Лиричният Боб
Входът е гостоприемно отворен. След нашето влизане вратата се затваря и пред нас се разиграва една на пръв поглед обикновена семейна история. Домът, в който присъстваме, е построен на сцената на Варненския театър, поканата ни е изпратена от режисьорката Вили Нейчева, а това, което присъства на трапезата, е "Боб". Третата постановка по пиесата на Елин Рахнев (след София и Благоевград) е дебют за режисьорката, завършила в Минск. Руската школа се усеща в изведената на преден план чеховска нишка в пиесата. За нея по-важното в отношенията между двамата герои е това, което се крие под техните думи, мълчание или действия. Зрителите сме на сцената между трите стени на сценичната кутия. Със спускането на завесата режи-сьорката като че ни затваря с четвърта. Тя (Мария Гинкова) приготвя поредното ястие боб, а Той (Михаил Мутафов), докато чака, чете Чеховия "Вуйчо Ваньо" и влюбено се възхищава на Елена Андреевна. Непрекъснатото надиграване в постановката на Георги Михалков (в София) тук е изместено от спокойното, лирично съжителство на двамата. Образите им контрастират един на друг. Колкото Тя е тиха, притеснителна, спокойна, толкова Той е човек, който бързо избухва, движенията му са резки и вечно нещо го дразни. На моменти гласът на актьора е по-силен, а движенията му понякога стоят като преиграни. А това контрастира и на образа на Мария Гинкова, която като че не прави нищо особено, но от това нищо се ражда изненадващ ни образ. Все пак основното за Нейчева е, че колкото и различни да са двамата герои, никой от тях за миг не може да си представи живота занапред без другия. Между тях застава пианистът, но това като че не би трябвало да промени отношенията им. Завесата се отваря, от залата към сцената нахлува хлад, там някъде в далечината се вижда човек със саксофон, а до нас долитат звуците на нежен джаз. Той бавно влиза в дома, в който се намираме, постоява и си тръгва. Неговият престой е като на транзитно преминал, който оставя някакви следи след себе си, но те са почти незабележими. След това и за нас вратата се отваря и ние си тръгваме в очакване на следващата покана от страна на режи-сьорката Вили Нейчева. Защото това, което тя ни показа, е по-различно от "хитовите" представления на младите режисьори. Нашумелите преди няколко години Александър Морфов и Теди Москов разчитат на визията и импровизацията на актьора, представленията им са интересни и забавни, но се губи литературната основа, дълбочината на образа. Днешният "хит" Лилия Абаджиева е още по-крайна. От колажния принцип, на който са изградени постановките й, и бързата смяна на кадрите, образите на героите съвсем липсват, те са като навити механизирани играчки. За разлика от тях, Вили Нейчева разчита на задълбочен анализ на всеки от образите и на взаимоотношенията между тях. Затова ми е любопитно какъв ще бъде следващият спектакъл на младата режисьорка.

Татяна Пантилеева