По въпроса за причините
и следствията, или защо
САЩ сбъркаха в Косово

След два месеца и половина масирани бомбардировки на НАТО в Югославия на 3 юни най-сетне се очерта решение, което и двете страни да могат да представят на избирателите си като победа. Слобо ще се кичи - по подобие на Ким Ир Сен навремето - като държавник, неогънал се пред американския империализъм. Бил Клинтън и Тони Блеър ще се гордеят как са спрели един нов сатрап в сърцето на Европа. Всеки ще надува фанфарите и ще бяга от дискомфортни мисли. Първо - за цената на постигнатата "победа". Второ, за самото косовско блато, в което толкова безразсъдно се натопиха САЩ и НАТО.
Три и половина са основните причини, довели НАТО и най-вече САЩ до блатото в Югославия. Първата е опростенческата философия, черно-белият подход към проблемите на Балканите. Втората е погрешната интерпретация на опита от Босна и обстоятелствата, направили възможно споразумението в Дейтън - Охайо, през ноември 1995 г. Третата причина е самият политически стил на президента Клинтън - плах и половинчат, довел до парадоксална половинчатост на американската външна политика. Половин-причината е скандалът с Моника Люински - половин, понеже той на практика доразви и задълбочи третата.

Двата насрещни
националистически проекта

Опростенческата интерпретация на балканската проблематика се базира на факта, че единствената причина за конфликта е самият Милошевич, който в края на осемдесетте години насърчава етнически сблъсък в името на собственото си политическо оцеляване. Това е напълно вярно, но е само част от проблема (и съответно - от неговото решение). По-важно е, че през целия двадесети век Косово е терен, където се сблъскват два националистически проекта, два проекта за изграждане на национални държави.
Разликата между тях е в различните им отправни точки. Те са ситуирани в различно историческо време. Сръбският националистически проект на практика е реализиран през 1918 г., когато с благословията на Великите сили Сърбия поема контрола над Хърватия, Словения, Войоводина, част от България и, разбира се, Косово. Албанският националистически проект, обратното, се реализира в момента. Поради стечение на редица обстоятелства (икономическа изостаналост, италианска окупация през Втората световна война, комунистически режим след нея) неговото осъществяване се отлага чак до края на осемдесетте години.
Поради различните отправни точки двете страни в днешния конфликт говорят в началото на деветдесетте на различни езици. Сръбската страна вече си има национална държава, нейният националистически мит е осъществен (независимо от всички перипетии) и затова интерпретира териториалния интегритет и ненарушимостта на границите като приоритет. Албанската страна, която тепърва поема пътя към обединяването на "всички албанци в една държава", закономерно дава приоритет на самоопределянето чрез сецесия. Двата подхода са несъвместими, но и двата са по свой начин защитими. В полза и на двата съществуват както морални, така и юридически аргументи.
Тогава кой от двата проекта е "справедливият"? Този въпрос е ключов, когато международните отношения и военните действия се мотивират с морални доводи. Отговорът обаче не е еднозначен и той е "Зависи кога". Ненарушимостта на границите бе неразделна част от двуполюсното разделяне по време на "студената война", както и основа на хелзинкския процес и "мирното съвместно съществуване". Тогава сръбският проект е бил по-справедлив. След разпадането на комунистическата система в Европа обаче нещата се промениха. Приоритет получи самоопределянето в неговата крайна форма - роенето на независими (а по-често - псевдонезависими) държавици като квинтесенция на демократизацията. Процесът бе насърчен според логиката: "Щом самоопределянето води до разпадане на недемократични многонационални формирования, значи то е добро за процесите в бившите тоталитарни общества". Затова сега по-справедлив се оказва албанският (а преди него босненският) националистически проект.
Сърбите обаче по дефиниция не бяха в състояние да забележат тази промяна. От една страна, голяма част от тях възприемаха доминираната от Сърбия федерация като "своя" държава, като "продължение на Сърбия" и съответно - нейното разпадане като посегателство срещу самите тях. От друга, онези граждани на бивша СФРЮ, които се самоопределяха като "югославяни", в повечето случаи по убеждение бяха правоверни комунисти. Когато в началото на деветдесетте години федерацията тръгна да се разпада, двете групи (радикални сърби и ортодоксални комунисти) се озоваха в общия строй на защитниците на "своята държава". Оттук нататък те автоматично бяха обречени да поемат ролята на "лошия", докато всички останали - ролята на "добрите".

Днешната война като проекция на Босненската криза

Същата черно-бяла матрица бе приложена и по отношение на Косово. Днес обаче тя бе допълнена и от "творческото" осмисляне на опита от Босна и босненските прецеденти.
Възлова отправна точка, мотивираща действията на американската страна през 1999 г., бе убеждението, че "С Милошевич не може да се преговаря", че "Милошевич разбира само от езика на силата". Този извод се прави въз основа на опростената интерпретация на начина, по който бе "решена" кризата в Босна - чрез подписване на споразумението в Дейтън, след като сръбските позиции в Босна бяха подложени на масирани въздушни удари.
Формално това е така. Не обаче бомбардировките доведоха до споразумението. Онова, което промениха въздушните удари, бе териториалното статукво, а не склонността да се преговаря. Сръбският контрол над босненската територия бе намален до приемливите 49% и дейтънското споразумение само "подпечата" новото статукво. Самият дейтънски процес обаче бе започнал много преди бомбардировките. Процесът на договаряне придобива сериозни очертания още през август, седмица преди самите бомбардировки, когато конфиденциално се срещат Милошевич, ген. Ратко Младич и Радован Караджич. На тази среща те подписват документ, въз основа на което последните двама упълномощават Милошевич да преговаря от името на босненските сърби и да подпише от тяхно име споразумението в Дейтън. Няколко дни след това започва въздушната офанзива, "склонила", според днешната интерпретация, Милошевич да преговаря.
В паметта на експертите от Държавния департамент обаче (за разлика от Пентагона) парадоксално се е врязъл именно сюжетът с бомбардировките, не с предшестващите го преговори. По този начин следствието бе прието за причина, а изградената върху подобна интерпретация политика по дефиниция не е в състояние да постигне набелязаните цели. Затова именно през последните два месеца се водят две успоредни войни без пресечна точка между тях - едната във въздуха, другата - на земята. Едната се печели от САЩ и НАТО, другата - от Милошевич, който успешно осъществява визията си за "етнически хомогенно Косово". При това с парадоксалната помощ на НАТО, който с всяка поредна бомба му доставя нови аргументи за пред собствените си избиратели в оправдание на етническото прочистване и укрепва политическите му позиции. Кой сръбски гражданин, изправен пред сринатата сръбска икономика, би искал да чуе или да си спомни, че етническото прочистване в Косово е било планирано от Милошевич преди бомбардировките?

Сянката на Моника

Здравият разум подсказва, че ако някой (индивид или държава) влиза в конфликт, в никакъв случай не го прави половинчато. Ако нещата стигат до бой, той трябва да бъде решителен и да цели победа. В Косово обаче този здрав разум бе подменен от истеричния страх от оловни ковчези. Това направи самата намеса на САЩ и НАТО половинчата от самото начало.
Причината обаче е не просто в индивидуалните особености на политическия стил на американския президент (неговото обяснение от началото на президентската му кариера, че е пушил марихуана, но не е вдишвал дима, днес изцяло се вписва в подхода му към кризата на Балканите). По-важно е, че поради стечение на обстоятелствата през 1998 г. Клинтън, даже и да искаше да бъде решителен и да върви докрай, не можеше да си го позволи поради самия механизъм на американския външнополитически процес.
В него особена роля играе наличието на подкрепа за действията на президента. Американският президент (за щастие) е силен тогава, когато има зад гърба си силна подкрепа - на Конгреса и избирателите. През цялата 1998 г. Клинтън я нямаше, а тя бе особено изтъняла през септември - времето, когато беше подходящият момент да се употреби сила (по подобие на босненския аналог - в навечерието и първия етап на преговорите). В разгара на скандала "Люински" обаче, изоставен от съпартийци и избиратели, президентът на САЩ бе един изключително слаб президент. Никой от съветниците му не би си и помислил да се обърне към него с подобно предложение, колкото и правилно да изглежда то в логиката на американския подход към кризата. Това неизбежно направи и самите Съединени щати една слаба държава, въпреки цялата й военна и икономическа мощ - нюанс, изключително точно доловен и употребен от стария апаратчик Милошевич.
Днес на фона на косовското блато започват да прозират реалните поражения, които скандалът "Люински" нанесе върху американското общество и международния имидж на Америка. Той не просто парализира действията на САЩ (а оттам - и на НАТО) за няколко месеца, но и даде на Милошевич сигнал за действие - да прекрати започналото оттегляне на специалните части от Косово, да втвърди докрай позициите си по въпроса за чуждестранното присъствие в провинцията, да отхвърли и без това неприемливия план от Рамбуйе и да зачака да падне бомбата. И той я дочака!
Милошевич обаче дочака нещо повече: след два месеца война без победен или победител (стотиците хиляди бежанци, както и съсипаната икономика са жертви, не победени) той получи нова легитимност. Очевидното разминаване между намерения и постигнато в действията на алианса не просто поставя под съмнение неговата достоверност, но и изкривява нагласите на обикновената публика. Когато човек (независимо дали в Западна Европа или в България) вижда, че нещо очевидно не е в ред, съмненията му се прехвърлят и върху целия "комплект" доводи и мотивации. В резултат съмнението в правотата на избрания подход се трансформира в съмнение в правотата на алианса изобщо, в "неправотата" на Милошевич и в крайна сметка - в симпатии към неговата кауза и даже в оправдание на избрания от него подход. Милошевич, отново не без помощта на САЩ и НАТО, бе припознат като "слабата страна" в един неравностоен и двустранно несправедлив сблъсък.

Накъде оттук нататък?

След два и половина месеца паралелни военни действия имаме... всъщност, какво имаме? "Духът на Рамбуйе". Прецеденти за съвместни действия между сепаратистката АОК и НАТО. Една съсипана до нивото на петдесетте години икономика на централна балканска държава. Загубени над 800 000 работни места само в Сърбия. Неизвестно колко бежанци, напуснали Косово, и пак неизвестно колко останали из тамошните планини - общо около един милион души. Все хора, които няма как да се върнат по домовете си (и съответно да изпълнят едно от изискванията на Г-8), понеже, първо, домовете им ги няма и, второ, понеже са изпуснали агротехническите срокове да засеят (и да имат какво да ядат зимата). Ако изобщо реколтата от отровената територия на Косово ще става за ядене. Една голяма геополитическа въпросителна, наречена Македония, с цъкащата бежанска бомба. Държавата Албания с разтапящата се като восък държавност и замествана от други структури (Албания като че ли творчески развива българския опит от средата на деветдесетте години - първо с финансовите пирамиди, сега със сенчестите политически и икономически структури, изпълващи вакуума на държавността). Всичко това са параметрите на "победата", на нейната цена и съответно - на решението, довело до нея.
Оттук нататък предстои... същото, само в други количествени измерения. Югославия претърпя окончателното си разделяне по етнически принцип. След широкомащабната акция в Косово, предизвикана от Милошевич и подкрепена по парадоксален начин от НАТО, междуетническо съжителство и хармония на практика са невъзможни. Вече не е постижимо и цивилизованото разделяне на провинцията на сръбска и албанска част (с всичките въпросителни накъде ще гравитира албанското "парче" и как това ще се отрази върху Македония). Единственото възможно решение е краткосрочно пацифициране - като бъдат разположени международни сили и Косово се преврне в протекторат на "великите сили".
Всичко това намеква, че развръзката (каквато и да е тя) тепърва предстои. Проблемът е поне на финалния етап на кризата в Косово да бъдат осмислени нейните реални причини, да бъдат ясно артикулирани вините и отговорностите. В противен случай предстоящите решения ще бъдат все така погрешни, понеже не може да се вземе правилно решение, когато се бъркат причини и следствия.


Андрей Иванов