща в пространството някъде". Рецептата изглежда убедителна и струва ми се, има заслужени претенции за действителна валидност. По стените в коридора са залепени любопитните "ерминии" на Моника Роменска, но необозримите редички писмен текст напомнят, че да се следват предписанията е тежко бреме. Още повече, че в дъното на коридора вниманието веднага е привлечено от шумно оплюване (буквално) - доказан балкански метод за постигане на успех, представен от Борис Колев. Феминистичен привкус има работата на Димитрина Севова. Диапозитиви са прожектирани върху гърба на чинии, около тях натюрморта допълват тенджери и тигани. Всичко това, поместено в работното помещение сред компютър и много книги. Една рецепта за това как се съвместява изкуството с неизбежните домакински задължения.
С отдалечаване от кухнята, произведенията като че ли се отдалечават и от директните кухненски аналогии. "Правиш, каквото правиш и гледаш какво става отстрани" на Кирил Прашков всъщност показва метода, който е използвал авторът в серия свои работи. До самото произведение, съдържащо букви, писани с бамбуково перо, е поставен листът, върху който се сваля мастилото от бамбука.
Малка рисунка на Недко Солаков уточнява с какво трябва да бъде екипиран "успешният" художник. Доказателството за ефикасността на тези съвети е внушителното CV на художника. То е скрито в тоалетната, нарязано като тоалетна хартия...
Ако някой все пак се е надявал да открие полезен съвет, може би няма да остане разочарован. Сред иронията прозират и не малко истини. Един интересен, но "скрит" акцент бяха "правилата на играта", които гарантират приемане и успех. Предписания и рецепти са необходими именно там, но те като че ли ревниво се пазят и за тях намекваха най-вече работите на Лъчезар Бояджиев и Недко Солаков.
В работата на Правдолюб Иванов текстът "Това, което искам да направя, е това, което трябва да направя, е това, което искам..." се повтаря, като двете тези редуват излизането си на преден план и взаимно се доказват. Това, което искам, става това, което трябва. Това, което трябва, става онова, което искам... Вероятно доброто изкуство е именно в подходящото съотношение между избора да се опреш на едни правила и да се освободиш от други...
Всъщност заиграването с "правилата" като че ли е особена характерност за изкуството на ХХ век. Детронирането и иронизирането на моделите са родили много произведения. Тук самоиронизирайки собствените си правила авторите на "Рецепти" са се предпазили от опасността някой друг по-късно да стори това.
Евентуалната "полезност" на изложбата е все пак вторично качество. Мисля, че главният успех на "Рецептите" е, че показват как е възможно самата рецепта да е вече ядене или как търсенето на правила за изкуство може да се превърне в добра изложба. Нещо, което е възможно само в изкуството и е абсолютно непостижимо в готвенето.

Десислава Димова