Музиката е като
дрогата

Пълнолуние, Античният театър, на заден план - осветеният модерен град; това беше необикновеният декор, в който прозвуча музиката на Майкъл Наймън на 30 май в Пловдив.
Майкъл Наймън дойде за първи път в България с оркестъра си, кръстен на негово име - "Майкъл Наймън бенд", и певицата си Хилари Съмърс, чиито великолепен контраалт претворява почти всички негови песни. Авторът на филмовата музика на "Пианото", "Гатака", "Карингтън" и на почти всички творби на Питър Грийнауей сам акомпанираше на пианото. Репертоарът - откъси от най-известните му творби - "Пианото", "Книгите на Просперо", песни от "Дневника на Ане Франк"...

- Можете ли да опишете стила си. Обикновено отказвате, но все пак на какво прилича това, което композирате?
- Мисля, че моята музиката има всичко. Има определена интелигентност, има много силно усещане за структура. Това е физическа музика (ако мога така да нарека нещо метафизично), защото понякога наистина кара хората да танцуват. Много емоционална е - може да ви разплаче, а и да ви докара до самоубийство. Но като цяло в повечето случаи кара хората да продължават да живеят. Всъщност аз не си го поставям за цел. Когато композирам, не мисля за въздействието. Аз пиша музика за мен самия. Това е много лично и егоистично, признавам си. И въпреки че съм егоистичен творец, успявам да създам нещо, което влиза в контакт на различни равнища. Някои хора провокира да мислят, а други просто да го усещат като емоция. Вярвам, че целта на музиката е точно връзката, която създава с отделните хора. Съвременните композитори могат днес да черпят от Моцарт, а утре от българската фолк-музика. Има неизчерпаеми извори, които могат да се свързват с различни хора по различни начини. Не е задължително хората да знаят, че аз съм създал термина "минимализъм" в музиката. Аз искам публиката да разбира музиката ми, да влиза във връзка с нея, а не да знае някакви неща за произведенията. Музиката е като дрогата - най-силната музика се инжектира директно във вените, без да има нужда от превод, без излишни обяснения. Просто се поема направо.
Това, което правя в крайна сметка, е вид класическа музика. Но тя привлича и много млада публика. Другият вид млада музика е рок-музиката, музиката на "Трайнспотинг". Човек като режисьора му Дани Бойл може и да харесва моята музика, но самият той е изразител на съвсем други усещания; и на друга музикална култура, която също е съвременна, но различна. Наскоро прочетох в един вестник интервю с продуцента му, че подготвя нов филм - "Плажът" с Леонардо ди Каприо, и че имат нужда от добър композитор. Предложих му аз да напиша музиката. Но после осъзнах, че това не е моят стил - културните разлики между двата подхода стават все по големи. Аз като композитор реших, че трябва да пиша оркестрова музика. С "Трайнспотинг" не върви симфонична музика.
- По какъв начин ви се отрази популярността на "Пианото"?
- Популярността не ме промени, но работата по филма промени отношението ми към мет самия като композитор. Преди да я напиша, никога не съм си представял, че мога да създам музика, която да изразява усещанията на една жена към света. Но в същото време тази промяна на контекста не промени концепцията.
Колкото до композирането на музика за филми, по принцип хората ме канят, наемат ме да работя с тях - пиша опери и концерти, пиша музика за телевизионни реклами и дори за видеоигри. Но това, което аз правя, е много индивидуално като подход - то е радикално различно от типичната музика за американски филми. Аз винаги мога да бъда нает, но никога не се съобразявам с правилата на играта, които диктува Холивуд.
В крайна сметка пиша музиката, която обичам да пиша. Не съм от типа филмови композитори, които са способни да си променят творчеството спрямо всеки филм. Стилът ми не е ден за ден. Не съм ту класически, ту джаз музикант, което правят холивудските композитори. И затова музиката, която пиша за филми, е всъщност съпоставима с музиката, която пиша за концертни зали, с оперната ми музика. Харесвам предизвикателството, което всеки филм предлага. Има разлика между музиката на "Пианото" и музиката, която пиша за Питър Грийнауей. Но винаги трябва да има някаква връзка между музиката за различните филми. Така че, човек като я чуе, да си каже: "О, това може да бъде написано само от Майкъл Наймън." Не мисля предварително как да напиша музиката така, че да изглежда като запазената марка Майкъл Наймън. Както, сигурен съм, и Жан-Люк Годар не гледа на всеки свой кадър като на утвърждаващ стила му. Просто всичко се ражда от него самия.
- И все пак как пишете музика си?
- Много лесно. Сядам на пианото, припомням си какво знам за произведението, какво знам за себе си, какво търся. И започвам да манипулирам усещанията на хората...
- Гледате ли подготвителни снимки, предварителен материал от филма, за който ще пишете?
- Никога, нито един образ. Само си ги представям. Въпреки че работя с режисьори с фиксирани визуални образи. Музиката ми идва от общата структура и от концепцията.
- Вие всъщност сте известен в цял свят с филмовата си музика. Не усещате ли ревност към другите си произведения?
- Странно е да чувстваш ревност към самия себе си... Като стил филмовата ми музика не се отличава от произведенията ми за театър, опера или телевизия. Истината е, че киното в момента е най-популярната форма на изкуство. А след като много класически автори са абсолютно неизвестни на широката публика, няма защо да се оплаквам, че концертната ми музика например няма същата популярност на филмовата. Но ако трябва да бъда честен, ядосвам се, че най-много се представя филмовата ми музика, защото и останалото, включително оперите ми, не са скучни и академични. Имат същата виталност, енергия, идват от същото вдъхновение... Освен това аз, и да искам, не мога да пиша музиката на XVIII век. Аз съм в емоционалния и исторически контекст на края на 90-те на XX век. Обявявам, че съм напълно свободен, но не съм. В същото време отказвам да правя съпоставки между творбите си - не мога да сравнявам музиката на "Пианото" и концертното произведение "Струнен квартет" - те просто са различни и така трябва да бъде.
- Вие сте един от хората, които въведоха термина "експериментална музика" в музикознанието. Какво всъщност означава той?
- Не мисля, че вече има експериментална музика. През 60-те и 70-те, когато написах книгата си за експерименталната музика, ставаше дума за определен жанр, за определена позиция към начина да се избират и свързват звуци, както и да се интерпретират по-свободно от музикантите. Мисля, че всичко това вече е част от историята. То е част и от моята лична история, от начина ми на мислене, нещо, от което не мога да се отрека. Вече не се създава експериментална музика. Интересно е, че в периода между 68-ма и 78-ма бях музикален критик. И бях много добър, когато описвах музикалните феномени и ги поставях на съответното място. Сега обаче, като не съм музикален критик, ми е трудно да опиша това, което правя. Мога да го опиша, но не и да го оценя. Мога да пиша по принцип откъде идва моята музика - от Пърсел или от Моцарт, или от румънската фолк-музика, или от 60-те, от "Бийтълс"... Всички тези неща явно присъстват в моята музикална чувствителност, но е опасно да се каже, че моята музика е просто смес от всички тези влияния. Всеки от великолепните кинорежисьори, с които съм работил, има кинематографично око и мозък. Предполагам, че притежавам музикалния еквивалент на това кинематографично око. Това е нещо отвъд нас, то идва преди и остава след композирането, но в същото време минава и през самия процес на композиране.
- В едно интервю перифразирате Стравински, като твърдите, че "слабите композитори заимстват, а силните крадат". Крадете ли музика?
- Да, крада музика, защото искам да извадя от нея нещо ново. В същото време не мога да не го правя заради пиетета ми към произведението, от което крада.
- От кого крадате?
- От Пърсел, Моцарт, от Монтеверди. Това, което има предвид и Стравински, е да крадеш с отговорност. Да превеждаш това, което си откраднал, на собствения си език. Худжниците го правят непрекъснато, правили са го в цялата история на изкуството. Пренасят откраднатите образи в съвсем различен свят - във времето, в което живеят.
- Продължавате ли да работите с Питър Грийнауей?
- Не съм работил с него от "Книгите на Просперо" през 91-ва. Всеки прави нещо различно. Той си подготвя филмите, режисира опери и спектакли, а аз си върша моята работа. Но се надявам, че скоро ще направим отново заедно нов успешен филм.
- Свирил ли сте и друг път на подобна сцена като Античния театър в Пловдив?
- За първи път свиря в България и съм много щастлив, че това е именно сцената на Античния театър. Свирили сме много отдавна на подобно място, но по-малко - в Атина. Една от радостите да си композитор и изпълнител едновременно е не само в това, че по различен начин може да представяш музиката си - във филм, на диск, но най-добре е да я представяш на живо. Защото както ще видите, това, което не може да се улови от записа, е енергията на живото изпълнение. То винаги изненадва хората, които познават музиката от записите, и ги въодушевява. Така че след като веднъж сте имал възможност да свирите на живо, разнообразието става невероятно - бихме могли да свирим и в красива опера от XVIII век, и в съвсем нова зала в Барселона, която събира 3000 души. През 98-ма в Севиля свирихме в 5-хилядна супермодерна сграда. Можем да изпълняваме творбите и в съвсем модерна среда, и (както довечера ще свирим) във великолепната древна атмосфера на Античния театър. Това разнообразие запазва тръпката и превръща концертната ми дейност в една от любимите ми.
- Възникват ли у вас някакви музикални асоциации при вида на древния град?
- Единствената музикална асоциация, която възниква веднага, е свързана с вечерната ми разходка из този прекрасен град. На една калдъръмена улица чух необикновен дует от китарист и цигуларка. Звучеше толкова необикновено в тази атмосфера, че спрях да ги чуя. Те ме карат да мисля, че Пловдив има много потенциал. Един-единствен път съм бил в България - през 60-те, само за няколко часа, когато пътувах към Румъния. Почти нищо не знам за българската музика, като изключим може би "Мистерията на българските гласове" - затова пратете ми малко дискове. Много съм любопитен. Уви, мениджърите ми са строги. Само два дни оставам, така че няма да мога да науча всичко, което ми се ще да разбера за България. Надявам се да ме поканите отново.

Разговора води Олга Милчева




Разговор с
Майкъл Наймън