Розета
От първия кадър Розета тича и се бие - и филмът заедно с нея. Тя е на временна работа. Уволняват я. Розета е бясна. Налага се да я изведат със сила от фабриката. Тя хуква към караваната в къмпинга, където живее с майка си алкохоличка. Розета е обладана от яростта да оцелее. Тя е партизанка на всекидневието... Движението я държи изправена, тя доказва, че е жива, тичайки. И камерата търчи редом с Розета, сякаш е лепната за нея. Дълго време чертите й едва се различават - прекалено близо сме до нея, а камерата непрестанно мърда.
Розета не е героиня, чийто приключения ще ни бъдат разказани от екрана. Розета е самият филм или филмът е Розета. Един филм, в който братята Дарден търсят буквално да хванат в движение вечното предизвикателство на изобразяването. Силни в познанието за средата на аутсайдерите в крайна мизерия, на която са посветили доста документални филми, Люк и Жан-Пиер Дарден се опитват да осъществят необичайно сливане между героиня и филм, да постигнат обект, едновременно пластичен и плътски, който се нарича Розета.
Няма друга история, освен тази на героинята. Дълго време действието се движи от един-единствен мотив - трябва да се намери работа. "Розета" е филм без метафорика. Или по-точно крайното пристрастие на неговите режисьори елиминира литературността на разказа и неговите изтъркани клишета в киното. Пътьом "Розета" помита възможностите за "разсъждения по повод...", потъване в клетничеството, самодоволство на чистото съзнание, нравоучително изобличение - всички онези опасности пред режисурата, които във филма всъщност са избегнати.
Три години след успешния им игрален дебют "Обещанието", братята Дарден отново залагат на смелостта: не на отказа от режисурата (никаква претенция за репортажност, нито за "синема верите"), а на изобретяване на режисура, определяща по друг начин разстоянието до изобразявания обект. То вече съществува не между режисьора и неговите планове, а директно между зрителя и сложното единство режисура-героиня.
Ларс фон Трир в "Порейки вълните" и "Идиотите" (както и други режисьори, подписали Догма' 95), Патрис Шеро в "Тези, които ме обичат, ще вземат влака" или Леос Каракс в "Пола Х" опитват подобен подход. "Розета" радикализира този опит като го потапя в реалност, абсолютно изчистена от романтика. Този подход е противоположен на демонстрираното на този фестивал от Маноел де Оливейра или Жан-Мари Строб - също толкова вълнуващо и плодотворно. Те увеличават разстоянието между режисурата и обекта и подчертават нейната широта.
Великолепният филм "Розета" завършва с разкошен кадър, където героинята, най-сетне постигнала целта си, продава вафли в павилион. Странно и разочароващо е, че режисьорите след това изменят на своите заявени намерения. Епилогът е решен като класически разказ с християнска метафорика, сценарни подскоци и куп излишни баналности. Но дори и тази слабост не накърнява изключителността на експеримента "Розета".

Жан-Мишел Фродон
Монд

Кан '99