Почеркът
на големия брат
Това, че държавите от ЕС от убеждение са се включили в една американска война, действително е нещо ново. Хората в Азия и другаде обаче съвсем не възприемат тази война като нещо ново, а ясно разпознават в нея почерка на САЩ, и неодобрително клатят глава. Защото обстоятелството, че в американската лимузина зад американския шофьор са седнали европейци, още не прави автомобила европейски. Тази постнационална война, започнала с въздушните удари на НАТО, е американска не защото американските войници свирят в нея първа цигулка, а поради мирогледа, залегнал в основата й. Интервенционните войни, водени от американците през ХХ век, са всичките морализиращи или морализирани войни. Така погледнато, американската война винаги е била продължение на морала с други средства. Този тип американска война започна през 1917 година, когато президентът Уилсън се намеси в Първата световна срещу Германия със следната обосновка: "Настоящата германска подводна война срещу световната търговия е война срещу човечеството!" Този модел на аргументация се възпроизвежда в наши дни, защото натовските държави също се позовават на нещо възвишено, а именно на идеята "Европа", за да обосноват изоставянето на позицията си на неутрален посредник и за да оправдаят хуманитарната си намеса.
Обаче щом изпишеш думата "човечество" на бойното си знаме, земното кълбо става световна държава, в която за национални междудържавни войни няма повече място. Мирът, според тази логика на американската война, е състояние, в което не се вършат неправди. Интервенционната война следователно вече не е война, а опит за налагане на закона и възстановяване на реда. Войната сиреч е полицейска акция. Трудни времена за пацифизма, който изхожда от противопоставянето на мир и война, защото в случая войната се явява международна акция срещу държавно организирана престъпност.
Натовските държави не водят война. Югославската република обаче води. Полицията не преговаря с престъпника, а изисква от него да не оказва излишна съпротива. Това обстоятелство затруднява дипломатическите опити за прекратяване на войната, и то не само защото целта е безусловното подчинение на престъпника. Криминалистичната конструкция на войната изисква и програма на ресоциализация на престъпника, сиреч окупация на страната и превъзпитание на населението. Освен това в мирогледа, залегнал в американската война, идеята за неутралитет няма право на съществуване. Според логиката на световния полицай неутралитетът означава асоциално поведение, защото всички останали страни учстват в борбата срещу престъпността, а неутралната страна нищо не прави.
Много азиатци по вече традиционен рефлекс критикуват всичко американско или западно. Но не мога да игнорирам критиката им срещу бомбардировките на НАТО в частност и срещу балканската политика на Запада изобщо. В югославския конфликт досега Западът подкрепяше единствено отцепниците, като подриваше една исторически възникнала държавна структура. Това вероятно ще се повтори. Мечтата по някакво мултикултурно Косово все повече се отдалечава. Резултатът е застрашителен, защото възникват все повече държави. Някои дори се опасяват, че бомбардировките са кървав сигнал за разрастването на движенията за отцепване в глобални измерения.
Да посредничиш между екстремно националистически мислещи страни, какъвто е случаят на Балканите, не е задача за завиждане. При това за постнационалните държави от ЕС би било от полза да се поставят в положението на национално или националистически мислещите хора, вместо да действат според постнационалния принцип, повеляващ международна борба срещу престъплението. Не можеше ли Западът да поеме двете роли едновременно: като гарант на държавната структура и същевременно като защитник на човешките права? Не можеше ли докрай да остане неутрален, вместо да взема страната на по-слабата етническа група? Когато рукне кръв на Балканите, постмодерна Европа като че ли разполага само с две-три понятия като "етнически чистки", "геноцид" или нещо подобно, като всичките са подредени под общото понятие "престъпност". Ала достатъчен ли е този беден речник за възприемането на действителността?
В моите очи подобно опростителско виждане е просто противно на европейската плуралистична мисловна традиция. Човек, който не е възприел този опростителския код на Запада в погледа му към Балканите, иначе преценява развитието и положението в Косово. Миналогодишното примирие му изглеждаше нестабилно, защото често пламваха сражения, предизвиквани обикновено от АОК и приключващи с възмездни удари на сърбите. Ала сраженията бяха спорадични. Понякога осведомителните агенции дори съобщаваха за бежанци, завръщащи се в селата си. За човек, невъзприел опростителския балкански код на Запада, положението в Косово преди бомбардировките бе незадоволително, ала все пак представляваше един скромен положителен резултат. Този скромен резултат можеше да послужи като изходна база за нещо по-сериозно. Вместо това се започна една американска война в средата на Европа, и от тази гледна точка решението за тази война е лишено от всяка рационалност. В очите на национално мислещите сърби нападението на НАТО бе едностранна намеса в полза на косоварите, на които те без друго гледат със страх и подозрение. Просто е необяснимо, защо Западът по този начин отново раздробява една държавна структура, и отново се отвръща от целта си, която уж бе запазването на мултинационално Косово.
Антизападна ли е критиката ми?
В центъра на японското отразяване на конфликта се намират малките и беззащитни хора. Това са косовските албанци, които бяха против политическото потисничество, но същевременно се бояха и да не бъдат въвлечени в партизанска война, и които накрая бяха въвлечени в една качествено съвсем друга война. На азиатците всичко това тревожно напомня американската теория за плочките на доминото, каквито за САЩ бяха азиатските народи. Така погледнато, хуманитарната интервенция на НАТО на Балканите, както се изрази един японски философ, не само е измама, а граничи с престъпление по непредпазливост.

Тан Миногучи
Suddeutsche
Zeitung,

18.5.1999