Писмото
Когато паметник на модерното кино като Маноел де Оливейра пренася на екрана паметник на класическия роман като "Принцеса Дьо Клев" на Мадам дьо Лафайет, имаме право да се тревожим. Тревогата свършва там, където започва прожекцията, за да бъде заменена от известно недоумение: какво правим на португалски рокконцерт, чийто солист е някакъв Зоро с шарени обувки? Търпение... Ето ги при голям парижки бижутер - Франсоаз Фабиан и Киара Мастрояни като госпожа и госпожица Дьо Шартр, и Антоан Шапе като господин Дьо Клев. И какво още? Нищо.
Това е днешен филм, разказващ история, написана преди векове. Този принцип може да се отрече, но тогава трябва да се отрече всяка адаптация, след което и всяка измислица и в крайна сметка самото кино. Иначе завесата се вдига, за да покаже направо великолепни неща. Потегляме по праволинеен маршрут, с изчистена и поразителна траектория. Това е "Писмото" - шедьовър на Маноел де Оливейра. Той е до такава степен зает със създаването на живо и жизнено творение, че изобщо не се замисля дали основата му е паметник.
Оливейра крачи смело през оригиналния разказ, замества цели пасажи с междукадрови надписи, сякаш обладан от треска, която изгаря най-напред думите. За този филм той чисто и просто е изобретил език - нито от епохата на мадам Дьо Лафайет, нито от съвременността, а днешен френски, пречистен от сдържаността и придирчивостта на вечната аристокрация.


Жан-Мишел Фродон
Монд

Кан '99