Загадка
За някои дохожда денят, когато трябва
големите две думи ДА или НЕ да кажат.
Веднага се познава, кой всъщност притежава
готово ДА-то, щом го изкаже, сякаш грабва
и почести, и слава, върви със горда крачка...
Che face in gran rifiuto...
Константинос Кавафис
(Цитат по памет)

Милиони нормално мислещи и грамотни хора, в по-голямата си част религиозни, с общовалидни представи за добро и зло, възпитани в духа на основните морални ценности и приучени към нормите на социално поведение, смятат за правилно и справедливо въоръжените сили на обществата им да се захванат с разрешаването на един конфликт в съседна страна, като безмилостно я бомбардират и като ден след нощ и нощ след ден вече трети месец "колатерално" убиват жени, деца, старци и болни. Емоционалната и мисловна конституция на тези люде представлява голяма загадка за мен. Мнозина от тях сами са майки и бащи, други са болни, трети са стари и немощни, ала участта на себеподобните им под бомбите върху въпросната европейска страна нито ще предизвика в някого емоционален взрив, нито пък доказаното безсмислие на убийствата и разрушенията ще задействува мисловния им апарат така, че да поискат от правителствата си да сложат край на това безумие. Цялата тази тъжна енигма не става по-весела от обстоятелството, че политици с умопомрачен поглед или с усмивка на явни идиоти ден след ден от малкия екран успяват общо взето да поддържат доверието на въпросното електорално мнозинство за катастрофалната си политика, и то с аргументи, чиято морална злонамереност и рационална уродливост плътно се покриват с физиономиите им. Още по-тъжничко му става на човек от обстоятелството, че дългата поредица от лъжи за хода на войната, с които въпросните политици ден след ден гощават електората си, са междувременно прегледно изброени в редица сериозни вестници и са публикувани за всеки, който се интересува, без това да има особени последици. Ала особено тъжно ми стана, когато преди седмица научих, че в Батайница бомба на НАТО уби тригодишната Милица Ракич. Не че не ме боли и за албанските деца, убити от някой сръбски бандит в Косово. Но аз не съм гласувал за Милошевич. Гласувал съм десетилетия наред* послушно и по съвест за политиците на НАТО, та да ме пазят от Съветския съюз, докато съществуваше, ала не съм гласувал, за да убиват деца в Югославия. От около 1200 убити досега от бомбите на НАТО една трета са деца, деца са и 40 процента от досега около пет хилядите ранени и осакатени. Нека тази официална цифра на председателката на югославската комисия на ЮНЕСКО Маргит Савович десетократно да е преувеличена. На мен ми стига и убийството на тригодишната Милица Ракич, за да плюя при възможност в лицето на ухиления Джейми Шей. Тъжно.
Добре, че има и по-ведри неща за научаване. Например декларацията ЗА войната в Югославия, която са си спретнали кохорта български интелектуалци на страниците на "Литературен форум", "Литературен вестник" и"Култура". Съставителят на този бисер на риториката непременно е поет. Само "несъвместимостта" на някои обстоятелства болезнено избива от главата ми натрапчивото усещане, че авторът на тази креация просто няма как да е забележителният южнобалкански стилист Венко Марковски. Ала духовно - може.
Кой твърдеше, че като стилна фигура риторичният въпрос е само за дружинни ръководителки и ЗКПЧ-та? Под неумолимата мощ на каскада от седем риторически въпроса два пъти по седемдесет и седем български интелектуалци осъждат, съпричастничат и солидарничат, и два по седем пъти казват ДА. Това оргиастично четиринайсеткратно ДА!...ДА-А!...ДА-А-А! - къде може да го чуе днес човек в тази му неподправеност, освен в някое хотелче на плас "Пигал" в Париж, където стените са по-тънички. ДА на изкормената Югославия без пътища, без ток, без вода. ДА на "колатерално" изтърбушените влакове и автобуси с деца, жени и старци. ДА на касетъчните бомби върху болници и жилищни квартали. ДА на сринатите мостове на Дунава в Нови Сад. ДА на качващия се Дау Джонс в Ню Йорк. ДА на усмивката на Джейми Шей в 15 часа средноевропейско време. Седем пъти ДА на убийството на Милица Ракич; и едно последно българско интелектуално ДА на съпричастността и солидарността с нейните убийци.

Жерминал Чивиков
* От 70-те години
авторът живее
и работи в Западна
Европа