Две димящи дула:
Бум! Бум! Кеф!

Футболните маниаци няма как да не помнят Вини Джоунс. Той беше една от най-колоритните фигури в английското първенство. Капитанът на "лудата банда" "Уимбълдън" се набиваше на очи не с майсторлък, а с пиратския си вид, дивашки дух и брутални действия. Иначе, що за играч е, се видя на двете квалификации за Евро'96 България - Уелс. Тогава нашият Лечков го направи шушумига и го караше да се въргаля по терена като спънато добиче.
Същият този Вини Джоунс се оказа доста по-силен актьор, отколкото футболист, както аз впрочем винаги съм подозирал. А който не вярва, да гледа дебютната му кинороля в "Две димящи дула" - филмът, обявен от сп. "Емпайър" за номер едно на Острова през 1998 г. Там Вини играе събирач на дългове и прави най-готината роля от всички. Бандитската му мутра страхотно пасва на криминалния образ. Освен това мистър Джоунс вмъква в героя си и чисто човешки черти - тъй, че да ти стане симпатичен. И се държи абсолютно естествено пред камерата - сякаш Лий Страсбърг го е учил на занаят.
Дебютант в голямото игрално кино е и режисьорът и сценарист на "Дулата" Гай Ричи. На него също не му личи, че сефтосва. И то в убийствено хлъзгава територия, където, хързулнеш ли се, главата ти се троши фатално. Защото тази тематична, естетическа и стилова площ, в която Ричи нагазва чрез принципа си на преки и косвени цитати, е завоювана от могъщи фигури в киното. В неговите "Дула" има много от барута на Тарантино, по-малко от явлението "Трейнспотинг" и производните му, както и препратки към по-стари класици: визулни към Скорсезе и Джон Ву, музикални към Серджо Леоне и Какоянис...
Ако с такова кино "втора употреба" се захване някой некадърник, пък бил той и старателен, въпросните "Две димящи дула" ще станат две димящи лайна. Ричи обаче е побъркващо талантлив, притежава вкус и усет за мярка. Той финяшки иронизира образците, които е взел на мушка, без обаче да губи уважението си към тях. Знае кога да натисне спусъка, кога просто да го погали и кога въобще да не посяга към него. Този режисьор цитира интелигентно, не досажда с кинаджийската си образованост. Води преднамерено засукания разказ с измамна лекота и онова уникално чувство за хумор, което се ражда и отглежда само в мъглите на Албиона. Филмът (с криминален сюжет на повърхността и поне два културни пласта под него) е като машина за лафове. Запомнете ги и после сваляйте гаджета с тях. А саундтракът на "Дулата" е същинска картечница - изстрелва сто емоционални куршума в минута. Бум! Бум! Кеф!

Борислав Колев















От пръв
поглед