Около Враца '99

Никола Вандов: Имам наблюдения върху Националния фестивал на малките театрални форми във Враца - неговите плюсове и минуси сякаш се повтарят. Струва си да акцентираме повече върху онова, което не се случи и не се случва на този фестивал, както и на другите. Така е някак по-честно и, може би, по-полезно. Непрекъснато се говори: "Не станаха ли много фестивалите?" Убеден съм, че ще са много, ако загубят или се разминат с интереса на своята публика. На фестивала имаше спектакли, които заслужаваха онзи небесен мотив за ухото на театрала "Повече билети?", но той не прозвуча.
Аве Иванова: Фестивалът на Враца, бидейки ревю на камерните форми, е може би единственият от близо десетината, провеждани тази година, който си е оградил територия. Зададен е като формула на своя селекционер - не просто набор от добри по твоя аршин спектакли, а от добри камерни. Ако, тръгнал от формулата, селекционерът успее да защити и концепция, тогава може би основанието за възпроизводство точно на врачанския фестивал ще бъде необтекаемо. Това вече е идеен ход и, уверена съм, никак не е лесно да бъде реализиран. Може би заслужава отбелязване факта, че едно-единствено представление се игра на голяма сцена - "Самият човек" на Мариус Куркински и то бе единственото, за което големият салон се изпълни. А спектакли, замислени за публика между 50 и 100 души, се играха пред 20 - 30. При това спектакли любопитни според театралната колегия като "Квартет", "Опасни връзки"... Подсказано ли е от пресата на широката аудитория кои са откроените случки в театралния живот? Колко и как се пише за театър извън вестниците "Култура" и "Литературен вестник"?
Никола Вандов: Бих абсолютизирал този аргумент, ако на други фестивали не бяха пълни салоните. Говорим за публиката, защото тя е причината за роенето на фестивалите. Ако този основен мотив за съществуването им трайно ерозира, много по-загрижено ще трябва да се гледа на организационно-театралните проблеми като селекция, физиономия, мениджмънт и т.н. Във Враца най ме разтревожи факта, че само трима-четирима актьори от този театър гледаха спектаклите на своите колеги. Това говори за недостатъчно професионално любопитство, за творческа занемареност. Но да се върнем на селекцията. Зная, че това не е лесна работа, но след гледаното мисля, че фестивалът нямаше да изгуби от художествената си стойност, ако афишът му включваше само 7-8 постановки. Това може би щеше да доведе до по-голямо концентриране на публиката. Имаше спектакли - всяка година има такива, за чието присъствие в афиша не можеш да намериш художествени основания. А Врачанският фестивал иска да бъде авторитетен форум и е такъв - и като амбиция, и като реализация.
Аве Иванова: За мен сред 12-те спектакъла имаше 3 напълно излишни: "Аз, Фойербах" на Васил Димитров е сякаш по-точно да се каже, защото не открих къде е четката на режисьора Владимир Петков освен в традиционния при него приспиващ ефект; "Дневникът на един луд" на Валентин Ганев и Антоанета Петрова, чието присъствие тук не мога да си обясня - гледаме го в един негов овехтял вид; и "Страсти Илиеви" на Габровския театър - представление, което благодарение на бутафорната си и минала оттатък кича режисура, би могло да оглави антикласация на фестивала. Въпреки, твърдя го, автентичното звучене на Васил Попилиев и достойнствата, които подозирам, че носи текстът на Димо Дешев. Може би 3 от 12 не е чак толкова много. Ако фестивалът не се прави за публиката, а нейното рехаво присъствие навежда на тая мисъл, то за кого? Очевидно, не за журито, което обикновено е гледало 80% от фестивалната програма предварително, очевидно не и за състава на театъра-домакин, чието безхаберие и липса на всякаква потребност да се съизмериш, говорят за някакво надменно-защитно капсулиране в собственото знаене и можене, очевидно не и за насищане хипотетичния глад на гостуващите трупи от гледане на друг театър, защото всеки идва, играе, хапва и бяга и са далеч ония златни годинки, когато в Ловеч или Сливен на младежките сцени всеки гледаше всичко.
Никола Вандов: Това беше десето издание на фестивала, натрупва се опит, този опит трябва да се осмисли и да се търси излизане на нов хоризонт, на ново ниво. Продължавам да смятам, че е прекрасно този фестивал да го има, просто не трябва да протича така. Ако щеш заради щедрата отзивчивост на общинското ръководство и всеотдайността на ръководството на театъра... Промяната може да дойде по няколко линии. Първо, много по-стриктна селекция, в която да преобладават по-комуникативни представления, ако искаме да има публика, без това да значи принизяване в критериите, защото наградените спектакли, например, бяха много добре приети от тези, които ги гледаха. Второ, по-точно определяне на профила на фестивала, включително и отварянето му към прецизно селекционирани чужди спектакли. Трето, много по-упорита, предварителна и ефективна работа с медиите (сега например никъде в пресата не излезе съобщение поне за наградите на фестивала!). Четвърто, и съвсем не маловажно, театралните ни директори (особено пък тези на откритите сцени) продължават да пропускат шанса за 5-6 дена да видят над десет подбрани спектакъла, които могат да им решат проблемите с гастролната продукция за месеци напред. Фестивалът като театрална борса - клише, за което само говорим, но никъде не се реализира. А е толкова простичко и ясно.
Аве Иванова: За мен селекцията трябва да бъде по-строга, но подчинена на комуникативността, само ако това значи нескучност. Защото театрите изобилстват с комуникативности - пошлост, безвкусица, евтиния, естрадност, с една дума зададени са, и са осъществени епидермални преживявания. За мен един фестивал се осмисля от разлистването и открояването на тенденция. Тенденция на модерност. Да се представя някаква естетическа новина, а не добри, ординерни, "направени" постановки. Това е възможно да става ежегодно, ако афишът се самоограничи до пет-шест заглавия. За мен тази година те бяха: "Опасни връзки" на Десислава Шпатова (за съжаление спектакълът във Враца не се случи), "Квартет" на Явор Гърдев, "Боб" на Георги Михалков, "4.вертикално: любов" на Боян Иванов и спектакълът на Мариус Куркински "Самият човек", чиято модерност е в по-друг, духовен порядък. Той наистина е извън всякакви класации и, ако отношението му към сцената като към амвон можеше да се клонира, биха отпаднали от само себе си всякакви подреждания в нашия театър, йерархизации и отличия. Ако всеки говори себе си и нищо друго, никой с никого не би бил съпоставим. Добрият стар принцип - качество за сметка на количество. За мен тазгодишната програма няма плътно покритие с мотото на селекционера "Артистите идват!". Това послание в прав текст трябва да значи: ето ви актьорски театър, ето ви звездни роли, ето ви наслада от Актьорството. А за мен интересното се случи в режисьорски план. Това не значи, че актьорите в тези представления са бледи, напротив, но те даваха живот на неочаквани прочити, на нови ракурси към текста. Този принцип за качеството го отнасям и към нашите театрални фестивали - многотията им и липсата на лице, на идентичност. Една прецизна статистика на афишите им вероятно ще потвърди впечатлението ми, че основното ядро на всички фестивали е едно и също.
Никола Вандов: Стар проблем.
Аве Иванова: Старо е и алибито му - нека хубавите неща се видят на повече места. Но има ли я публиката? Затова мисля, че щом я няма в пълнотата, в която би било резонно подобно тиражиране на фестивалите, не трябва нейното имагинерно втурване да е сред приоритетните съображения при измислянето и провеждането на подобни прояви. Един от възможните ходове е всеки фестивал да търси и произвежда своето откритие. Особено врачанският е в състояние да издири онези тихо случващи се неща, алтернативни по пространства, език, пътища за контакт, които имат по-различни задачи от това прилежно да мизансценират някаква пиеса. Това просто е анахронизъм. И публиката по моему реагира съвсем адекватно.
Никола Вандов: Но ето че на "Прозорецът" бе пълно, публиката го прие, а за теб това е "стар" театър.
Аве Иванова: Разбира се, че ще се приеме - реализъм, възможност да припознаеш себе си, проблемите си.
Никола Вандов: Има и такъв театър.
Аве Иванова: Има, но мястото му за мен не е на фестивал. Това не е лош спектакъл в контекста на днешната картина, но в контекста на Леон Даниел и жалоните, поставени точно от него в пространството на психологическия театър, "Прозорецът" не е образец. Там би трябвало да е отликата между гастрол и участие във фестивал - на второто отиват естетически значими факти. Не съм на някакви елитарни позиции, нито защитавам някакъв хипотетичен авангард, но зрънце неочакваност трябва да има. Мисля, че "Боб" е страхотното опровержение на тревогата, че интересно непременно значи некомуникативно.
Никола Вандов: "Боб" беше много посетен.
Аве Иванова: И много отреагиран. Публиката му се радва - радваме му се, без да можем да видим конкретиката на своята съдба в някой герой или кривата на своя живот, тоест когато има жив дух и в текст, и в актьори, когато има изящество на постройката, проведен стил, хармонично звучене на цялото, му се радваме, без да разберем имат ли тези двамата деца и пианистът идва ли наистина. Аз не съм стигнала до по-работещо деление на театъра от това на Питър Брук - жив и мъртъв театър. Когато е жив и без да е "схванат" на всички нива, токът протича и става любов. Когато е мъртъв - понякога се гледа, и срещата е просто запознанство. (Въртя, суча - не мога да говоря за театър, без да викна чувствата.)
Никола Вандов: Преди две години в подобен разговор двама от членовете на тогавашното жури - Весела Груева и Александър Жеков, говореха за "каменния камерен театър". "Каменния" като непоклатим, неинтересен, мъртъв... Често срещан проблем не само на този фестивал, но пък не можем да искаме един фестивал да е по-добър от нивото на театъра ни като цяло.
Аве Иванова: Може да искаме от фестивала да е малко по-лъжлив.
Никола Вандов: Елегантно да измами, че положението е по-красиво ли?
Аве Иванова: Да изтегли такива нишки, че гобленът да звучи по-цветен.
Никола Вандов: Като съдим от немалкото първи награди, които раздадохме, и на този фестивал картината е била достатъчно цветна. Няколко спектакъла съсредоточиха вниманието ни. Някои, които бяхме вече гледали, минаха неочаквано вяло, незаразително. Така се получи при "Втора сряда, "Дневникът на един луд"...
Аве Иванова: И при "Опасни връзки". А други пък минаха по-добре. На фестивала преоткрих "Боб". Плевенчаните с колажа по Иван Радоев също бяха дошли на фестивал като на фестивал - бойци, които трябва да победят, да прелъстят, да докажат. Докато други състави носеха обикновеност на присъствието си: поканени сме, идваме, играем... Когато от сцената вее умора, рутинност и немара, няма как публиката да се ентусиазира.
Никола Вандов: Най-красноречивият пример за обратното беше "Самият човек" на Мариус Куркински. Това е негова постоянна стратегия. Той няма никаква друга цел освен да спечели своя зрител. Той си позволи нещо, което в софийското представление не видях да прави, и което е художествено нагло и прекрасно: напусна в един миг сцената и седна за няколко минути в залата, за да послуша с всеки от нас музиката, която звучеше. А защо не и своя Платонов. Колко е просто: само създаваш необходимата ситуация и слизаш да я огледаш отстрани. Такива мигове показват какво значи владеене на публиката, какво е самият театър.
Аве Иванова: Мариус се отличава от всичко, което се случва в българския театър. Той е океан, и остров едновременно.
Никола Вандов: Той има кауза. А много спектакли - нямат.
Аве Иванова: Иван Станев беше изковал чуден термин: "приложна режисура". Приложният театър вече не може да спечели и пукнат човек. Изработването на поредното изделие не е онова Действо във фабриката за други огледала, с което си струва да живеем. Не говорихме за нелепостта да се поставят оценки 6, 5 или 4 на творби. Изобщо не мога да приема заимстването на този принцип от спорта. Пожелавам на врачанския фестивал да постигне онова свое ниво, при което самото участие на трупа или творец в него, ще представлява престижната червена точка в личното CV.
Никола Вандов: Този разговор се завъртя около себе си и се върна там, откъдето тръгна. В общи линии потвърждаваме или подкрепяме много от наблюденията върху предишни наши фестивали. Когато говорим за "как?" и "какво?" при един фестивал, понякога чувствам непреодолима меланхолия, сякаш произнасям думи от заклинание: "всичко е казано, всичко е казано..." Все пак меланхолия, а не отчаяние, защото винаги има спектакли, които внушават смисъл да се продължава нататък.


25 май 1999 г.



Аве Иванова
и Никола Вандов
за Националния
фестивал
на малките
театрални форми -
Враца'99




Фестивалът се проведе
от 17 до 22 май.
Селекцията
на Весела Груева
за фестивала е публикувана
във вестника
в бр. 16 от 23 април,
а съставът на журито
и присъдените награди -
в бр. 21 от 28 май.