От концептуализма
до иконата
Георги Тодоров е вече Георги. Историята и последователността на житейската и творческата му трансформация беше подробно показана в изложбата "Години на странстване", част от Салона на изкуствата. Необичайно е художник да прави ретроспектива толкова млад, но това не е единствената причина да го причислим към прецедентите в съвременното ни изкуство. Прецизно и обстойно авторът разказва всички факти от биографията си и зрителят не може да се оплаче от липса на информация. Естествено няма обяснения единствено как рационалният и систематичен художник се обръща към християнството. Колкото и нелогичен спрямо целия му път да е този религиозен поврат той е обясним, защото Георги Тодоров още от първите си стъпки изпитва силна нужда от посвещаване. Целенасочени и последователни са опитите му в най-различни посоки. Сякаш си е наумил да мине през всички стилове от реалистичното рисуване до концептуализма и да докаже, че личният път повтаря този на човечеството. Донякъде индивидуалният почерк се загубва в следването на образеца поради желанието стриктно да се спази чистотата на избрания стил. Още в първите рисунки личи готовността личното да бъде жертвано в името на общото и разбирането на изкуството като проявление на голяма идея. Сериозното самостоятелно развитие на художника започва с първата му концептуална работа и дългите митарства дават плод. Според мен първото себенамиране и значително постижение не само на Георги Тодоров, но и на българския авангард е изложбата "1000 бели листа" в Бургас (1989 г.). Находчивата интелектуална игра със словото и свеждането до минимум на изобразителното доказват широките възможности на автора да се изразява чрез новите медии. Не може да не споменем за приносо на Георги Тодоров към пробива в изкуството ни след 1989 година с активното му участие в организирането на изложбите "Земя и небе" на покрива на "Шипка" 6 и "10х10х10" в Софийския университет. Посветил много сили и енергия на това дело, художникът му се отдава предано, докато борбата за новото се води с екзалтация и ентусиазъм. Обръщането към религиозната тема не настъпва изведнъж. От началото на 90-те години тя постепенно започва да доминира в изявите на автора, който явно идентифицира зрелостта с раждането си за православието. Трудно ми е да коментирам една толкова радикална промяна, и то в подобна посока, но е важна увереността на Георги Тодоров в уникалността на собствения му път. Във време, в което всеки се стреми непременно да даде трактовка на темата за невъзможното намиране на идентичност, той си позволява да открие истината за себе си чрез връщане към традицията. По този начин успява да преодолее обхваналата голяма част от художниците истерия да си актуален на всяка цена. Слагането на кръст на всичко и стигането до кръста е драстична смяна на нагласата, но е интересно дали художникът ще спре до иконата и как ще изглежда тя. Можем да го причислим към изключенията не само поради разнообразието на търсенията, а най-вече заради мисионерската страст, с която защитава позицията си. Макар да звучи архаично, чест прави на автора разбирането на художественото като служене на кауза, а не като начин за напористо правене на арткариера.

Христи Стоилчева