Разхвърляно
из десетилетието

През март и април 1989 г. съм правила записки на отделни листчета. Не всички са налице, но ето едно... "възклицание" след прочита на Литфронт от 2 март 1989 г. Очаквайки ново ръководство на конгреса на СБП, дето ще влязат пак определени "другари", редакторът в същия вестник Марин Г. пише рецензия за "Избор на звезда" - новата книга на Никола Инджов, който е вече утвърдена "звезда". Уверява ни например, че в "Камен болшевикът" е "прероденият дух на Маркс" - както бил казал Яворов за една ненаписана своя драма... сам възклицава "колко заразителни са тези стихове" и че при Инджов "няма куплет, който да не ни изненада и удиви с някакво откритие"... И след още много ахкания се надява, че специалистите по стиха "някога ще надзърнат в римното богатство на Инджов, ще отбележат асонантните му рими или римите от рода на чучур-кичур, кремък-камък, риза-роза и пр. и към наблюденията си [над този поет] ще прибавят едно: родоначалник..." Тук и аз прибавям наблюдение, но не над Инджов, а над автора на горните цитати. И го съпровождам с възклицание: Ех, Марине, искрен ли си, или се слагаш за всеки случай?
Април 1989 г. Тече VI конгрес на писателите. Започва с доклада на председателя Левчев с уверения колко е чиста съвестта на писателите, които изразяват съвестта на своя народ(!)... Ние сме, разбира се, "ударният духовен отряд на преустройство, ролята ни е изключително отговорна, а докладът на Тодор Живков е наше идейно кредо" и т.н. Много цитати от Живков, от Людмила... "Покаянията" на писателите - това са техните книги, в неговото лично покаяние са и илюзиите му за единството, а сега имал нов възглед за единството на писателите, на интелигенцията! Историческата му и литературна оценка за 9 септември 1944 година е "взрив на априлската политика, правилна и единствено възможна" и сега имаме голямо развитие на културата. "Срещите на планетата", това са шестте Международни писателски срещи в София и т.н., и т.н. и пак Живков...
А след останалите отчети, при които трябваше да се разискват изменения в устава, започват съвсем нелепи изказвания на Антон Дончев, на Геронтиев и др., които не правя дори опит да запиша... Изказването на Михаил [Величков] - много хубаво, ярко и първо засега. Заслужава да го предам, макар и цензурирано, както е било отпечатано на 27 април 1989 в Литфронт. То изразява (разбира се, с неизбежните "реверанси") мисленето ни.
"Би било несправедливо да не се оцени гъвкавостта, опитът на нашето държавно ръководство от 1956 г. да създаде условия естествените процеси в обществото да влияят на модела на управление. Сега се казва, че априлската линия била изчерпила идейните си и практически енергии. Всъщност как така ще изчерпи възможностите си една програма за по-голяма свобода в обществения, културния и икономическит живот?! Въпросът е, че поощрителните импулси за самоинициативност се сменяха с предупредителни сигнали и санкции... (Б.м. Тук в текста му е пипано особено много!) Стъписване, след това пак глътка въздух, илюзии, че може наистина да се отиде по-далеч в едно самоиндуциращо се, търсещо естествени регулатори общество, и командният апарат отново влизаше в ролята си. Тази механика се прояви във всички области на живота. Идеологическите предразсъдъци бяха така дълбоко вкоренени, че априлската тенденция не можа да ги преодолее (б.м., ако изобщо е била искрена!). Идеология в архитектурата, в генетиката, в изкуството. През 30-те години Тодор Павлов излезе с брошура "Енгелс или Айнщайн", а неотдавна отрече и кибернетиката. Сега това звучи анекдотично, но ние живяхме (и живеем!) десетилетия в такава абсурдна ситуация, а и досега нашите социология и философия не смятат за необходимо да анализират по какви "марксически пътища" бяха отречени основите на съвременния прогрес? Без съмнение идеологическите предразсъдъци дълбоко засегнаха и проблемите на морала, на етиката, сложиха тежък отпечатък и върху нашата литература. Понятия като съвест, хуманизъм излязоха от нашия речник. Считаха се идеалистически, буржоазни. По повод на първата пиеса на Емил Манов "Съвест" някои критици остро реагираха: какво иска да каже авторът с това заглавие!... Преди 20 години ми се обадиха по телефона, че предвиждат за настоящия репертоар радиопиеса от мен, поискаха да впишат какво да е условно заглавие, казах им: "Диалог за доверието". По-късно бях изненадан от съобщението, че бюрото на Комитета за култура с решение от 8 октомври 1969 г. е отхвърлило за "художествени недостатъци" пиесата (която аз и не бях започнал да пиша!) Пораженията в литературата особено ясно се открояват на фона на драматургията. Тяхната поетология след 1944 г. беше дълбоко разклатена в основното - в субективната мотивация на героя, т.е. в главния, самостоятелно действащия, структурно задължителен елемент на този литературен вид. Героят започна да се "обективира", да говори не като индивидуален "аз" към индивидуалните "аз" на множеството, престана да търси сложната връзка между индивидуалности. Авторът се ограничи в слухово и зрително обективиране на онова, което той и зрителите получаваха от масмедиите. Оттук риторическата същност и стереотипите, сериозното, дълготрайно кризисно състояние на нашата драматургия. Преживяваме много тежки времена. Даваме си сметка колко рисковано е да се говори за страхове за бъдещето, когато свирят тържествени фанфари и многобройни тенори пеят оди. Преустройството не е хрумване на един човек. Историята ни изправи пред съдбоносен момент: да съществуваме ли, можем ли да съществуваме, без да победим или поне да се приравним до стандартите на капитализма и в същото време да се опазим от недъзите му, защото той не може да бъде желаната алтернатива: та нали той формира "хомо консумативус". Няма защо да се преструваме, че не виждаме безпокойството, което през последните години нараства в нашето общество. Причините за това са много, но най-малко това явление се дължи на усилията гласността и отговорността пред обществото да се утвърдят като общ движещ принцип отдолу до най-горе. Така гласност и критика са единственият, най-важен фактор за оздравяване, за възможно бъдещо оздравяване. Няма защо обаче да си даваме вид, че всички имат интерес от тяхното развитие. Това е особено опасно, когато се отнася за хората, които са задължени да отдават себе си на обществените интереси. Много симптоматично и тревожно е обаче, че сега безразлично настроените или направо враждебно настроените към преустройството спокойно съществуват и не смятат, че мога да имат неприятности. Има различни, някои доста песимистични хипотези за бъдещето на преустройството. Всъщност, какво може да се случи, ако тези - песимистичните - се окажат реални? Преустройството е ултима рацио - ако то не успее, тогава ще се вземем под ръка с антипреустройчиците и ще направим последна крачка към пропастта. Или както извикал капитанът на потъващ кораб: "Не се бойте, момчета, всички сме загубени!" Затова ние трябва да направим всичко да изведем нашия кораб на по-щастливи брегове."
Така в Литфронт, поокастрено и замазано завършва изказването на Михаил. И все пак разкрива не само начина ни на изразяване, но и голямата тревога, че се прави всичко възможно да няма ни гласност, ни преустройство. Разтревожените ръководители по средата на конгреса привикаха в ЦК една голяма група свои хора да се уговорят какъв "отпор" да дадът нататък и да не допускат подобни на това и други изказвания. Интересно беше и изаказването на Блага, а на мен например не ми дадоха думата...
28 септември 1989 г. Днес ускорих писането на спомена за Борис Делчев "пришпори ме" Иван Сестримски - той дава "задачите" и събира "резултатите"...
Познанството ни няма точна дата. Борис е идвал най-напред при баща ми. Нас с Михаил ни поканиха у тях на "Готвалд" в експроприиран, поразнебитен особняк. Мирко беше малко, но много разсъждаващо момченце и току-що се беше родила дъщеричката Ема. Борис, преди войната концлагерист, после като активен борец бе заемал и агитпропска партийна длъжност. И като критик отначало не се различаваше чак толкова от Стефан Каракостов, Пантелей Зарев, Пенчо Данчев, Емил Стефанов и тем подобните. Обявиха го за "формалист", доколкото си спомням, когато писа за книгата на Емил Манов "Пленено ято". Там пак се изтъкваше "отражението на историческата действителност", но... и художественото майсторство на автора. А да се отделя внимание на художественото майсторство беше още неприемливо! Постепенно, все по-съществено, той взе да се различава от колегите си. Нас с Михаил ни привлече с "опущенията": например на общосъюзно събрание - дръзко за времето - заговори за "куртизаните на режима", а на едно честване на Боян Болгар в тоста си употреби за него "буржоазното" понятие хуманист, срещу което секретарят на СБП възрази... Отличаваше се с нестандартно мислене. Съвестта му позволи да претърпи голямо развитие. За него изигра роля и пребиваването във Франция - веднъж на млади години, после (1949-1952) като културен аташе или съветник в нашето посолство - кръгът на интересите му беше широк и Париж му даде възможност да се отдалечи от догматическото разбиране на културата и да види равнището ни. Изключително добре разбираше от изобразително изкуство, за разлика от колегите си... Веднъж, когато откри изложбата на Давид Перец, дори му завидях...
25 април 1999 г. Въпросният сборник се появил, макар и с 9 години закъснение, в издателство "Хермес" през миналата, 1998-ма. Още не съм го видяла, но исках да отбележа друго, свързано с Борис Делчев. Напоследък мнозина критици се занимават с "жанра" (ако изобщо се говори за спомените, дневниците, биографиите и автобиографиите като за литературен жанр). Настояват упорито, че авторите им са имали... "интенцията" (намерение, казано на нормален език) да се портретисват по-интересни, отколкото са в действителност. Но критиците се престарават да изтъкват наличие на "автобиографичност" и в лирическата поезия. Та там тя не е ли неминуема като израз на емоционалните субективни нагласи и лични преживявания? Накогашните критици пък се съсипваха да отричат "интимната лирика"! А на мен ми се е струвало винаги важно преди всичко лирическото внушение... Дали и то сега не се смята за старомодно? Или наистина самата душевност на хората се е променила?
Колкото за дневниците, дори ако някой по-възрастен писател, поет или критик е "имал едно наум" да прибави конкретни лични черти към цялостното си публикувано и непубликувано творчество, по-важно е все пак успява ли да отвори прозорче към света, който го е заобикалял. С обвинение в автобиографичност най-негативно е вниманието към дневника на Борис Делчев. Той, разбира се, носи субективни черти, в него се излагат (доверяват) мисли, възгледи, впечатления и преживявания от деня. Нали затова е "Дневник"? Не се съмнявам, че и Б. Д., и всеки пише преди всичко за личния архив, може би като капитал от напомняния, материал за нещо друго "по-нататък". Остане ли един дневник след смъртта на притежателя в чужди ръце, те трябва да са го поели или лично, или от неговия най-близък; и като го подготвят за издаване, да не си позволяват да съкращават..., редактират..., с други думи - да "бърникат"... Без изричното съгласие, завещание или лична поръка на автора, актът на публикуването заприличва ако не на литературно мародерство, то поне на фалшификат.
Обичах Дора Габе като личност, обичам я и като интересна поетеса, но никога не мога да й простя, че от дневника на Боян Пенев, десетки години "отлежавал" в нейните ръце, са изпадали толкова страници, за които други хора са знаели от самия Боян Пенев...
Не обичах проф. Богдан Филов, големия учен, премиер на България, който упорито ни вкара в тристранния пакт, но високо ценя неговия непредназначен за издаване и късно стигнал до нас дневник. Разкрива ни цялата жалка действителност, политически игри и принуди...

Невена Стефанова


P.S. Водене на дневник е нещо съвсем различно и от "лирическото аз", и от всички "fictions", дето белетристът се прикрива зад героя си. Но не написах горния текст за самооправдание. И аз с цялата си нескромност, а може би водена и от страх да не ме преиначават, когато вече няма да мога да възразя, придружавах печатането на "Извадките от бележника" с изричното предупреждение: "предлагам... приживе, за да не натоварвам наследниците си с тази морална задача..." Отговорността наистина всеки трябва да носи сам. А критиците да не търсят само "автобиографичност". Миналото се съдържа в тях и трябва да се види от много страни, през много очи, да не го влачим със себе си в XXI век, стъкмено само от обобщенията на историците с техните идейно-политически пристрастия. Напоследък на няколко пъти един историк се мъчи да ни убеди например, че сме "чисти" българи, нямаме нищо славянско, както нямали и... сърбите, но по-инак... (Слушах тези твърдения, които напомнят една стара расистка теория, по радио "Свободна Европа").

Н. Ст.







Извадки
от бележника