Кан '99 - фестивал
на изненадите
Фестивалът влезе в новините с един от най-изненадващите и драматични финали в историята си. Кан е прословут с навика си да награждава неочаквани претенденти, но красиво пресъздадената белгийска драма "Розета" на Люк и Жан Дарден дойде някъде от тъч-линията и грабна "Златната палма", едва поемайки си дъх, в абсолютно последния възможен момент.
Наградата буквално ме зашемети! Този окаян разказ за тинейджърка, изтъкана от нерви и страдание, която се мъчи да намери и задържи някаква работа, привлече симпатиите на журито с хуманното си послание. Обаче бяха пренебрегнати по-добри претенденти. "Всичко за майка ми" на Педро Алдомовар, "Пътуването на Фелисия" на Атом Егоян и "Истинска история" на Дейвид Линч бяха, по мое мнение, трите най-добри филма в конкурса. За Алдомовар все пак има някакво утешение - наградата за режисура. Но шокиращото бе, че наградите за най-добра мъжка роля не бяха присъдени нито на Боб Хоскинс или на Елен Касиди за "Пътуването на Фелисия", нито на Ричард Фарнсуърт, който показа най-доброто изпълнение на този фестивал в "Истинска история".
Истинският потрес обаче дойде, когато гонгът удари цели три пъти, за да извести трите награди за вбесяващо претенциозния и тенденциозно скучен филм "Човечността" на Брюно Дюмон. Емануел Скот стана "най-добър актьор" с ролята си на роботизиран глупак, който се бъхти из френската провинция по следите на един детеубиец. Филмът взе и Голямата специална награда на журито - втора по престиж в Кан.
При друг неочакван кадрил наградата за най-добър сценарий бе присъдена на Юрий Арабов и Марина Коренева за филма на Александър Сокуров "Молох" - мъчителен и почти успиващ разказ за монотонния и банален личен живот на Адолф Хитлер и Ева Браун.
В известен смисъл трябваше да очакваме изненада, когато Питър Грийнауей атакува подиума с "8 1/2 жени". Както саркастично отбеляза един мой колега, "Той (Питър Грийнауей) собственоръчно измести каузата на пениса с поне 50 години назад!"
Това налудничаво залитане по мъжките сексуални фантазии започва със сделка и смърт. Най-надменното "сирене" на Джон Стендинг - Филип Ементал - наследява верига японски хазартни заведения. Той ги връчва на арогантния си син - Матю Дьоламер. Швейцарската му сметка набъбва, жена му издъхва и Дьоламер утешава бащината горест, като го "отваря" на екзотичен секс. Само след няколко дни те придобиват чрез подкуп цяло "съзвездие" от 8 европейски и ориенталски асове на хазарта, които имат странни сексуални наклонности и ексцентричен начин на живот. Един се сношава с прасе. Друг се облича като монахиня и търка пода. И така нататък - все в този дух. Половин жената е буквално без крака. И понеже това е Грийнауей - много се приказва, малко се действа. Баща и син се гушкат голи в леглото и се отдават на пространни и откровени дебати за гениталиите си. Сексът сам по себе си е толкова нелеп, колкото и преклонението на Грийнауей към Фелини или към който и да е художник от Дьолакроа насам. Той просто се дави в сексуална претенциозност. А наблизо няма спасителен пояс. "Трябва ни само едно земетресение да прочисти терена!" - обявявя Дьоламер благоразумно. Но то не идва навреме.
За щастие тази гротескна претенциозност бе засенчена от поредица висококачествени филми, а най-пленителният сред тях бе "Истинска история". Това може да се окаже най-хубавото творение на Дейвид Линч след "Синьо кадифе". Дори само заради факта, че никога не сте виждали този режисьор в подобна светлина - мек, поетичен, елегантен, благосклонен, натуралистичен и изумително нежен.
Надарен с врат като на пуйка и възможно най-тъжните сини очи в бранша, рахитичният 73-годишен каубой на Ричард Фарнсуърт яха своята любима тревокосачка и потегля от мръсен град в Айова към порутена барака в Уисконсин на 400 мили разстояние. Защо ли? За да се помири след 10-годишно непреклонно мълчание със своя брат (Хари Дийн Стентън). Полусляп, едва тътрещ се, и по тази причина - без шофьорска книжка - прошареният герой на Фарнсуърт маха за сбогом на измъчената си дъщеря, обръща хладно гръб на скептичните погледи на грохналите си приятели, пали и отпрашва.
Тази луда одисея започва на инат, но постепенно, тътрейки се между стотици декари разлюляни житни поля, сред мека хълмиста природа, всякакви митични украшения започват да си отиват по местата. През нощта, спирайки край пътя, Фарнсуърт поучава с "вечните истини" чудати скитници, привлечени от неговия огън. Пълничка бременна тинейджърка, избягала от дома, е обучавана нежно в семейните стойности. Двама заядливи механици-близнаци научават цената на братовата спойка. Нахални велосипедисти са затапени със сентенцията: "Най-лошото в старостта е споменът, че си бил млад." Зад тези баналности се прокрадват тъмните нотки на неспокойно минало - алкохолизъм, вина, разбито семейство... Изящността и изстраданата мъдрост на героя в поведението на Фарнсуърт е такава, че когато той стига до реката Мисисипи, вие сте почти уверени, че би могъл да я премине, крачейки по водата. Рядко съм бил така развълнуван от филм. Истинска визуална наслада, органично цяло без следи от шевове между фабула и широкоекранни статични кадри на безлюдни пейзажи, бури и звездни нощи.
Други фаворити на фестивала пък оставиха следа върху територията на модното насилие. В състезателната програма героят на Форест Уитакър - 120-килограмов бияч, определя ритъма на трилъра на Джим Джармъш "Дух на куче - пътят на самурая". Камерата фетишизира внушителното и дундесто лице на Уитакър; непостижима сглобка от добре пипнати сцени на ужасите - лявото око полузатворено, а дясното - кръвясало. Той живее в самодоволна изолация, блъска си главата с религиозен патос върху древни самурайски сентенции и си урежда договорите с пощенски гълъби. Най-умилителното е, че работи за дрипава шайка мафиоти (Джон Торни, Клиф Горнман и Хенри Силва), които повече от всичко на света, дори повече от Робърт де Ниро, приличат на кисели шофьори на такси. От позицията на подозрителната си честност разбойниците решават да елиминират своя най-успешен килър. Несъответствията са крещящи - пуристът срещу човека с птичи мозък. Брилянтният саундтрак на рападжиите от ZRA и плавният монтаж на Джармъш водят Уитакър като дух из мръсните улички на мързеливия метрополис. А това си е подвиг, като се има предвид телосложението му. Уитакър, както може да се очаква, очиства карикатурната банда с пистолети с размера на канго (бургия за асфалт), после ги прибира в кобурите им като в японски ритуал. Джармъш безмилостно вдига нивото на този жанр.

Джеймс Кристъфър

Таймс,
24 май 1999
(с незначителни
съкращения)

От английски
Ваня Баждарова