Нови и стари припеви

От доста време развитието на обществото и в частност на изкуството не върви линеарно, а се завихря в някакъв пространствен ритъм. Това особено се подчертава с навлизането на Интернет, при което движението си пробива път в дълбочина и в кръг. От една страна, това предполага голямо разнообразие, а от друга - повтаряемост на случки и събития, които се движат в различни орбити и не могат да се засекат. Получава се известно зацикляне, рефренност, откриване на открити неща и поднасянето им за нови пред публика, за която те наистина са нови. Чувството за историчност се игнорира, то вече не играе онази роля на коректор на процесите, който отсява вече направеното и пропуска само новото. Знанието за миналото не се изживява като необходимост. Нито съобразяването с него. Тотално се неглижират понятия като развитие, натрупване, творческа уникалност и т.н.
Пример за подобно отношение е изложбата "Лабиринт" на Ани Цветкова, Иван Велчев и Господин Цветков на "Шипка" 6. От самото название, което повтаря заглавието на едноименната изложба от 1990г. (организатор Димитър Грозданов), осъществена на същото място, до работите, които боравят с познати формули, всичко декларира точно такъв тип поведение. Нежеланието да се знае какво е било преди, нито да се зачита художествената история като че ли се превръща в белег на културата ни, която започва да репродуцира сама себе си. В случая за съжаление резултатът е доста посредствен, но би могъл да бъде и добър - това не би променило самия факт на дублирането.
Още една изложба на "Шипка" 6 - "Рисунка и малка пластика", може много точно да се впише в същата графа и да подкрепи теорията за ритмичната, безпаметна повтаряемост на нещата. Тя вече е видяна много пъти, но продължава да се върти като в лош сън и с безсилието на развалена грамофонна плоча да мултиплицира ехото от трудно отмиращите тоталитарни изложби.
Компилативността на времето се проявява по-своеобразен и на фестивала София Underground (акции, пърформанси, сешъни). В подземията на НДК той предоставя поле за действие на различни автори и формации - някои съвсем underground, други не чак толкова, но всички съжителстващи спокойното под един покрив. Също в рамките на Салон на изкуствата'99 Свилен Стефанов представи поредното издание на "Нови радикални практики", съсредоточено във видеопродукция. И двете изяви бяха любопитни с непринудената смесица между професионализъм и ентусиазирано аматьорство. Тя обаче изглеждаше неподправено свежо точно на това място и в рамките на тези представяния.
Любопитна е и изложбата на Десислава Минчева в галерия "Райко Алексиев". Отдавна сме свикнали да я виждаме в нейното неизменно амплоа - портрети, голи тела и фигури в цял ръст. Сега обаче в работите й се забелязва един микеланджеловски трагизъм, съчетан с монументална тържественост и ритмика при подреждането. Този постсоциалистически маниеризъм е уместен дотолкова, доколкото означава разпадането на една художествена система, при която реалното се подменя с героично, а истината се забулва с подчертана парадност. Превръщането на изложбената зала в храм или ритуализирането на изкуството обаче едва ли е печелившата формула. Защото твърде дълго именно това беше наложената съдба на българския художник.

Мария Василева














Изкуство
на борда