Автобусни
размисли*

След като съм посветил немалко часове от живота си на пътуване с градски автобус, реших да споделя някои размисли по темата. Както е казал онзи, който го е казал, няма нещо толкова дребно, че да не е достатъчно едро.
Известно е, че автобусите у нас сутрин и вечер и по друго време и изобщо твърде често са претъпкани. Но какво значи претъпкан автобус? Това понятие е относително и разтегливо, както се "разтягат" самите автобуси. Изразът "натъпкани като говеда" е обиден, но не е точен. Практически не е възможно да натъпчете животни до такава плътност - те биха се изпотъпкали и задушили. По-правилно би било да се каже за животните - тъпчат се като хора (в софийски автобус). Всъщност, ако размислим, едва ли трябва да се обиждаме от сравнението, нали Аристотел е определил човека като "обществено животно", което в български превод дава "автобусно говедо". Пък може да бъде и по-зле. Например в Куба хората се катерят и по покривите на автобусите. Вярно, там е винаги топло.
Степента на използване на автобуса се измерва в хора на квадратен метър, накратко - квадраточовеци. Тя бива различна и достига до 7-8-10 квадраточовека. Как се постига толкова висока плътност на човекотоварене, накратко, човекотоварност? Само доброволно - пътниците енергично се тъпчат сами, увеличавайки чрез бутане сгъстяването. От вратите на вече претъпкания автобус се подканват взаимно с викове "има още място", "още може", "минете напред" и пр., придружени с енергично бутане навътре. Интересно наблюдение е, че завръщащ се от чужбина българин дълго не успява да се качи в автобус поради отвикналост от блъскане и прекалена отстъпчивост. Какво пък, това решително не е страна за изнежени.
Самите шофьори помагат на блъскащите се пътници да се наблъскат по-добре чрез рязко натискане на спирачките, което засилва всички напред към по-рядко уплътнените квадратни метри. Така те съдействат за равномерното човекоразпределение и човекосгъстяването. Намират се все пак неразбиращи пасажери, които протестират, че ги третират като "чувал с картофи". Но повечето проявяват разбиране за необходимостта от тази мярка, която се прави за тяхно улеснение и подсилва мускулните усилия с механична тяга.
Потеглянето на автобус в процес на тъпчене създава трудности, свързани с прекратяването на процеса, който, оставен сам на себе си, би продължил неопределено дълго. Изпитаното средство е да се потегли леко при едновременни опити да се затворят вратите, докато отвън продължават отчаяно да се блъскат и навират. Мярката е продиктувана от невъзможност иначе автобусът да потегли изобщо. Веднъж изобретена, тя се автоматизира и понякога се прилага и без нужда, по навик или от яд. А както е известно, един водач на МПС - гордото техническо название на шофьора - в подобни условия има на какво да се ядосва. Някои играят шегата затваряне на вратите "под носа" на бързащ да хване автобуса човек, като дори го изчакват да потича и наближи. (Шегата може да се оцени истински само от човек, на когото се е случвало - наистина, едва ли у нас - обратното, да го изчакат и да му отворят вече затворени врати.) Така напомнят, че само от тях зависи дали да качат някого или не. Впрочем, не бива да правим на въпрос подобно изключение, което подчертава правилото, че цел на автобуса все пак е да качва пътници.
Случват се - трудно е да се каже точно колко често - шофьори-грубияни, склонни към нагрубяване на возещите се, сред които също се случват пътници-грубияни. Размяната на любезности в този случай изглежда неизбежна и никакви правила, забраняващи събеседването между водач и пасажери не могат да я спрат. Хора сме все пак, не можем без общуване. Впрочем, ако се поставите на мястото на шофьора, лесно ще се убедите, че към хора, които се блъскат "като говеда", човек не може да храни особено уважение. Явно е, че при това положение учтивата форма на обръщение става излишна и много "водачи" са я забравили от неползване. Впрочем, има и любезни шофьори, които пожелават на слизащите "приятен ден", от което на пътниците става толкова по-чудно и драго, колкото по-рядко се случва.
Уютност и колорит на кабините на много автобуси придават изрязаните от порносписания снимки на голи жени. Повечето шофьори са от мъжки пол и е съвсем естествено да предпочитат снимки на жени, така де, не са хомосексуални. По-чувствителни пътнички може и да се засегнат, а родители с малки деца да се почувстват неудобно. От друга страна, всеки има право да украсява работното си място както му се харесва, а художеството в случая дори допълва половото възпитание на подрастващите. По-спорно е звученето на циганска чалга от шофьорския кът, понеже не всички пътници са в състояние да я оценят. Все пак музикалните предпочитания на онзи, който вози, имат предимство пред капризите на онези, които вози, и тук нещата са до принцип, а не до брой.
Изразът гласи - натъпкани "като сардели", но разлика от сарделите хората се тъпчат вертикално. В противодействие на натиска много пътници заемат неестествени пози. Особено популярни са стойката на един крак, изгърбването, извъртането, измятането, контрафорса, коремната преса и др. Необходимостта човек да се държи за нещо - иначе ще го обвинят, че се отпуска върху другите (в което някои жени са способни да видят умисъл), води до заемане на оригинални пози, някои от които се прилагат в мъжката гимнастика и специално при играта на лост. Вярно, че всички пози са еднакво удобни и "стойката" трудно може да се задържи по-продължително. При завой телесната маса се люшка на едната и на другата страна, затискайки стоящите до стените и поставяйки намиращите се по средата на изпитание в устояване на натиска. Но пък завоите рядко са само леви или само десни, така че човек на свой ред може да притисне другите. Дори уж невинно да усили натиска и така "да си го върне". В усилието на пътуването се случва да се схване ръка или крак, да се разтегне сухожилие дори, а за късане на копчета и дрехи просто не си струва да се говори (освен ако е някоя весела случка със сутиен). Като цяло пътуването е полезна гимнастика, която е особено полезна сутрин. Така мислят мислещите позитивно. От тази гледна точка пътуването в претъпкан автобус се явява добра психотренировка в позитивно мислене. Който издържи теста и го издържа всеки ден, мисли доказано позитивно.
Придвижването в претъпкан автобус се извършва трудно. То може да се определи като "пробиване на път" и изисква освен сила и известна повратливост. Съществува особен тип разблъскване, с което си правят път хора, незасегнати от болестта на цивилизацията. Те гледат на останалите като на предмети, които трябва да бъдат отместен встрани, за да се отвори път. Създаваната в автобуса близост е особено благодатна за джебчиите. Обектът губи усещане не само какво става с дрехите и чантата му, но дори не е сигурен кой точно крак е неговият.
Интимната телесна близост в препълнен автобус и взаимното триене покачват температурата и така не само отопляват автобуса, но създават особена човешка топлота. Веднъж успял да се качи, за времето на пътуването човек се чувства сплотен с другите, на сигурно и уютно място. В частност това спомага за преодоляване на отчуждението. Близостта на телата противодейства на индивидуалистичните импулси и възпитава в равенство и демократизъм и така култивира качества, с които българите много се гордеем.
Пътуването в претъпкан автобус изявява и формира характери. Веселякът и тук ще намери с какво са се пошегува. Ситуацията на принудителна близост и преплетеност на телата е любима и неизчерпаема тема за шеги (и дори на пиперливи вицове, като онзи за чадъра и госпожицата, която в края на пътуването вече не била госпожица). Любезният човек ще се извинява на другите за причиненото неудобство, макар не той да го е причинил. За кавгаджията пътуването е идеален повод да се скара и ако срещне сродна душа да продължи заниманието през целия път, за радост или досада на околните. По разменените взаимни обиди може да се съди за някои предразсъдъци на обществото, например когато събеседващите взаимно се определят като простаци (проявявайки уважението си към образованието), селяци (откъдето се вижда колко високо ценят градското възпитание) или цигани (поставяйки българите по-горе). Няма значение, че наричайки се така, именно те заемат мястото на негативния член в двойката.
Автобусната свада може да се разглежда като учебен пример за управление чрез отклоняване на гнева в друга посока. Виновните за състоянието на обществения транспорт, който тук трябва да се разбира най-широко като обществено "придвижване изобщо", по правило не се возят в автобуси и остават недосегаеми в своите автомобили и охранявани места. Собствено погледнато, те дори не следват същия маршрут. Породеният от лошата ситуация масов яд се насочва не към отговорните лица, които винаги отсъстват, а към най-близко стоящия, при все че той или тя са изложени на същите несгоди и са също така "натясно". Множеството се блъска, произвеждайки негативни емоции и енергии, които само потребява. Така то става политически безопасно, обезопасявайки се само. Тази констатация може да бъде формулирана като политическа препоръка: който иска да управлява спокойно, трябва да намали броя на автобусите.
Претъпканият автобус представлява естествена лаборатория на живота у нас въобще и по него може да се изследва въздействието на притеснената ситуация върху хората. Както в автобуса, така и навън на индивида липсва пространство за движение и действие - той може само да шава (но може да се възмущава гласно и да мърда с уши). Вкопчени един в друг, човеците си пречат взаимно, от което настъпва общо сковаване и фиксиране на място (докато цялото се движи в неизвестна посока). Обобщено казано, самото понятие за демокрация у нас, разбирана като свобода да се тъпчем и притесняваме взаимно, е автобусно понятие. Също свободата на частната стопанска инициатива при автобусно стеснен (от ниски доходи) и стиснат в преса (между изнудвачи, монополисти и администратори) пазар си е чиста пародия (отделно джебчийството). Автобусното блъскане онагледява хаоса и буквално физическите борби за оцеляване в ситуацията, в която сме изпаднали колективно. Основна форма на конкуренция у нас - вътре и извън автобуса - е налагането със сила и мускули и с тежестта на тялото. Слабите, което тук трябва да се разбира направо като физически слаби и възрастни, също жени, биват избутвани от по-силните. Ясно е, прочие, защо у нас спортистите в тежките спортове имат предимство пред останалите. Във всички тези значения автобусът е символ, който на свой ред е "сгъстена реалност". Като такава тя вдъхновява и за творчество (още "Рейс" на Станислав Стратиев).
Нашенски автокуриоз са пътуванията до млякото и водата. Всяка сутрин и особено в почивните дни възрастни хора, помъкнали туби и шишета, потеглят по определени автобусни линии и маршрути на път за набелязани крайни цели и местоназначения. Това са минерални извори или места, където млякото се продава по-евтино. Образуват се кервани шишеносци, същински водни и млечни пилгримажи. Някои едва се движат. Но сърцато щурмуват претъпканите автобуси, стискайки здраво в ръце торбата и глухи за нагрубяванията на отиващи на работа пътници. Ирационалното движение насам-натам, към нищожно дребни цели, освен че описва добре живота ни, увеличава тъпканицата по автобусите. Веднъж свикнали с ходенето за вода и мляко, някои се пристрастяват към спорта. Какво ли щяха да правят, ако не можеха да ходят за вода и мляко (или например за шипки). Извличаните малки ползици осмислят живота. Така се зараждат оригинални начини за прекарване и запълване на времето, нашенски принос към куриозните развлечения и спортове. Наистина, това не са създаващите "тръпка" калифорнийски спортове, но пък увличат масово хората в третата възраст.
Автобусът представлява умалена социална арена. Както е известно, арената е място за борби. Пътуването в автобус е място, където някои социални разделения и борби се промислят и проявяват. По-специално най-елементарната форма на деление и вражда - тази между млади и възрастни. В лицето на "пенсионерите" ходещите на работа съглеждат главна пречка за пътуването и виновник за ред други неща. Да можеха, биха им наредили да си седят у дома (и дори да лягат да мрат). Мислят, че така ще се отвори място за тях в автобуса-държава.
Автобусите се движат на неравни интервали. Понякога пристигат "навързани" по няколко един зад друг (подхранвайки подозрението, че шофьорите са любители на играта на карти). Друг път никакви ги няма, докато се натрупа тълпа кандидат пътници. Графикът доказано няма почва у нас. Той е за други, по-високо организирани общества. Но както се каза, пътуването в автобус тренира в позитивно мислене. Достатъчно е, че има автобуси, които се движат и на които все някога ще се качим и с които все някога ще пристигнем някъде. Като въвежда сигурност и известност, графикът само увеличава еднообразието и скуката в обществото. Малките неизвестности, изненади и изпитания са, които правят пътуването вълнуващо и живота разнообразен. Така те възвръщат авантюристичната тръпка, която други народи са загубили някъде по своя вкаран в графици път...

Румен Даскалов

* Пишейки това не особено преувеличено "съчинение", си давам ясна сметка, че автобусният транспорт - градски и междуградски - е част от цялостна и сложна система - пътна мрежа, автобусен парк, наличен контингент шофьори и пътни управления, специално в София липсата на метро и пр. Разбирам, че тази система има своите финансови, технически, административни и пр. проблеми, които са, както се казва, "обективни", което означава, че решението им не е по силите на една градска община, нито на правителство, нито на друго правителство, нито на каквито и да било други сили. Но при цялото разбиране на проблемите и съчувствие към отговорните "фактори" си позволявам да говоря от не твърде удобната поза на автобусен пътник.