Някой (ни) изяде
историята!
"История" - изследване, разпитване, разказ, знание - превод от старогръцки.
Обаче:
"Европа е континент не поради природата, а поради историята." Х.Фрайер

Някъде между тези две твърдения започва недоразумението, наречено "Край на историята", с което редица автори опитваха остроумието си през 90-те години. Някои от тях дори получиха "15 минути слава". Даже на шестнайсетата минута никой от тях не се замисли около двузначността на понятието "история" - дали "история" е нещо, което се случва, или е разказ за случилото се. Или изследване? Знание? Кое има приоритет - самото случване или разказът за него?
Някои обявени (и вече разбягали се) краища на историята:
Гьобелс за 1789 - Френската революция: Историята беше изтрита.
Хегел за 1806 - Битката при Йена: Историята завършва поради тържеството на революционните идеи.
Бюро за патенти, Вашингтон за 1844: Бюрото се закрива, защото всичко вече е открито.
Шпенглер в началото на века - "Залезът на Запада": Фаустовата култура е изчерпана. Историята като цяло не свършва, но всяка цивилизационна парадигма е осъдена в своето развитие да стигне до своя край, след който историята се прехвърля другаде.
Фридман за 1921 - Лениновата НЕП: Началото на пост-историческата епоха, през която в проспериращата държава, свързана с потребителското общество, идеалът е постоянно полу-постигнат.
Новков за 1938 или 1939 - Втората световна война: Антихристът е, който господства над света.
Фукуяма през 1989 - знаем какво.
Точно докато "Антихристът господства над света" и "злото и доброто (пак по Новков - "Култура", 14 май 1999) преплитат сили, за да определят съдбата на човечеството", френският историк от школата "Анали" Марк Блок пише своята "Апология на историята". Пише я на самото бойно поле на "онази знаменита библейска битка" и не я довършва, защото през 1944 г. е разстрелян. Всички гореспоменати краища на историята обаче са довършени. Такава е съдбата на краищата. Нали, както казва един от теоретиците на края - самият Хегел - "Историята е това, което хората правят със смъртта."
Кое умира - случващото се или разказът за него? Героят или авторът?
Тъй като авторът (освен в случая с Блок, но той пък не се занимава с Края) никога не умира, преди да е довършил Края, приемаме, че умира случващото се.
Интересното е, че всички вещания за Края се появяват или когато нещо наистина се Случва, или когато разказват за Случилото се (вж. по-горе). Няма Край без Случване. Никога не се Случва Краят да се обяви, без да се е Случило нищо.
Нищото Край ли е? Ами, ако нищото е хаос - нали той беше в Началото?
Нищото не може да бъде хаос. Хаосът си е хаос, от който (по Пригожин) произлиза ред. А нищото е просто "нищослучване" (по Новков), затова е Край. Ами "нищоразказването"?
То никога не се Случва.
Защото, дори когато нищо не се Случва, винаги има какво да се Разказва.
Бедата при нас, "народите без история" (по Сабо, който разбира под това понятие народи без държавност) е "излишъкът от история" (по Новков, който - по Геремек). Така че историята (ни) не е свършила. Просто някой (ни) я е изял. И тя се е прехвърлила другаде (по Шпенглер).
Този някой я е натъпкал в корема си, за да задоволи "недостига си" (по Новков). Но от това тя не е станала негова история. Защото тази история - която хем я няма, хем е в излишък - е трудносмилаема история. Тя е като индийската, китайската, турската, унгарската, българската кухня, които са много вкусни, но после получаваш киселини. Аз, например, която съм свикнала с българската кухня (не че и от нея не получавам киселини, но те са си наши киселини), направо умирам от индийската. Сигурно и обратното е вярно. Не познавам много индийци. Всъщност не познавам никак. Онези, които са изяли нашата история, може би я познават - защото я лапат не с любопитство (както аз - индийските манджи), а с разбиране. При всеки залък (или хоругва, или памет - по Новков), кимат доволно - като човек, който знае какво прави и никак не е изненадан от Случващото се. После получават киселини. И ги лекуват с ракети и самолети (по Новков).
Сега не знаем дали всъщност лекуват техните киселини или нашата история. Ще трябва да чакаме да (ни) разкажат. Ако се Случи така, че нас вече да ни няма, ще трябва да я разкажат на себе си. Случващото се може да има Край. Разказът - никога. Защото Случващото се става заради Разказа, а не обратното, както смятат мнозина. Единственият Автор, умрял преди Края на Разказа (Марк Блок), се превръща в Герой, но не на собствения си Разказ, а на Случващото се извън неговия Разказ. Може би - защото Разказът му е Апология, а не Край. Авторите на Края не умират. Даже когато умрат, остават в Разказа. Вярно, не стават Герои, но получават своите "15 минути слава". Проблемът (и на Случващото се, и на Разказа, и на Героя, и на Автора) е шестнайсетата минута. Нея ми се иска да илюстрирам с един последен цитат от един друг Автор, сънародник (съзнавайки условността и категоричността едновременно на тази дума) на Блок - Андре Глюксман (слава Богу, жив):
"А може ли все още да се изправиш срещу злините на момента, без да се отровиш, смъркайки изпаренията на собственото си съвършенство?"
И така: историята идва на шестнайсетата минута. Идва като Разказ, който няма
Край.

Евгения Иванова